Определение № 60424 от 30.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1939/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби и от двете страни против различни части от решение №938/28.04.2020г. по в.т.д. №4546/2019г. на Апелативен съд-София. Касаторът и ищец по делото Община Кула обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение №12/17.05.2019г., постановено по т.д. №41/2018г. по описа на Окръжен съд - Видин /неразделна част от което е постановеното по същото дело и по реда на чл.247 ГПК решение №78/11.07.2019 г./ е отхвърлен искът по чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД за сумата от 18 794.13 лева, представляваща недължим и преведен данък по ЗДДС въз основа на сключен договор за възлагане на обществена поръчка „събиране, транспортиране, депониране на битови отпадъци и поддържане на чистотата в населените места на територията на Община Кула" за периода от 01.12.2012г. до 31.12.2013г., ведно със законната лихва върху тази сума считано от 06.12.2018г. до окончателното й изплащане; както и сумата от 2357.34 лева разноски по делото; както и в частта, с която е потвърдено първоинстанцинното решение за отхвърляне на иска за сумата от 7 005.35 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода 01.12.2012г. - 31.03.2017г. до предявяване на иска. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Касаторът сочи, че по въпросите кога става изискуемо задължението за връщане на дадено имуществено благо в хипотеза на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД; от кой момент тече погасителната давност и от кой момент се дължи обезщетението за забава има противоречива практика и е образувано т.д. № 5/2017г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че вземането за главница не е погасено по давност, а лихва за забава се дължи от датата на всяко плащане без основание. Претендира отмяна на въззивното решение в обжалваната част и уважаване на исковете за претендираните суми, посочени по-горе, както и присъждане на разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че съдът се е произнесъл и по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/От кой момент започва да тече давностният срок по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД?; 2/ Дали и при начална липса на основание по чл.55, ал.1 ЗЗД е необходима покана по чл.84, ал.2 ЗЗД за вземането за лихвите по чл.86 ЗЗД?; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по предмета на спора?“. Счита, че по втори въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 985/01.09.2010г. по гр.д.№ 2924/2008г., ВКС, ІІ г.о. – основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по жалбата и по делото „Еко-Титан“ ЕООД оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му. Касаторът и ответник по делото „Еко-Титан“ ЕООД, [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение №12/17.05.2019г., постановено по т.д.№ 41/2018 г. по описа на Окръжен съд - Видин в частта, с която е уважен искът по чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД за сумата 65 890.52 лева, представляваща заплатена без правно основание сума от ищеца на ответника за периода от 01.01.2013г. до 31.03.2017г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба - 06.12.2018г. до окончателното издължаване; в частта, с която „Еко Титан" ЕООД е осъдено да заплати на Община Кула сумата 6 642.66 лева - разноски по делото. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно, постановено при нарушаване процедурата по чл.367-чл.374 ГПК; без обсъждане на всички релевантни доказателства и в нарушение на материалния закон. Касаторът поддържа, че Община Кула в качеството си на възложител следвало да уведоми ответника за наличие на основания за регистрация по ЗЗДС, за да бъде приложен механизмът за обратно начисляване. Всички издадени и двустранно подписани фактури за претендирания процесен период били включени в дневниците за покупко-продажба на ответника като облагаеми доставки с начислен дължим ДДС, който бил заплатен изцяло от последния, с оглед на което било недопустимо, неприемливо и незаконно същият да бъде санкциониран да заплаща два пъти ДДС за процесния период, който вече бил заплатен по надлежният ред. Поддържа възражението си за изтекла тригодишна давност. Моли да бъде обезсилено или отменено въззивното решение в обжалваната част, с която са уважени предявените искове и претендира всички разноски по делото. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като твърди постановяване на атакуваното въззивно решение в противоречие с: Решение №379 от 27.04.2009 г. на САС по т. д. № 2021/2008 г., Решение №114 от 26.07.2013г. на ВКС по т.д. №255/2012г., Решение от 05.05.1999г. по вад №57/1998г., Решение №1269 от 17.06.2014г. на САС по в.т.д. №256/2014 г., Решение от 12.12.2007 г. по вад № 59/2007г., Решение № 231 от 26.06.2008 г. на ОС-Пловдив по т. д. №41/2007 г., Решение №1243 от 07.07.1997г. на ВКС по гр. д. № 1288/1996г. Ответникът по жалбата и ищец по делото Община Кула оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност са процесуално допустими – подадени от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Производството пред Окръжен съд - Видин е образувано по искова молба от 06.12.2018 г. на Община Кула срещу „Еко Титан" ЕООД, [населено място], с която се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 84 684.65 лева, представляваща недължим, но преведен данък по ЗДДС въз основа на сключен договор за възлагане на обществена поръчка „събиране, транспортиране, депониране на битови отпадъци и поддържане на чистотата в населените места на територията на Община Кула" за периода от 01.12.2012г. до 31.03.2017г.; сумата от 7 005.35 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от всяко плащане по фактура в периода 01.12.2012г. до 31.03.2017г. до предявяване на иска; както и законната лихва върху главницата, считано от 06.12.2018г. до окончателното й изплащане. Въззивният съд приема, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД и чл.86 ЗЗД са процесуално допустими, поради което правилно са били разгледани по същество от първоинстанционния съд, като е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателя „Еко Титан" ЕООД за недопустимост на обжалваното решение поради допуснати процесуални нарушения по размяна на книжата /чл.367-374 ГПК/. Констатира, че първоинстанционният съд не е осъществил изцяло процедурата по двойна размяна на книжа, като не е изпратил на ответника препис от допълнителната искова молба съобразно чл.373 ГПК, но счита, че това процесуално нарушение не е основание за обезсилване на постановеното решение. Излага аргументи, че ответникът е имал възможност да се запознае с допълнителната искова молба и да организира защита си, взел е участие в проведените съдебни заседания, като същевременно не са налице негови искания или процесуални действия, които да не са били уважени или съответно опорочени в резултат на неполучаване на преписа от допълнителната искова молба на ищеца. Решаващият съдебен състав намира за безспорно установено, че на 20.06.2008г. и на 01.10.2013г. между Община Кула- възложител и „Еко Титан" ЕООД- изпълнител е сключен договор за възлагане на обществена поръчка по „събиране, транспортиране, депониране на битови отпадъци и поддържане на чистотата в населените места на територията на община Кула", като след представяне на фактурите с включен ДДС Общината превежда дължимите суми в уговорения срок по сметка на ответника. За процесния период на ответника е платен ДДС в общ размер 84 684.65 лева. След извършена проверка от НАП е съставен протокол от 13.09.2018г., в който е отразено, че Община Кула е получател на доставки по глава 19а от ЗДДС, с която е предвиден специален ред за облагане на стоките и услугите и по отношение на услугите, предмет на договорите е приложима системата на тъй нареченото „обратно начисляване" на ДДС, което е задължение на получателя на доставката на такива стоки и услуги. В резултат на ревизията до общината е изпратена покана по чл.103 ДОПК за внасяне на дължимо ДДС по всички описани в поканата фактури, по които е приложим механизмът за обратно начисляване на ДДС- за периода от 01.12.2012г. до 31.03.2017 г. дължимо ДДС в размер 84 684.65 лева. Няма спор, че сумата е преведена от ищеца на ТД на НАП. Въззивният съд приема, че облигационните отношения между страните произтичат от договори за доставка на стоки и услуги, посочени в приложение №2 от ЗДДС, като ответното дружество „Еко Титан" ЕООД се явява доставчик по смисъла на чл.11, ал.1 ЗДДС, а ищецът Община Кула - получател съобразно чл.11, ал.2 ЗДДС. Достига до извод, че са осъществени предпоставките по чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД, тъй като ищецът е заплатил сумата 84 684.65 лева, която е получена от ответното дружество без правно основание. ДДС по процесните фактури е следвало да бъде начисляван и съответно заплащан на НАП от общината в качеството й на получател, а не да бъде начисляван от и заплащан на ответника- доставчик. С оглед изложеното за „Еко Титан" ЕООД възниква задължението да върне на ищеца получената без основание сума от 84 684.65 лева. Съдът намира, че този извод не се променя от обстоятелството, че ответникът е заплатил ДДС по процесните фактури в същия размер на НАП, тъй като ответникът не е имал задължение за това и има възможност да иска възстановяването му по реда на чл.128 и чл.129 ДОПК. Като неоснователно е отхвърлено възражението на „Еко Титан" ЕООД, че Община Кула е трябвало да го уведоми за наличие на основания за регистрация по ЗДДС. Решаващият съдебен състав излага мотиви, че във всяка една от процесните фактури, издадени от ответното дружество, е посочен идентификационния номер по ЗДДС на Община Кула, т.е. жалбоподателят е знаел, че ищецът е регистрирано по ЗДДС лице. Начинът на калкулиране на услугата не променя обстоятелството, че в случая се касае за предоставяне на стоки и услуги, визирани в приложение №2 на ЗДДС, което е предпоставка за прилагане на специалната процедура по обратно начисляване на данъка. Сочи, че направените от данъчните органи констатации и изводи по прилагане на ЗДДС в протокола от 30.04.2018г. на НАП, не са обвързващи за съда. Въззивният съд намира за основателно възражението на „Еко Титан" ЕООД за погасяване на част от исковите претенции поради изтичане на погасителна давност. Излага аргументи, че в случаите на неоснователно обогатяване приложение намира общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД, която в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД започва да тече от деня на получаване на престацията съгласно задължителните разяснения по т.7 на ППВС №1/1979г. С оглед изложеното стига до извод, че исковите претенции за заплащане на сумата от 18 794.13 лева, представляваща заплатен от ищеца на ответника недължим ДДС за периода от 01.12.2012г. до 31.12.2013г., са погасени по давност, поради което искът в тази му част следва да бъде отхвърлен. Следва да бъде отхвърлено като неоснователно и недоказано и акцесорното искане по чл.86 ЗЗД за заплащане на законната лихва върху главницата от 18 794.13 лева, считано от предявяване на исковата молба - 06.12.2018 г. до окончателното издължаване. В останалата част искът по чл. 55, ал.1, пр.І ЗЗД за сумата от 65 890.52 лева, представляваща заплатена без правно основание сума от ищеца на ответника за периода от 01.01.2013г. до 31.03.2017г., ведно със законната лихва от предявяването на исковата молба до окончателното плащане, е основателен. По отношение на претенцията за заплащане на сумата от 7 005.35 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от всяко едно плащане по фактура, издадена в периода 01.12.2012г. до 31.03.2017г., до предявяване на иска, съдебният състав съобразява задължителните разяснения, дадени в тълкувателно решение №5/21.11.2019г. по тълк. д. №5/2017г., ОСГТК на ВКС, и приема, че при връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни. По делото няма доказателство за отправена покана до ответника преди исковата молба, поради което и претенцията на ищеца за заплащане на лихва за забава върху главницата за периода от плащането до предявяване на исковата молба е неоснователно. По отношение на изложеното в касационната жалба твърдение за недопустимост на въззивното решение, представляващо основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК: Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, като няма основание да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. Дори да се приеме, че е налице процесуално нарушение, допуснато от първоинстанционния съд, то не води до недопустимост на постановеното по делото въззивно решение. Следва да се има предвид, че решаващият въззивен съд е обсъдил оплакванията на въззивника-ответник и правилно е констатирал, че въпреки неосъществената изцяло процедура по двойна размяна на книжа /не е изпратен на ответника препис от допълнителната искова молба съгласно чл.373 ГПК/, ответникът е имал възможност да се запознае с допълнителната искова молба и да организира защита си. Във въззивното производство няма направени доказателствени искания, нито във въззивната жалба на ответника са наведени твърдения за неупражнени права или несъбрани относими доказателства в първоинстанционното производство. Въззивният съд правилно е констатирал, че ответникът е взел участие в проведените съдебни заседания, като няма негови доказателствени искания или процесуални действия, които да не са били уважени или съответно да са опорочени в резултат на неполучаване на преписа от допълнителната искова молба. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По касацонната жалба от Община Кула: Настоящият състав на ВКС намира, че по поставения от касатора Община Кула процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички наведени в жалбата възражения и да обсъди всички направени от страните доводи след анализ на доказателствата, е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба. Въззивното решение е постановено в пълно съответствие с цитираната съдебна практика. Решаващият съдебен състав се е произнесъл по доводите и възраженията на страните, като несъгласието им с изводите в съдебното решение представлява оплакване за неправилност на акта по чл.281, т.3 ГПК, но не обосновава наличие на основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че и по поставените от касатора материалноправни въпроси /в.1 и в.2/, е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Отговор на въпросите е даден в постановеното тълкувателно решение № 5/21.11.2019г. по тълк. д. № 5/2017г. на ОСГТК на ВКС. ОСГТК приема, че задължението за връщане на дадено при начална липса на основание е безсрочно, т.е. може да се иска от кредитора веднага. То възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент става изискуемо, както е изяснено и в т.7 от ППВС №1/1979г. Началото на изискуемостта е начало и на погасителната давност, на основание чл.114, ал.1 ЗЗД, но автоматично не води до забава на длъжника. При връщане на дадено при начална липса на основание, от момента на разместване на имущественото благо, вземането е изискуемо, но длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение от момента, в който е получил поканата на кредитора. Когато кредиторът е дал в поканата допълнителен срок за изпълнение, забавата ще настъпи с изтичането на този срок. Въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. По касационната жалба от „“Еко-Титан“ ЕООД: Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай касаторът не сочи кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че съдът при постановяване на решението си е нарушил закона /процесуалния и материалния/ и се е произнесъл в противоречие с доказателствата по делото и без да обсъди всички доводи на страните, не съставляват въпроси, а оплаквания за допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон, както и за необоснованост. Тези нарушения биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен съгласно чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационен контрол на решението. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд