Определение № 2813 от 28.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 165/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни в производството – на ищеца „Дирак-Д“ ООД, ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], чрез адв. А., на ответниците Ч. С. А. и М. Ц. А., чрез адв. Д., и на ответника С. П. Ч., чрез адв. Д., против решение № 525 от 28.04.2025 г. по гр. д. № 192/2025 г. на Апелативен съд – София (поправено и допълнено с решението от 26.06.2025 г. по същото дело).

Ответните страни по жалбите в писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК вземат становище за липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол по жалбата на другата насрещна страна и за нейната неоснователност.

Предмет на производството по делото е и частна касационна жалба на ответника С. П. Ч. чрез адв. Д., против решение № 525 от 28.04.2025 г. по гр. д. № 192/2025 г. на Апелативен съд – София в частта му с характер на определение, с което е потвърдено определение № 16989 от 25.10.2024 г. по гр. д. № 902/2022 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I-13 състав, постановено по чл. 248 ГПК.

В частната жалба се правят оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението в посочената му част (с характер на определение) и се иска същото да бъде отменено с присъждане на страната в пълен размер на сторените от нея разноски в първоинстанционното производство съобразно отхвърлените искове – главен (по чл. 19, ал. 3 ЗЗД) и първия евентуален иск (по чл. 82, вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД) и предвид прекратеното дело с предмет евентуалния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

Насрещната страна по частната касационна жалба – „Дирак-Д“ ООД, чрез адв. А. в отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК счита, че отсъстват сочените основания за допускане на обжалването, а по същество жалбата е неоснователна.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

Такава е и частната касационна жалба.

По касационните жалби.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на касационните жалби е посоченото въззивно решение ( поправено по реда на чл. 247 ГПК и допълнено по чл. 250 ГПК с решението от 26.06.2025 г. по същото дело) в частта, с която е потвърдено решение № 4763 от 07.08.2024 г. по гр. д. № 902/2022 г. на СГС, ГО, І-13 състав, в частите:

• за отхвърляне на предявените от „Дирак-Д“ ООД против С. П. Ч., Ч. С. А. и М. Ц. А. искове с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД (главен) – за обявяване за окончателен на сключения помежду им предварителен договор от 29.12.2016 г. относно уговорката в т. 1.3.3 от същия - за учредяване в полза на дружеството на право на ползване върху идеалните части от земята на УПИ ... кв. ..., м. „С. р.“, [населено място], с идентификатор ..., с площ от 658 кв. м., съответстващи на 72% (47. 66 кв. м.) от изградените в имота паркоместа, както и на евентуалните искове с правно основание чл. 82, вр. с. чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, предявени от „Дирак-Д“ ООД против С. П. Ч., както и против Ч. С. А. и М. Ц. А. за заплащане на обезщетение за неизпълнение на договорката в т. 1.3.3 от предварителния договор от 29.12.2016 г. в размер на по 27 000 евро, претендирана от първия и общо от останалите двама от ответниците ( по касационната жалба на ищеца „Дирак-Д“ ООД);

• за уважаване на предявените от търговското дружество против ответниците искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, предявени като частични за сумата от по 14 000 евро (съответно от сумата 18 575. 57 евро срещу С. П. Ч. и от сумата 24 726 евро срещу Ч. С. А. и М. Ц. А. - заедно), с осъждане на ответника Ч. и ответниците А. (двамата заедно) да заплатят на „Дирак-Д“ ООД съответно сумата от 14 000 евро (първия) и 13 440 евро (втория и третия от ответниците) - главница за цената на получени площи от самостоятелни обекти над предварително уговорения размер и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД с осъждането на ответника Ч. да заплати на ищеца сумата от 1 634. 28 евро, представляващи лихва за забава в плащането на главницата за периода от 10.09.2021 г. до 28.01.2022 г. и на ответниците А. да заплатят на ищеца сумата от 1 104. 32 евро – лихва за забава в плащането на главницата за периода от 18.08.2021 г. до 28.01.2022 г., и в частта на разноските за там посочените суми, като в тежест на ищеца са възложени разноски за първата и за втората съдебни инстанции (по касационните жалби на тримата ответници). Въззивното решение в частта, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение като краен резултат е отхвърлен искът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД срещу Ч. и М. А. за разликата над 13 440 евро до 14 000 евро (част от главница в размер на 24 726 евро) – дължими за цената на получени от двамата ответници площи от самостоятелни обекти над предварително уговорения размер, във връзка с чл. 2, ал. 1, т. 2 от Споразумение от 07.11.2017 г., сключено между страните, както и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу същите ответници, за разликата над 1 104. 32 евро до 1 126. 41 евро - лихва за забава върху главницата за периода от 18.08.2021 г. до 28.01.2022 г., е влязло в сила като необжалвано.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че между страните - ответниците като собственици (учредители) и ищеца (приемател) е сключен на 29.12.2016 г. предварителен договор за учредяване право на строеж срещу обезщетение и строителство, върху УПИ с идентификатор ..., с площ от 659 кв. м., квартал ... г, м. „С. Р. по плана на [населено място]. С предварителния договор учредителите запазили за себе си правото на строеж в конкретно уговорен обем и вид (т.е. договореното обезщетение в отделни обекти за учреденото право на строеж). Приел е, че в клаузата на т. 1.3.3 от този договор е предвидено, че учредителите (ответниците) дават съгласието си приемателят (ищцовото дружество) да изгради паркоместа върху терена около сградата като запазват за себе си ползването на паркоместа с обща площ 28 % от цялата площ на проектираните в имота паркоместа. Установено е, че на 20.10.2017 г. между страните е сключен окончателен договор за учредяване право на строеж върху процесния недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 165, дело № 305 от 2017 г. Посочено е, че в текста на т. 12. 5 от него е обективирано съгласието на страните протокол, обр. 15 да бъде съставен в срок от 30 месеца от откриването на строителната площадка, но не по-късно от 34 месеца, считано от датата на подписване на окончателния договор. Строителната площадка е открита на 07.12.2017 г. В т. 12. 6 от договора страните са постигнали съгласие относно срока за въвеждането на сградата в експлоатация и получаване на разрешение за ползване, протокол обр. 16, а именно - до 6 месеца след подписването на протокол обр. 15, но не по-късно от 36 месеца от откриването на строителната площадка и 40 месеца от подписването на този договор. Установено е, че Акт, образец 15 е издаден на 01.09.2020 г., а разрешението за ползване - Акт, образец 16 е издадено на 10.08.2021 г. Със споразумение от 07.11.2017 г. е постигнато съгласие учредителите да заплатят на приемателя за надхвърляне размера на обезщетението в кв. м. обща застроена площ, съответно: С. П. Ч. – 103 196 евро; Ч. и М. А. – 29 726 евро. Плащането на тези суми е уговорено в конкретни срокове като чл. 3, т. 2 препраща към чл. 4. 3 от предварителния договор, т. е. в 7-дневен срок от въвеждането на сградата в експлоатация. В чл. 4 от споразумението е разписано, че всички останали клаузи по предварителния договор и нотариалния акт, които не са изрично изменени, допълнени или отменени с него, остават в сила и продължават да се прилагат между страните както са договорени. Установено е, че процесната сграда е въведена в експлоатация с издаването на разрешение за ползване № СТ-05-621 от 10.08.2021 г. С нотариална покана ищецът е поискал от ответниците да изпълнят задълженията си. Поканата е връчена на ответника Ч. на 27.10.2021 г., а на останалите двама ответници – на 28.10.2021 г. Прието е също, че ответникът Ч. е заплатил по сметката на ищеца сумата от 71 204. 46 евро за получената от него допълнителна площ от предварително договореното обезщетение за учреденото право на строеж. Ответниците А. са получили в свой дял и собственост ап. 15, чиято застроена площ е намалена от 100. 10 кв. м. на 99. 30 кв. м. (според назначеното вещо лице), т. е. с 0. 80 кв. м., за да се осигури техническа възможност за монтиране на асансьора. Така при съобразяване с цената на застроената площ на апартаментите, възприета в споразумението между страните – 700 евро/кв.м., сумата за доплащане поради надхвърляне площта на договореното обезщетение в кв. м., е определена на 24 166 евро (24726 - 560 (0. 80 Х 700). При така установената фактическа обстановка съдът е приел в обжалваното решение, че клаузата на т. 1.3.3 от предварителния договор не съдържа обещание за учредяване на вещно право на ползване върху терена около сградата в полза на ищцовото дружество (приемателя), а регламентира единствено разпределението на ползването на паркоместата, изградени в пространството около сградата – 28 % за учредителите срещу 72 % за приемателя. Изразено е виждане, че въпросната уговорка е ясна и тя несъмнено не съдържа поето задължение за прехвърляне на ограничено вещно право на ползване върху терена. Освен това, в същата отсъства конкретизация на паркоместата като брой, както и няма цена, а това са съществени условия на предварителния договор, за да бъде обявен за окончателен по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. В допълнение е разяснено, че паркомястото

не представлява и не би могло да представлява самостоятелен обект на право на собственост или ограничено вещно право (респ. и обект по см. на §5, т. 39 от ДР на ЗУТ), а е необособена и несамостоятелна реална част от самостоятелен обект. Затова претенцията за обявяване на предварителния договор в тази му част за окончателен, по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е счетена за неоснователна и поради това отхвърлена. Тъй като предявените при условията на евентуалност искове по чл. 82 във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД – за обезщетение от неизпълнение на договорката в т. 1.3.3 от предварителния договор, е прието да се обуславят от изхода на спора по главните искове - по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и предвид тяхната неоснователност, за неоснователни са намерени и въпросните претенции. Относно исковете по чл. 79, ал. 1 ЗЗД - за реално изпълнение на договора, е направен извод, че те са установени в своето основание. Развити са съображения, че източник на конкретното задължение на ответниците (учредители) е споразумението от 07.11.2017 г., сключено с приемателя – ищеца. Касае се за получени площи от самостоятелни обекти в сградата, надхвърлящи тези, уговорени за ответниците (съсобственици на терена) срещу учреденото право на строеж. В споразумението са разписани както конкретните размери на задължението на всеки от ответниците (ответниците А. имат общо задължение като са получили обект – ап. 15, с площ с 0. 80 кв. м. по – малко от договореното), така и неговия падеж. С нотариални покани, връчени им надлежно, ищецът е поискал от тях да заплатят дължимите суми. Съдът се занимал с възраженията за прихващане на ответниците с вземанията им от неизпълнение, респ. закъсняло изпълнение на задълженията на ищеца. Аргументирано е виждане, че те следва да се разгледат и обсъдят от втората съдебна инстанция (противно на приетото от първостепенния съд) на две основания. На първо място е изтъкнато, че макар евентуалните спорове по нарушение на сроковете за изпълнение и произтичащите от това претенции за неустойка и друг вид санкция, по които няма съгласие между страните да са предмет на арбитражна клауза - т. 26. 8 от предварителния договор, която е запазила действието си съгласно правилото на т. 32 от сключения окончателен договор за учредяване право на строеж, обективиран в нотариален акт № 165/20.10.2017 г., то липсва отвод на ищеца за подведомственост на спора относно заявените от ответниците под формата на възражения за прихващане вземания, във връзка с арбитражната клауза от предварителния договор, в срок до приключване на първото открито съдебно заседание по делото, състояло се на 06.04.2023 г. На второ място е прието, че разглеждането на възраженията в случая е допустимо предвид естеството на договора, който е източник на насрещните задължения. Налице е съглашение със „смесен характер“ - вещноправен по учредяване право на строеж и за извършване на строителни работи – изграждане на „жилищна сграда, подземни гаражи“, които са възложени от физически лица на търговец, извършващ строителна дейност по занятие, т. е. касае се до потребителски договор за строителна услуга. В тази връзка са съобразени разясненията, дадени с ТР № 3 от 23.02.2022 г. по т. д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС - че след изменението на чл. 113 ГПК (ДВ, бр. 100/2019 г.) дело с предмет правоотношения, възникнали от договор по чл. 258 ЗЗД за изпълнение на строителни работи, сключен между физическо лице, притежаващо качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, и търговец във връзка с упражняваното от него занятие, се разглежда като гражданско по реда на общия исков процес. Развити са доводи, че доколкото вземанията на ответниците, предявени чрез възражение за прихващане (от ответника Ч. - във връзка с неизпълнение на задълженията на ищеца: по т. 12. 6 от нотариалния акт - относно срока за въвеждане на сградата в експлоатация – вземане от неустойка по т. 25 в размер на 19 563. 20 евро, което възражение е направено извънсъдебно; съдебно прихващане за същата сума и на същото основание като това възражение за прихващане е предявено като евентуално; от ответниците А. – с вземането им за неустойка по т. 25 вр. т. 24 от нотариалния акт, поради забавено изпълнение на задължението по т. 12. 6 от същия, в размер на 18 756. 48 евро – извънсъдебно прихващане, а така също и съдебно предявено възражение за същата сума; за вземането им от неизпълнение на задължението на ищеца за предаване на обектите и общите части на сградата в завършен вид в съответствие с договорената степен на завършеност и одобрените инвестиционни проекти; възражение за прихващане при условията на евентуалност на вземането им за обезщетение вместо изпълнение на задълженията на ищеца по раздел ІІ, т. 11. 1 и т. 11. 2 и 11. 4 – за пазарната цена за труд и материали за шпакловане на стени и тавани в апартаментите и склада в размер на 20 000 лв. и пазарна цена за доставка и монтаж на гаражна врата за гараж № 19, 20 в размер на 3 000 лв.), са спорни с оглед становището на ищеца по отговорите на исковата молба, в които те са заявени, то материално (извънсъдебно) прихващане не би могло да настъпи. В тази връзка са споделени мотивите на първостепенния съд. По направените възражения за съдебно прихващане, въззивният съд е съобразил, че при уговорено снабдяване на сградата с акт образец 15 до 07.06.2020 г., такъв е съставен на 01.09.2020 г., а разрешението за ползване, акт образец 16 вместо до 01.03.2021 г. е получено на 10.08.2021 г., т.е. фактът на забавата на ищеца е несъмнено установен. Изложени са съображения, че невъзможността да се изпълни в договорения срок задължението за снабдяване на сградата с акт, обр. 15 и акт, обр. 16 обаче е по причина, за която приемателят по договора не отговаря - поради настъпили фосмажорни обстоятелства. В тази насока решаващият състав е счел, че обявената по това време в световен мащаб пандемия от Ковид 19 (вкл. и с приетото в тази връзка решение от 13.03.2020 г. на Народното събрание за обявяване на извънредно положение на територията на РБ) разкрива характеристиките на непреодолима сила по смисъла на чл. 306, ал. 2 ТЗ, тъй като няма съмнение, че тя е непредвидено и непредотвратимо събитие (договарящите нито са могли, нито са били длъжни да я предвидят). Следователно за срока на въведените мерки е била налице пречка ответникът да изпълнява задължението си, поради което е настъпила последицата по чл. 306, ал. 4 ТЗ, т. е. докато трае непреодолимата сила, изпълнението на задълженията и на свързаните с тях насрещни задължения се спира. Изтъкнато е, че членовете на управителното тяло на ищцовото дружество са били засегнати от последиците на пандемията, като се е наложило продължително болнично лечение на един от управителите, а на 15.12.2020 г. пък е починал другия от тях, който е бил и съдружник в дружеството. Горните обстоятелства са намерени за безспорно възпрепятстващи снабдяването с документите, удостоверяващи годността на строежа, доколкото за съставянето им е необходимо участието на представителите на дружеството. Продължителното отсъствие на техническия ръководител на обекта поради прекаран инфаркт, а в последствие и поради заболяване, причинено от Ковид 19, също е отчетено сред причините за настъпилата забава на ищеца. Предвид отсъствието на забава по причина, за която ищецът отговаря, за неоснователни са счетени съдебно предявените възражения за прихващане по т. 25 вр. т. 24 от нотариалния акт, обективиращ окончателния договор за учредяване право на строеж, за неизпълнение на т. 12. 6 относно срока за въвеждане на обекта в експлоатация, както и това по т. 12. 5 относно издаването на акт, образец 15. Направено е съждение, че след като са съставени актове, образец 15 и 16, уговорката за съставяне на протоколи се обезсмисля. По възраженията за прихващане на ответниците А. е прието, че доколкото са подписали без забележки констативния акт за установяване годността за приемане на строежа (акт, образец 15) и акт, образец 16 от 10.08.2021 г., и не се касае за скрити недостатъци на изработеното, те нямат вземания от неизпълнение на строежа във вида на завършеност, която е уговорена и качеството на строителството. Възраженията им са счетени и за преклудирани, доколкото исковете на купувача по чл. 195 ЗЗД (тъй като процесният договор е със смесен характер) се погасяват с изтичане на 1 година от продажбата на недвижимия имот съгласно правилото на чл. 197 ЗЗД. Обобщено е, че задълженията на ответниците (учредители) за цената на площта, надхвърляща тази на договорените за тях самостоятелни обекти в сградата в обезщетение срещу учреденото право на строеж, не са заплатени. Прието е, че те възлизат на суми надвишаващи размера на съдебно предявените искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, поради което следва да се уважат в предявените им размери с изключение на претенцията срещу ответниците А., доколкото цената на сделката е по – ниска от заявената от ищеца със сумата 560 евро. Затова предявеният частичен иск (в размер на 14 000 евро) срещу тези ответници e уважен за сумата от 13 440 евро и за разликата до 14 000 евро е отхвърлен. Присъдена е и законната лихва поради забава в плащането на сумите на главниците, дължима от ответниците за посочения исков период с отхвърляне на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД спрямо ответниците А. за разликата над 1 104. 32 евро до предявените 1 126. 41 евро.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят - ищец поставя правни въпроси, които счита за значими с оглед предмета на конкретното дело и твърди да са в отклонение с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Горните въпроси са следните:

1. „Следва ли тълкуването на клауза от договора да се осъществи не само въз основа на самата клауза, но и оглед на обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договора, както и според осъществилите се факти в периода около подписването му и извършените в този период други сделки между страните“?

2. „Може ли предметът на предварителния договор да бъде определяем?“

3. „Може ли да бъде учредено право на ползване върху несамостоятелен обект, какъвто е идеална част от земя, обособена като паркомясто и може ли това да се извърши с обявяването на такава предварителна уговорка за окончателна по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД?“

По първия въпрос се сочи противоречие с решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 1/24.07.2012 г. по гр. д. № 777/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 12/11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г. на ВКС, IV г. о. Във връзка с второто питане се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му от страната част не е съобразено с решение № 101/20.04.2011 г. по гр. д. № 776/2010 г., решение № 140/09.05.2012 г. по гр. д. № 832/2011 г., и двете по описа на III г.о. на ВКС, с решение № 288/02.07.2012 г. по гр. д. № 783/2011 г., решение № 364/30.04.2010 г. по гр. д. № 689/2009 г., решение № 46/07.03.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г., и трите по описа на IV г.о. на ВКС. Последният въпрос се обосновава с отклонение на обжалвания съдебен акт с решение № 21/07.02.2019 г. по гр. д. № 2171/2018 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 1384/18.12.2008 г. по гр. д. № 6316/2007 г. на ВКС, V г. о.

Иска се селектиране на касационната жалба и на основание чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му от страната негова част.

Касаторите – ответниците Ч. и М. А. в изложението към касационната си жалба повдигат следните правни въпроси:

1. „Задължен ли е съда да мотивира ясно фактическите си и правни изводи?“;

2. „Следва ли въззивният съд да формира решаващите си изводи след съвкупна преценка на всички приети в инстанциите по същество доказателства и обсъждане на всички наведени от страните доводи?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд при проверка правилността на първоинстанционното решение да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, ако при субсумиране на установените в процеса факти се установи, че предвидения от хипотезата й фактически състав е осъществен?“;

4. „Длъжен ли е съдът при уважаване на иск предявен като частичен да посочи в диспозитива на решението си установения по делото пълен размер на ищцовото вземане в случай, че той е по – малък от заявеният в исковата молба общ размер на вземането?“.

Питанията са поставят за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Във връзка с първите два въпроса – обобщени като питане за задължението на въззивния съд при разглеждане на делото да се произнесе по всички възражения, доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, се твърди да е налице противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, изразена в ППВС № 1/13.07.1953 г., постановките по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: № 190/07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г. на I г. о., № 50123/31.01.2024 г. по т. д. № 2040/2022 г. на I т. о., № 11/14.01.2025 г. по т. д. № 1838/2023 г., № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., и двете по описа на II т. о., № 59/14.04.2015 г. по г д. № 4190/2014 г., № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013г., и двете по описа на IV г.о., № 33/09.04.2020 г. по т. д. № 693/2019 г. на I т. о.

По третото питане се сочи отклонение с указанията по т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, а по четвъртото – с тези, дадени с т. 2 на ТР № 3/22.04.2019 г. по т. д. № 3/2016 г. на ОСГТК и с т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК.

Обосновава се искане за достъп до касация и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с твърдения, че решението на въззивния съд в обжалваната му част е очевидно неправилно.

Жалбоподателят – ответник С. Ч. счита, че въззивното решение в обжалваната от него част – за осъждането му да заплати на ищеца на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 14 000 евро (част от главница в размер на 18 575. 57 евро) и присъденото върху нея обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за времето от 10.09.2021 г. до 28.01.2022 г., в размер на 1 634. 28 евро, е вероятно недопустимо. Този порок на решението според страната се проявява в едноинстанционното разглеждане по същество на своевременно заявеното пред първостепенния съд възражение за съдебно прихващане – едва във въззивната инстанция. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя правни въпроси, които твърди да са обусловили изхода на делото в посочената му част и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Горните въпроси могат да се обобщят от ВКС съгласно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК, в следното питане:

„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи въз основа на кои доказателства намира определени факти за установени, а други за неосъществили се, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема и да обоснове крайните си изводи като посочи доказателствата за тях?“

По повдигнатия процесуалноправен въпрос се поддържа отклонение на въззивното решение в обжалваната му част с ППВС № 7/1965 г., ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а така също и с решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г., и двете на I т. о. на ВКС, решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г., и двете на II т. о. на ВКС, решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г., решение № 13/19.02.2015 г. по гр. д. № 4606/2014 г., решение № 173/27.07.2010 г. по гр. д. № 5166/2008 г., всичките по описа на IV г.о. на ВКС, решение № 3/07.05.2020 г. по гр. д. № 1411/2019 г. на III г.о., решение № 22/09.03.2021 г. по гр. д. № 1857/2020 г., решение № 18/23.02.2021 г. по гр. д. № 2356/2020 г., решение № 7/08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г., последните три по описа на II г. о. на ВКС и др.

Настоящият състав на ВКС намира, че отсъстват основания за допускане на касационен контрол по жалбите на насрещните страни в производството.

Поставените от ищцовото дружество три въпроса не са обуславящи изхода на спора по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (главен) за обявяване на предварителния договор относно клаузата в т. 1.3.3 от него за окончателен и по иска по чл. 82, вр. с. чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за обезщетение за неизпълнение на задължението по т. 1.3.3 (първи евентуален). Съдът в обжалваното решение не е приемал, че клаузата по т. 1.3.3 от предварителния договор е неясна и се нуждае от тълкуване, и не е издирвал действителната обща воля на страните по см. на чл. 20 ЗЗД (в контекста на първото питане). Напротив, съдът изрично е посочил, че клаузата е ясна и съдържа обективирано съгласие на страните за разпределение на ползването на въпросните паркоместа около сградата. Съображенията за липсата на конкретизация на броя на паркоместата и тяхната цена в предварителния договор (във връзка с второто питане), както и за несамостоятелния характер на паркомястото (с оглед на трето питане) в смисъл, че не представлява и не би могло да представлява самостоятелен обект на право на собственост и на ограничено вещно право, не са самостоятелно обуславящи постановеният в разглежданата му част резултат по делото (във връзка с второто и третото питане на касатора – ищец). Те са допълнително изложени и съставляват - всяко едно от тях, самостоятелно основание за отхвърляне на посочените главен и евентуален искове. При отсъствието на основание за допускане на обжалването по първия, решаващо произнесен въпрос, селектирането на жалбата по останалите два въпроса (или един от тях) е без значение за изхода на спора по делото. Вън от изложеното, вторият и третият въпроси по своята формулировка изразяват становището на жалбоподателя за неправилност на изводите на съда за неоснователност на главния и първия евентуален иск и съставляват касационно оплакване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Като такива, те са предмет на разглеждане в производство по чл. 290 ГПК, но са извън обсега на проверката в производството по чл. 288 ГПК, в което се изследва наличието на основания за селектиране на касационната жалба – т.е. преценката е дали съответните правни разрешения са обусловили изхода по делото, но не и дали те са законосъобразни. Затова по питанията на ищеца не може да се осъществи достъп до касация.

Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол в поддържаната хипотеза на очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната от ищеца негова част. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Подобен тежък и съществен порок на обжалваното решение не може да се изведе от мотивите му (в частта по главния и първия евентуален иск), нито да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост. Освен това, касаторът не излага доводи, с които да обосновава твърдяния съществен порок на съдебния акт като очевидно неправилен.

Въззивното решение не е недопустим съдебен акт (както се поддържа в жалбата на ответника Ч.) в частта по иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД с присъждането в полза на ищеца на суми за цената на получената от учредителите – ответници площ от самостоятелни обекти в повече от договорения размер на обезщетението. Според страната порокът на решението се изразява в това, че възражението за съдебно прихващане в частност на този ответник е разгледано по същество за първи път от въззивния съд, т.е. на една съдебна инстанция, което е недопустимо.

Правната теория и задължителната съдебна практика приемат, че едно съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или съдът се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато в законоустановения срок не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. (т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г.). В случая такъв порок на въззивното решение в частта по иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД не се открива. Въззивният съд в изпълнение на правомощията си на инстанция по съществото на материалноправния спор е обсъдил всички твърдения, доводи и възражения на страните, вкл. и заявените своевременно от ответниците възражения за материалноправно (извънсъдебно) и за съдебно прихващане с насрещните им вземания (за неустойка от забава при въвеждане на сградата в експлоатация, за обезщетение вместо изпълнение на задължението на приемателя да изгради собствените на учредителите обекти в сградата в уговорената степен на завършеност, формирано от пазарната цена на труда и материалите за шпакловане на стени и тавани и т.н.). В тази си решаваща дейност съдът е приел, че не съществува процесуална пречка да разгледа възраженията, които са обсъдени от първата инстанция, която обаче е счела, че не разполага с компетентност да се произнася по тях, предвид наличието на арбитражна клауза относно споровете между страните във връзка с нарушение на сроковете за изпълнение и произтичащите от това претенции за неустойка и друг вид санкция. Съставът на второинстанционния съд е изпълнил своето процесуално задължение и е разрешил спора по чл. 79, ал. 1 ЗЗД в съответствие с установената по делото фактическа обстановка като е обсъдил защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства за релевантните факти и е изложил обстойни собствени мотиви за неоснователност на направените възражения за прихващане. Така съдът е осигурил прилагането на процесуалния закон при спазване принципите на равенство на страните в гражданския процес и гарантиране правото на защита. Неговото произнасяне е по предмета на правния спор, поради което не е недопустимо.

Не може да обуслови допустимост на обжалването и повдигнатия от ответниците общ процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства относно релевантните за спора факти, която дейност да обективира в мотивите на решението си с излагане на собствени фактически и правни изводи за съществуването на претендираното или отричаното от ищеца субективно материално право. По този въпрос е формирана трайна практика на ВКС, според която за съда съществува задължение да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, че въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, вкл. е разгледал и подробно е аргументирал становище по направените от защитата на ответниците възражения за прихващане, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора като е направил съответните правни изводи. Освен изложеното, обосноваването на предпоставките на соченото селективно основание (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) по въпросното питане е извършено с оглед тезата на ответниците, че съдът неправилно е преценил данните по делото, приемайки, че е налице непреодолима сила по см. на чл. 306, ал. 2 ТЗ за изпълнение на задълженията на ищеца по процесния договор - за въвеждане на сградата в експлоатация в уговорения за това срок. Съобразяването на предпоставките за приложението на разпоредбата на чл. 306 ТЗ обаче е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което няма характер на въпрос по прилагането на закона съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Във всеки отделен случай решаващият съд преценява фактите в тяхната съвкупност и последователност на осъществяване, за да направи своя извод дали определено събитие, съставлява непреодолима сила, освобождаваща длъжника от отговорност за неизпълнение, вкл. какъв срок се явява подходящ за уведомяване на кредитора по реда на чл. 306, ал. 3 от ТЗ при създалите се в конкретния случай обстоятелства. Налага се, че по отношение на поставения от ответниците общ въпрос липсват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Искането за селектиране на жалбата и по останалите два въпроса, поставени от ответниците А. (под № 3 и № 4, вж. по-горе) не може да се уважи.

Питането за задължението на въззивния съд при проверка правилността на обжалвания пред него съдебен акт да приложи императивна материалноправна норма, когато установените по делото факти сочат, че се осъществил нейния фактически състав, не съставлява решаващо произнесен въпрос, обусловил правната воля на съда по обжалваното решение. В него липсват съображения, че длъжникът е в забава по см. на изр. 2 на чл. 306, ал. 1 ТЗ, респ. че по спорното правоотношение следва да приложи разпоредбата на чл. 306, ал. 3 ТЗ, изискваща писменото уведомяване на другата страна за проявната форма на непреодолимата сила и възможните последици от нея за изпълнението на договора. Само на това основание, поради липсата на поставен релевантен правен въпрос от значение за изхода по делото, обжалването не може да се допусне, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това (вж. мотивите към указанията по т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

За пълнота на изложението, този състав намира за необходимо да изтъкне и следното. Непреодолимата сила по см. на чл. 306, ал. 2 ТЗ освобождава длъжника от отговорност по основното негово задължение, чието изпълнение е спряно поради обективния факт на настъпилия форсмажор – чл. 306, ал. 4 ТЗ. Ето защо, за периода на действието му не може да се претендира мораторна неустойка – за забава при изпълнението на това задължение. Такъв е именно източника на вземането на ответниците, предмет на възражението за съдебно прихващане – от неустойка поради забавата за въвеждане на сградата в експлоатация (акт, обр. 16). Доводът за неизпълнение от страна на ищеца (длъжника) на изискването за уведомяване на ответниците (кредиторите) съгласно чл. 306, ал. 3 ТЗ, не е относим към предмета на делото, тъй като е свързан с ангажирането на друг вид отговорност – за обезщетение на вредите от липсата на уведомяване или от късното уведомяване. Такива вреди обаче не са предмет на възражението за съдебно прихващане на ответниците.

Относно въпроса за задължението на съда в хипотезата на уважен частичен иск да определи в диспозитива на решението си установения по делото действителен пълен размер на ищцовото вземане, когато има несъответствие между последния и заявения в исковата молба размер, при което посочения от ищеца общ размер надвишава установения по делото.

Тук също липсват предпоставки от соченото основание за допускане на обжалването. Така поставен, въпросът изразява становището на страната за неправило процедиране на възззивния съд – че в диспозитива на решението, с което се уважава частичен иск за парично вземане, съдът следва да посочи общия размер на вземането, който е приел за установен в мотивите въз основа на доказателствата по делото, а не твърдения от ищеца общ размер на вземането, посочен в исковата молба. Той не обуславя изхода по делото, доколкото съдът с обжалваното решение е уважил предявения срещу ответниците А. частичен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за парично вземане, в пределите, в които претенцията е заявена – т.е. налице е произнасяне по съдебно предявеното вземане. Дори и да се счете, че въпросът има характеристиките на правен (по смисъла на тълкуването с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), той не удовлетворява специалния критерий на селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При уважаване на частичния иск обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти (юридическите факти, от които произтича спорното право), страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Тъй като общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането – така указанията с т. 2 на ТР № 3/22.04.2019 г. по т. д. № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК. В последното е разяснено още, че обективните предели на силата на пресъдено нещо на положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част може да се формира нова - различна сила на пресъдено нещо. От възприетото от ОСГТК на ВКС разрешение, че при предявен частичен иск за парично вземане предмет на делото е само претендираната част от вземането и че при уважаване на частичния иск силата на пресъдено нещо на съдебното решение се разпростира само по отношение на нея, следва, че диспозитивът на решението трябва да отразява вземането в размера, който съдът приема за дължим в рамките на предявената за съдебна защита част от цялото твърдяно в исковата молба вземане. Установеният в мотивите към решението общ размер на вземането е без значение за изхода на спора по частичния иск, тъй като за непредявената част от вземането не се формира сила на пресъдено нещо и същият не обвързва съда, който ще разгледа иска на ищеца за останалата част от вземането. Наличието на формирана с посочения тълкувателен акт задължителна съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд при постановяване на решението му в обжалваната част, изключва предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Обжалваното решение в частта на произнасянето по иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД против ответниците А. не е очевидно неправилен съдебен акт, каквито доводи се развиват от страната. Налице са мотиви в обосноваване на съждението, че обективната невъзможност на ищеца да изпълни в срок задължението си да въведе сградата в експлоатация е в причинна връзка с настъпилия форсмажор. Посочени са детайлно причините, поради които решаващият състав е счел, че такава връзка е налице (разразилата се пандемия от Ковид 19 в периода на завършване на строителните дейности и документалното отчитане на годността за приемане на готовия строителен обект, и на последващото му въвеждане в експлоатация, при която обстановка са настъпили сериозни смущения в оперативното управление и представителството на ищцовото дружество, свързани с причиненото от вируса заболяване и продължително болнично лечение на двамата управители, настъпилата смърт на единия от тях, който е и съдружник в дружеството, инициирани регистърни производства за промяна на вписани обстоятелства, произтекли от наследяването, които изискват време, както и продължително отсъствие от обекта на техническия ръководител – отново поради посоченото заболяване; че именно това е препятствало подписване на документите, удостоверяващи годността за приемане на готовия строителен обект – извършения строеж, доколкото за съставянето им е необходимо участието на представителите на дружеството и вземането на решения за последващо документално оформяне на въвеждането му в експлоатация), които обстоятелства са несъмнено установени по делото с ангажираните в тази връзка писмени доказателства. Направените в горния смисъл изводи са обосновани и съответстват изцяло на установените по делото факти. Затова и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не може да се допусне касационен контрол на въззивното решение в тази негова обжалвана част.

В заключение, не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, поради което искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните му части не може да се удовлетвори.

По частната касационна жалба на ответника С. Ч..

В обжалваното въззивно решение е обективирано и произнасяне по частна жалба на посочения ответник против определение № 16989/25.10.2024 г. на СГС, постановено в първоинстанционното производство по реда на чл. 248 ГПК и същото е потвърдено. С последното е отхвърлена молбата на страната за изменение на там постановеното решение в частта за разноските. Прието е, при позоваване на разрешението, дадено с определение № 3413/08.11.2023 г. по ч. гр. д. № 4456/2023 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 675/28.02.2025 г. по т. д. № 1855/2024 г. на ВКС, I т. о., че при предявени главни и евентуални искове, ответникът има право на разноски само ако всички искове бъдат отхвърлени или производството по всички тях бъде прекратено. Счетено е, че възлагането на отговорността за разноските в процеса с първоинстанционното решение е в съответствие с посочената съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. В случая с определението по чл. 248 ГПК на СГС е съобразено, че главният иск е отхвърлен, както и първия евентуално съединен иск (по чл. 82, вр. с. чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД), а вторият евентуално предявен иск (по чл. 79, ал. 1 ЗЗД) срещу този ответник е уважен в предявения му размер, т. е. изцяло. Затова, предвид изхода на спора във въззивната инстанция, обжалваното определение, с което молбата на ответника Ч. за изменение на решението на градския съд в частта за разноските е оставена без уважение, е намерено за правилно като краен резултат и е потвърдено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси със следното съдържание:

1. „Длъжен ли е съдът да мотивира определението си, с което отхвърля искане или се произнася по противоречащи искания на страните, съгласно изискванията на чл. 254, ал. 1 ГПК като изложи самостоятелни правни изводи по съществото на спора?“ и

2. „Длъжен ли е съдът в производството по частна жалба да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички доводи на страните в пределите, очертани с жалбата и отговора по нея и да обоснове крайните си изводи?“.

Твърди се, че въпросите са включени в предмета на конкретния спор и са обусловили изводите на въззивния съд като е налице отклонение при разрешаването им с практиката на ВКС, изразена в решение № 160/16.12.2020 г. по т. д. № 2156/2019 г., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., решение № 76/12.06.2012 г. по т. д. № 377/2011 г., и трите по описа на II т.о., решение № 202/21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на I т.о., решение № 581/30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г. на III г.о. (по първия от тях), както и с постановките на ППВС № 7/1965 г., решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г., решение № 13/19.02.2015 г. по гр. д. № 4606/2014 г., решение № 173/27.07.2010 г. по гр. д. № 5166/2008 г., и трите на IV г.о., решение № 189/17.01.2018 г. по т. д. № 2646/2016 г. на II т. о., решение № 22/09.03.2021 г. по гр. д. № 1857/2020 г., решение № 18/23.02.2021 г. по гр. д. № 2356/2020 г., решение № 7/08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г., всичките на II г.о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I г.о. (по втория въпрос).

Достъп до касация се претендира и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в разглежданата му част с характер на определение.

Доводите за очевидна неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт и първият от поставените въпроси следва да се разгледат заедно. Те се свеждат до твърдяния съществен порок на въззивното решение в частта (имаща характер на определение) за потвърждаване на определението по чл. 248 ГПК на СГС, изразяващ се в пълна липса на мотиви, установима от неговото съдържание. В посочената, обжалвана негова част съдебният акт на втората инстанция не е постановен в нарушение на разпоредбата на чл. 254, ал. 1 ГПК, изискващ излагане на мотиви при отхвърляне на искането (молбата) на страната по чл. 248 ГПК. Това правило важи основно при първоначалното произнасяне по молбата (искането) – т.е. относимо е в случая към дейността на първостепенния съд (постановил определението по чл. 248 ГПК за отхвърляне на молбата), макар в производството по частната жалба – по чл. 274, ал. 2 ГПК, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. 2 ГПК, да не намират приложение, а съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон – така ТР № 6/2017 от 15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС. В разглежданата хипотеза апелативният съд е упражнил инстанционен контрол върху определението по чл. 248 ГПК на градския съд и го е потвърдил като се е позовал на мотивите (които е възпроизвел в своя акт) и обоснованото въз основа на тях правно разрешение в посочената съдебна практика на ВКС, дадено при идентичност на установените по делото факти – при множество обективно и субективно съединени искове, предявени при условията на евентуалност и разпределението на отговорността за разноски според изхода на спора по тях (определението пък с № 3413/08.11.2023 г. по ч. гр. д. № 4456/2023 г. на ВКС, IV г. о. е по същия правен спор). Ето защо се налага, че въззивното решение в обжалваната му част (с характер на определение) съдържа изложение на фактите и обстоятелствата, които съдът е отчел и съобразил, за да го постанови. То не страда нито от такъв съществен порок, който да го квалифицира като очевидно неправилен съдебен акт, нито пък са налице предпоставки за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първото питане.

По второто питане също не може да се осъществи достъп до касация. То е обуславящо изхода на делото, доколкото според тълкувателната практика на ВКС (т. 19 от ТР № 1/2000 от 4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК, които постановки са актуални и при действието на ГПК – в сила от 01.03.2008 г. и т. 2 от ТР № 1/2013 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК), въззивният съд като инстанция по съществото на спора е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните. Горните процесуални задължения, израз на състезателното начало и равенството на страните в процеса, са относими и в производството по частната жалба, по чл. 274, ал. 2 ГПК. В случая обаче питането не удовлетворява специалното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – отклонение от практиката на ВКС и ВС, доколкото при произнасянето по частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК на градския съд, въззивната инстанция е изложила мотиви (вж. по – горе), с които, позовавайки се на разрешенията в там посочените определения на ВКС, е аргументирала становището си за неоснователност на сезирането. Така актът й е съобразен с установената съдебна практика.

Отсъства основание за допускане на обжалването и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част (с характер на определение). То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие със закона). Противно на доводите на страната, обжалваният съдебен акт не страда от пълна липса на мотиви. Напротив, налице са самостоятелни мотиви (при позоваване и на относима съдебна практика), с които е обоснован извода, че отговорността за разноските в първата инстанция е разпределена правилно между страните и в частност в полза на ответника Ч. при съобразяване и с изхода на делото пред въззивния съд. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на възникналия спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК.

В заключение, частният жалбоподател не е обосновал предпоставки от сочените селективни основания, поради което не може да се допусне касационното обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.