Определение № 159 от 15.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 188/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Х. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 260050 от 05.10.2020г., постановено по в.гр.д.№ 1440/2020г. на Старозагорския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 185 от 14.04.2020г. по гр.д.№ 2660/2019г. на Казанлъшкия районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторката против П. Х. Ч. иск с правна квалификация чл.69 ЗН за делба на двуетажна масивна жилищна сграда, построена в УПИ *, кв.16 по плана на [населено място]. За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с констативен нот.акт № 16/1985г. за собственост, издаден по обстоятелствена проверка, Х. П. Ч. е признат за собственик по наследство и давностно владение на празно дворно място с площ от 1420 кв.м, за което е отреден парцел *, кв.16 по плана на [населено място], както и на дворно място от 1620 кв.м., за което е отреден парцел *, в кв.16 по плана на същото село, заедно с построената в него жилищна сграда. С алеаторни договори от 18.03.1986г., обективирани в нот.актове №№ 159 и 160/1986г., Х. П. Ч. /със съгласието на съпругата си М. Г. Ч./ е прехвърлил на ищцата посоченото дворно място от 1420 кв.м, а на ответника – дворното място от 1620 кв.м. срещу задължение на приобретателите за издръжка и гледане на прехвърлителя и съпругата му докато са живи. Х. П. Ч. е починал на 24.11.1986г. и е оставил за свои наследници по закон М. Г. Ч. – съпруга, починала на 24.11.1986г., както и страните по делото – преки низходящи. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че с договора от 1986г. наследодателят на страните е прехвърлил на ответника дворното място, заедно с намиращите се в него сгради и други подобрения, доколкото не е изразил изрично воля да си запази правото на собственост върху тях, респ. че ответницата не притежава права по наследство върху процесната жилищна сграда. Този извод е мотивиран с разпоредбата на чл.92 ЗС, според която собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея, освен ако е установено друго. По отношение на представеното пред въззивния съд влязло в сила на 11.11.2018г. решение по гр.д.№ 2806/2017г. на Казанлъшкия районен съд, с което на основание чл.87, ал.3 ЗЗД е развален по отношение на М. Г. Ч., П. Х. Ч. и Н. П. Ч. сключеният с нот.акт № 160/1986г. алеаторен договор за 1/6 ид.част, поради неизпълнение на задължението за грижи и издръжка на М. Г. Ч., е посочено, че това ново обстоятелство, което не е изложено в обстоятелствената част на исковата молба по настоящото дело, респ. петитумът на същата не е съобразен с него, не позволява обсъждането му от въззивния съд, а би могло да се заяви с нов иск за делба. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли задължително да се тълкува волята на страните и да се вземат предвид всички обстоятелства по делото при спор за собственост, когато страната се позовава на разпоредбата на чл.92 ЗС”; 2. „В разпоредбата на чл.92 ЗС „освен ако е установено друго” какво се има предвид – само изричното изключване на сградата в нотариалния акт или и други доказателства и обстоятелства, от които се правят изводи, че предмет на прехвърлителната сделка е била само земята” и 3. „Застрашава ли буквалното прилагане на разпоредбата чл.92 ЗС практиката на съдилищата и сделките в гражданския оборот”. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата П. Х. Ч. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите два свързани въпроса не са решени в противоречие с посочената от касаторката практика на ВКС – решение № 1 от 24.07.2010г. по гр.д.№ 777/2010г., І г.о., решение № 37 от 04.04.2017г. по гр.д.№ 3180/2016г., І г.о., и др., с която са разгледани различни от настоящата хипотези. В случая, тълкувайки волята на страните по договора и с оглед данните по делото, съдът е приел, че негов предмет е била и построената в дворното място жилищна сграда, след като в договора не е изрично уговорено, че прехвърлителят си запазва правото на собственост върху нея, за да се смята оборена презумпцията по чл.92 ЗС, респ. че от декларираните от ответника данни в данъчна декларация от 2018г. не следва друг извод. В този смисъл е и константната практика на ВКС, вкл. посочените от касатора решение № 529 от 09.07.2010г. по гр.д.№ 1129/2009г., І г.о.; решение № 37 от 04.04.2017г. по гр.д.№ 3180/2016г., І г.о., и др. Неотносимо към настоящия случай е и ТР № 5/2015г. на ОСГК на ВКС, според което правилото на чл.92 ЗС не намира приложение по отношение на сгради, представляващи самостоятелни обекти на правото на собственост, но само в случай, че правото на собственост върху поземления имот се придобива на публична продан /а не по силата на гражданскоправна сделка/ и върху сградата не е насочено принудително изпълнение, спрямо нея не е проведена публична продан и тя не фигурира в постановлението за възлагане на съдебния изпълнител. Разрешаването на поставените въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Отделно от това не са изложени и релевантни доводи за наличието на визираните в т.4 на цитираното по-горе ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставени въпроси не са налице. По третия поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне и същият няма отношение към изхода на спора, поради което и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо, като сочените евентуални негови пороци не могат да се квалифицират като очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски в полза на ответника по касация за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като не се претендират и по делото липсват данни да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.