Определение № 1275 от 05.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 76/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „ПРОДУКЦИЯ БГ“ ЕООД чрез пълномощника му – адв. Л. П., срещу въззивното решение № 355/20.06.2025г. по в.т.д. № 117/2025г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1191 от 30.08.2024 г. на СГС, ТО, VI-11 състав, постановено по т.д. № 1301/2021г. в обжалваната му част, с която касаторът е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД на основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл.430, ал.1 и 2 ТЗ, следните суми по договор за банков кредит № 000LD-S-001009/16.11.2017г.: сумата от 113 099,42 лева - главница, сумата от 6936, 31 лева - договорна лихва за периода 23.12.2019г. - 16.09.2020г.; сумата 1527,96 лева - мораторна неустойка за периода 22.10.2019г. - 12.03.2020г. /с характер на наказателна лихва/, сумата 4 398,80 лева - мораторна неустойка за периода 14.05.2020г. - 16.09.2020г., също с характер на наказателна лихва, сумата 377,00 лева - мораторна лихва за периода 17.09.2020г. - 28.09.2020г., както и сумата от 168 лева - разноски за връчване на покани за изпълнение, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 46762/2020г. на СРС, 27 състав.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. В жалбата се твърди, че въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния, но изложил и свои, изразяващи се в теоретични постановки, неотносими към конкретния случай. Касаторът счита, че неправилно САС е приел, че дружеството има качеството солидарен длъжник по процесния договор за банков кредит, без дори да обсъди доводите му. Счита, че при тълкуване на клаузите на договора съгласно чл. 20 ЗЗД, следва да се приеме, че той е поръчител по смисъла на чл. 138 и сл. ЗЗД. Касационният жалбоподател поддържа, че не се е ползвал от предоставените парични средства, поради което отговаря за чужд дълг. Възразява, че не са обсъдени доводите му относно нищожност на клаузите за лихви, както и възраженията му относно различните дати на обявяване на предсрочната изискуемост по отношение на тримата ответници. По подробно изложените доводи касаторът претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и отхвърляне на исковите претенции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като се поставят следните въпроси:

1. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата по делото и доводите на страните като изложи мотиви защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните?“, за който въпрос се сочи разрешаване в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №134/19.11.2015г. по т.д. № 3495/2014г., 2 т.о., решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1006/2010г., 2 т.о., решение №202/21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г., 1 т.о., решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г, 2 т.о. и др.;

2. „Какви са задълженията на въззивния съд при направено обосновано оплакване за неточен или непълен доклад на първоинстанционния съд от страна на въззивника?“, като се твърди разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №136/11.01.2021г. по гр.д. № 1865/2019г., 1 г.о., решение №40/15.09.2014г. по т.д. №1554/2013г., 2 т.о.;

Ответникът по касационната жалба - „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД оспорва същата чрез юриск. М., по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 14.11.2025г. Поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за кредит от 16.11.2017г., с краен срок за погасяване - 22.11.2021г. Отчел е, че считано от 23.09.2019г. кредитополучателят „Б. груп“ ЕООД е преустановил обслужването на кредита, като са просрочени описаните вноски, съответно с падеж 23.09.2019г. - за главница и с падеж – 23.12.2019г. - за лихва. САС е изложил, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем е считано от 17.09.2020г. съгласно чл. 28.2 от договора за кредит, като волеизявлението на банката е достигнало до длъжниците чрез връчване на съобщение - покана за изпълнение чрез ЧСИ С. Я.. САС е посочил, че от заключението на съдебно - икономическата експертиза се установява размерът на дължимите суми така, както са претендирани.

Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответниците за изтекла погасителна давност, приемайки че обявяването на предсрочната изискуемост е началният момент, от който започва да тече давността по чл. 114 ЗЗД, като се е позовал на задължителните указания на ВКС, дадени с ТР № 3/2023 от 21.11.2024г. на ОСГТК на ВКС. САС е приел, че петгодишният давностен срок към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 29.09.2020г. не е изтекъл, както не е изтекла и кратката тригодишна давност за вземанията за неустойка / с характер на наказателна лихва/ и мораторна лихва по чл.111, б. „б“ и б. „в“ ЗЗД.

Апелативният съд е изтъкнал, че банката не е упражнила правото си през исковия период едностранно да изменя лихвения процент при промяна на икономическите условия, както е уговорено в чл. 11.3 и чл. 11.4 от договора за кредит, което е потвърдено и от заключението на ССЕ, неоспорено от страните. С оглед горното е счел, че правилно съдът не е разглеждал наведеното от ответника възражение за нищожност на двете клаузи.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на ответника „ПРОДУКЦИЯ БГ“ ЕООД, че дружеството не е съдлъжник, а е поръчител, след обстоен анализ на характеристиките на договора за поръчителство по чл. 138 ЗЗД и съпоставката му с института на солидарната отговорност. САС е счел, че при тълкуването на основание чл. 20 ЗЗД на клаузите на договора за банков кредит от 16.11.2017г. се налага извод, че лицата, посочени в Раздел 1 от договора като съдлъжници, имат качеството на съдлъжници, наред с главния длъжник „Б. Груп“ ЕООД, отговарящи на същото правно основание, на което дължи първоначалният длъжник и солидарно с него, независимо от факта, че сумата по кредита е усвоена от кредитополучателя. Съдът е посочил, че в договора за кредит никъде няма уговорена клауза, че същият ще бъде обезпечен с договор за поръчителство, че поръчители са посочените в него като съдлъжници лица, а и договорът за поръчителство е писмен /формата е за действителност/, и следва да бъде сключен в писмена форма, или отделно между кредитора и поръчителя, или да бъде инкорпориран в договора за кредит, а такава уговорка между страните не е налице.

Въззивният съд е приел, че са неоснователни и доводите на жалбоподателя, обосновани с качеството му на поръчител, че процесният договор е реален, както и че сумата по кредита била предоставена само на кредитополучателя. Изложил е съображения, че договорът за банков кредит е консенсуален и в изпълнение на вече сключен договор за банков кредит за банката възниква задължение за отпускане на уговорената с договора парична сума. С така изложените мотиви САС е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Първият поставен от касатора въпрос е процесуален и отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК / посочени от касатора, както и служебно известните на настоящия състав решение №183/21.11.2018г. по т.д. №542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №125/15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, II т.о., решение №240/15.01.2019г. по т.д. №518/2018г. на ВКС, I т.о., решение №209/20.02.2018г. по т.д. №1096/2017г. на ВКС, I т.о., решение №112/28.10.2020г. по т.д. №2029/2019г. на ВКС, I т.о. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно последователната практика на Върховния касационен съд, съдът основава решението си на приетите за установени обстоятелства по делото; при спор относно фактите, в мотивите към решението обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. В настоящия случай обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал, събран по делото. Обсъдени са твърденията по въззивната жалба и отговора, а несъгласието на касатора с направените изводи не може да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Въпреки че апелативният съд не е изложил мотиви по довода му относно датата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита спрямо него, като е приел, че същата е обявена на 17.09.2020г., съобразявайки датата на уведомяване на кредитополучателя, а не по - ранната дата, на която е уведомен касаторът като съдлъжник – чрез ЧСИ на 21.07.2020г., горното не би обусловило различен изход на спора. Съдът е обосновал подробно при тълкуване на клаузите на договора, че касаторът „Продукция БГ“ ЕООД няма качеството на поръчител, а на съдлъжник. Приетото от въззивния съд е при съответното обсъждане на доводите на касатора и съобразно практиката на ВКС, обективирана в решение № 96 от 22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/2021 г. на ВКС, ІV г. о. и др., съгласно която от обстоятелството, че кредитът е усвоен по сметката на един от солидарните длъжници, не може да се направи извод как е ползвана сумата, а при общо поемане на задължението, отговорността спрямо кредитора е солидарна, докато обезпечаването на задължението чрез поръчителство изисква сключването на изричен договор за поръчителство, за който съгласно чл. 138, ал.1 ЗЗД е предвидена писмена форма за действителност, в който смисъл е решение №60119 от 23.12.2021г. по т. д. № 1024/2020г. на ВКС, І т. о. и мн.др. Доводите относно датата на обявяване на предсрочната изискуемост са неотносими и към извода на въззивния съд относно неоснователността на възражението за изтекла погасителна давност, тъй като просрочието на суми по процесния кредит е от месец септември 2019г. и до датата на заявлението по чл. 417 ГПК – 29.09.2020г., не е изтекъл нито тригодишният срок на погасителната давност за вноските за лихви, нито петгодишният за вноските по главницата. Въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС, като при осъществения от него анализ на доказателствения материал е обсъдил всички приети по делото доказателства и доводите на страните, а интерпретацията на събраните по делото доказателства не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване.

Вторият поставен от касатора въпрос също е процесуален и е свързан със задълженията на въззивния съд при оплакване за непълнота на доклада на първоинстанционния. Въпросът отговаря на изискванията на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като касаторът е въвел такова оплакване във въззивната жалба, но не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 2 от Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Макар да не е изложил подробни мотиви, въззивният съд е приел съответно на данните по делото, че от допълнителното заключение на съдебно-икономическата експертиза се установява, че банката не е правила промяна на лихвения процент в процесния период, поради което клаузите, чиято нищожност се твърди, не са прилагани към задълженията по договора за кредит. Първоинстанционният съд в доклада си по чл. 146 ГПК не е пропуснал, а изрично е указал на ответниците, че те носят доказателствената тежест по възражението за нищожност на процесните клаузи. Конкретният извод относно неприлагането на клаузите за промяна на лихвите по договора за кредит и оттам за липса на необходимост от преценка на тяхната валидност е обоснована с оглед събраните по делото доказателства и в частност кредитираното заключение на допълнителната съдебно - икономическа експертиза, поради което несъгласието на касатора с направените от въззивния съд фактически изводи не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване. То представлява оплакване за допуснато процесуално нарушение, което е относимо към основанията за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не към основанията за допускането касационен контрол.

Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, предл. 3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, т.е. при особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Касаторът обосновава доводите си за очевидна неправилност с твърдения, че въззивният съд бил постановил акта си без да даде отговор на релевираните в жалбата процесуални нарушения от първоинстанционния съд, т.е. при грубо нарушение на принципа по чл. 6, ал. 2 ГПК за диспозитивното начало в процеса, но от мотивите на акта не установява нарушение на този принцип. Тези оплаквания изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора и предвид изричното искане на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро.

Воден от горното, Върховният касационен съд, Първо търговско отделение