Определение № 371 от 19.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 983/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. А. М. против решение №112 от 25.01.2023 г. по т.д. №2895/2022 на Софийски апелативен съд. Ответникът по касация- „Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“,гр. София, е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.285,ал.1 ГПК и е процесуално допустима. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът М., чрез пълномощника си – адв. К.Т. е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, в каквато връзка е поставила въпросите –1/ “ Има ли задължение съда да тълкува националното право в духа и смисъла на европейското право и според тълкуването му от СЕС“. И 2/ „ Вътрешноправната норма /независимо от ранга й/, приета по транспонирането на Директива по смисъла на чл.288 ДФЕС, трябва ли да се прилага напълно съобразено с Директивата“. Поддържано е, че решението било постановено в противоречие с решение по к.д. №4/20г. на КС на РБ и решения на СЕС. Страната е отговорила на въпроса като е посочила, че ВКС имал постоянна практика, според която когато отделни разпоредби противоречат на нормативен акт от по-висока степен съдилищата прилагат акта от по-висока степен. Обяснила е механизма и значението на транспониране на норми от общностното право. Разгледани са подробно са текстове от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на съвет от 16.09.2009г. Цитирани са и текстове от Четвърта директиваза автомобилно застраховане. Страната е развила накратко и разбиране за това, че отказа на представителя на застрахователя да предприеме действия, следва да се тълкува като основание да бъде ангажирана отговорността на ответника като общностното право се съобрази при прилагане на националното законодателство. В заключение кратко е посочено, че като не е тълкувал чл.284 КЗ / отм./ в светлината на разгледаната директива, въззивният съд е постановил неправилно решение.Поддържано е и основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, като е поставен въпросът – „ Легитимиран ли е съответният компенсаторен орган в държавата- членка на ЕС да отговоря на претенции за заплащане на застрахователно обезщетение в хипотезата, в която застрахователят / на виновния водач/,регистриран в друга държава – членка на ЕС е в производство по несъстоятелност, респ. прави ли разграничение гореописаната разпоредба дали застрахователя е в производство по несъстоятелност или не“. Страната е посочила, че липсвала съдебна практика, която да „отговаря на този въпрос“. Развити са съображения свързани със споразумение от 17.12.1953 под егидатата на ИК за Европа на Обединените нации във връзка с улеснение реализацията на правата на граждани пострадали от ПТП. Застъпено и развито е накратко разбирането на касатора, че след като съдилищата били приели, че пострадалата има право на обезщетение пред компетентния орган в Румъния, то и НББАЗ имал регресно право, което следвало както от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и Съвета, така и от заключение на Генералния адвокат. Други доводи не са развити. Касаторът М. е отправила и искане да бъде „допуснато и извършено“ преюдициално запитване до СЕС, който да извърши тълкуване на чл.6 от Директива 2000/25/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.05.2000г.по последния поставен въпрос. С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. Общото основание се формулира и въвежда задължително от касатора, който го обосновава в една от хипотезите на посочените допълнителни критерии в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Съдът, съобразно цитираната задължителна практика, няма задължението да формулира правен въпрос вместо страната по спора, нито да обосновава допълнителен критерий, тъй като изричният регламент на чл.284,ал.3, т.1 ГПК изисква процесуални действия от касатора, а не въвежда служебни задължения за съда. С оглед това първият и втория поставени въпроси не удовлетворяват тези критерии. Същите нямат връзка с решаващите мотиви на състава, постановил обжалваното решение, като същият изобщо не е разглеждал дефинитивните правила относно тълкуване и прилагане на общностното право. Касаторът не е посочила с кои свои изводи въззивният съд е приемал разрешаване на тези въпроси в отклонение от цитираната практика на СЕС и КС на РБ / нямащи нищо общо с поддържаното основание, тъй като са относими към такова по т.2 на текста/. Общото твърдение, че ВКС имал практика по въпрос, несвързан от касатора със съдебния акт, който обжалва без да се посочва тази практика не обосновава и доводи, установяващи допълнителен критерий. Също без правно значение е и подробното обсъждане на ред неприложим към разглеждания случай, тъй като не отчита неговата специфика по отношение, на която са налице специални правила, които се извеждат от нормативен акт от същия порядък / Директива 2009/138/ЕО- чл.274 определящ приложимото право в настоящата хипотеза, при която застрахователят на деликвента е обявен в несъстоятелност от съд на друга държава –членка, различна от тази на пострадалия / изцяло съобразена и приложена от решаващият състав. Третият поставен въпрос е неясен, тъй като касаторът не е посочил разпоредбата, която следва да прави разграничение в случаите когато застрахователят от държавата- членка е в производство по несъстоятелност, а в останалата си част въпросът е общ. Но дори от този въпрос да бъде изведен релевантен, страната не обосновава довод по допълнителния критерий, тъй като не е развила съображения по нито една от хипотезите, очертани като негово съдържание с т.4 на ТРОСГТК № 1 /09г. Освен това, не е засегнала по никакъв начин с разгледаните въпроси решаващите мотиви на състава относно приложимото право, и съответния ред, изведен от състава именно от общностната уредба на специфичните случаи на несъстоятелност на застраховател със седалище в друга държава- членка, различна от тази на пострадалия. При така депозираното изложение касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване. Касаторът е направил искане в касационната си жалба за отправяне на преюдициално запитване, с оглед поставения последен въпрос. Чл. 234, ал. 2 от ДЕО, вр. чл. 628 от ГПК регламентира възможността за отправяне на преюдициално запитване от национална юрисдикция на страна – членка, само в случаите когато преюдициалното заключение ще е от значение за правилното решаване на спора по висящо дело. Т.е. следва да бъде налице висящност на спора по същество, каквото в случая не е налице, с оглед обоснования от настоящата инстанция правен резултат. Или след като преюдициалното заключение не съставлява основание за допускане на касационно обжалване, то отправеното искане следва да бъде оставено без уважение. На ответника по касация следва да бъдат присъдени направените, надлежно поискани и доказани развноски, на основание чл.78, ал.3 ГПК - възнаграждение за процесуално представителство в размер на 2744.40лв. С оглед фактическата и правна сложност на делото, неоснователно е и възражението на касатора за прекомерност на това възнаграждение.