Определение № 923 от 01.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2437/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Т. С. срещу решение № 116 от 11.07.2022г. по в.гр.д. № 194/2022г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 260227 от 14.12.2021г., поправено с решение № 260004 от 11.03.2022г., по гр.д. № 410/2020г. на Окръжен съд – Пазарджик за отхвърляне на предявените от касатора срещу [община] и „Р.“ ЕООД искове с правно основание чл. 95, ал. 1 от ЗАПСП и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че при преустройството, като вид използване от собственика, не е нужно предварително съгласие на автора по чл. 18, ал. 1 от ЗАПСП, тъй като ищецът е изработил архитектурния проект по неформален договор за поръчка и съгласно чл. 42, ал. 2 от ЗАПСП поръчващият има право да използва произведението без разрешение на автора, съответно че имущественото право на автора на архитектурно произведение (архитектурен проект и неговата реализация) по чл. 18, ал. 1 от ЗАПСП да използва създаденото произведение и да разрешава използването му от други лица, освен случаите, в които законът разпорежда друго, е дерогирано в полза на собственика на сградата. Правният извод на съда за неоснователност на претенцията по чл. 95 от ЗАПСП да търси по исков път обезщетение за нарушение на негово имуществено право по чл. 19 от ЗАПСП – да получи възнаграждение, когато някой използва произведението, на което е автор, без ползващият да е освободен от задължението по същия закон да плаща, е неправилен. Авторът има право на възнаграждение и тогава, когато собственикът има право да използва произведението и без да е получил съгласие на автора, щом законът не го освобождава изрично от задължението да заплати възнаграждение или обезщетение на автора. Също съгласно изрично посоченото в жалбата въззивният съд излишно е разсъждавал и обсъждал доказателствата, свързани с неимущественото право на ищеца по чл. 15, ал. 1, т. 5 от ЗАПСП, тъй като то не е част от спорния предмет. Според изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК въззивният съд се е произнесъл по въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Формулираният от касатора въпрос е: Нормата на чл. 42, ал. 2 от ЗАПСП, даваща правомощие на собственика на реализирано архитектурно произведение да използва произведението без разрешение на автора, за целта, за която е било поръчано, изключва ли правото на носителя на авторското право върху това произведение да получи възнаграждение (обезщетение), съгласно правото му – съгласно чл. 19 от ЗАПСП? На въпроса в обжалваното решение е даден утвърдителен отговор, който, според касатора, противоречи на практиката на ВКС – решение № 124 от 13.05.2016г. по т.д. № 3088/2014г. на ВКС, ТК, І т.о. Според касатора даденият от въззивния съд отговор е и очевидно неправилен, поради което е очевидно неправилно и въззивното решение. Нормата на чл. 19 от ЗАПСП е императивна, което означава, че авторът има право на възнаграждение и тогава, когато собственикът има право да използва произведението в посочения смисъл и без да е получил съгласие на автора, щом законът не го освобождава изрично от задължението да заплати възнаграждение или обезщетение на автора. От насрещната страна по жалбата [община] е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат подробно фактическите обстоятелства по спора, като се прави извод, че дори въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, то следва да бъде потвърдено като правилно. Отговор не е подаден от дружеството „Р.“ ЕООД, също ответник по исковете. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. С исковата си молба от 30.06.2020г. по делото касаторът – ищец е изложил, че е архитект и автор на архитектурния проект на сградата на общинската администрация в [населено място]. Проектът е бил завършен през 1982г., а реализацията му се извършила до 1985г. Архитектурната реализация, изпълнена по проект на касатора, е авторско право, което му принадлежи, съгласно чл. 12, ал. 1 и ал. 2 от ЗАПСП и по силата на чл. 15, ал. 1, т. 5 от ЗАПСП има право да иска запазване на целостта на произведението и да се противопостави на всякакви промени в него и на всяко друго действие, което би могло да наруши законните му интереси и лично достойнство. Ответникът не се съобразил с правата на касатора на автор и през 2018г. обявил обществена поръчка с предмет „Изготвяне технически проект за ремонт, оборудване и обзавеждане на административна сграда, находяща се в УПИ ІІІ за административни нужди в квартал 91 – [населено място], в която се предоставят обществени услуги, с цел подобряване на енергийната ефективност и упражняване на авторски надзор при изпълнение на строителството“. Въпреки възраженията на касатора, въз основа на проведената процедура между ответниците [община] и „Р.“ ЕООД бил сключен договор от 28.06.2018г., по който са били платени 56 160 лева с ДДС за изготвяне на технически проект и 9 960 лева с ДДС за упражняване на авторски надзор. Въз основа на сигнал до К. на архитектите в България за нарушение на авторските му права, на изработилия през месец юли 2018г. техническия проект арх. Л. В. Л. е било наложено дисциплинарно наказание по чл. 32 от ЗКАИИП (решение № 19 от 08.08.2019г.) за изработване и подписване на проекта при липса на предварително писмено съгласие от касатора и без архитектът да се е информирал от своя възложител за евентуални неуредени отношения с касатора, въпреки, че при всяко последващо приспособяване или използване на вече реализиран проект е бил длъжен да го направи. Ответниците като нарушители на авторското право дължат солидарно обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди в резултат на нарушението. Ищецът е поискал присъждане на сумата от 20 000 лева, обезщетение за претърпените имуществени вреди (пропусната полза), от които 15 000 лева за архитектурната част от проекта и 5 000 лева за архитектурен авторски надзор, както и 15 000 лева неимуществени вреди поради засягане на професионалния престиж на касатора на изявен архитект, тъй като не би се съгласил новото проектиране да стане по извършения начин, платими при условията на солидарност, със законната лихва за забава от 15.08.2018г., датата на одобряване на техническия проект и издаване на разрешение за строеж. Исковете на касатора са били отхвърлени от първоинстанционния съд. Решението е било потвърдено от състава на Апелативен съд – Пловдив, приел, че архитектурният проект за сградата, ползвана от администрацията на [община], е бил изготвен от касатора. Със Заповед № 1517 от 02.12.1080г. на зам.председателя на ОНС-ИК парцел ІІІ в квартал 91 по ЗРП на [населено място] е бил предвиден за „ГНС и БКП“, в съответствие с което отреждане е била построена сградата, като изграждането е приключило през 1987г. Собственик на сградата е [община]. Проектът е изработен и реализиран при действието на Закона за авторското право от 1951г. (отм.), но съгласно изрично предвиденото в § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗАПСП този закон е приложим за произведенията, създадени преди влизането му в сила, ако не са изтекли предвидените срокове за закрила, както е в случая. Изработеният от касатора одобрен архитектурен проект съставлява обект на авторското право по чл. 3, ал. 1, т. 8 от ЗАПСП. Обект на авторското право е и реализираното произведение на архитектурата, съгласно чл. 3, ал. 1, т. 6 от ЗАПСП, което принадлежи на лицето, създало архитектурния проект (чл. 12, ал. 2 от ЗАПСП). Въз основа на архитектурно заснемане е изготвен по възлагане по сключен договор за обществена поръчка инвестиционен проект за ремонт, оборудване и обзавеждане на сградата с цел подобряване на нейната енергийна ефективност, част „Архитектурна“, както и авторския надзор, изпълнени от арх. Л. Л.. В новия проект са предвидени и изпълнени въз основа на издадената разрешение за строеж от 15.08.2018г. промени по фасадното решение, предвиждащи изпълнение на съвсем различна концепция за архитектурния облик на сградата в сравнение с този отпреди, залегнал в проекта на касатора – ищец, възпроизведен при архитектурното заснемане. Изводите на въззивния съд, обосновали отхвърляне на предявените искове, са били, че собственикът на сградата (като реализирано произведение на архитектурата) не може да бъде ограничен в правото си да я разруши, преустрои, надстрои или пристрои в съответствие с действащите разпоредби. Неимущественото право на ищеца по чл. 15, ал. 1, т. 5 от ЗАПСП е ограничено от специалната разпоредба на чл. 15, ал. 2 от ЗАПСП. Въз основа на сключения между ответниците договор за обществена поръчка е извършена промяна в архитектурния облик на сградата и тези действия не са в нарушение на посоченото неимуществено право на ищеца. От ищеца не са релевирани права по чл. 15, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ЗАПСП. Същевременно е налице преработка на произведение по чл. 18, ал. 2, т. 8 от ЗАПСП, вр. § 2, т.9а и 9б от допълнителните разпоредби на ЗАПСП. Авторът, съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗАПСП, има изключителното право да използва създаденото от него произведение и да разрешава използването от други лица, освен в случаите, в които законът разпорежда друго. В случая е налице такова изключение. Архитектурният проект е бил изработен по възлагане по неформален договор за изработка. Поръчващият има право да използва произведението без разрешение на автора за целта, за която е било поръчано, съгласно чл. 42, ал. 2 от ЗАПСП, като не се установява в договора да е било уговорено друго. Проектирането е било завършено през 1982г. и сградата – изградена към 1987г. при действието на ЗТСУ (отм.) в отреден за мероприятие на държавата, чийто права са били упражнявани чрез съответните държавни организации, имот, преминал с разграничаването на собствеността на държавна и общинска по силата на § 7, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА в собственост на общината. При това положение и тъй като изработването на архитектурния проект е било възложено за целите на изграждане на предвидената по плана за построяване сграда, но общината е имала право да го използва, включително по начина, предвиден в чл. 18, ал. 2, т. 8 от ЗАПСП, чрез преработването му за целите на подобряване на енергийната ефективност на сградата, което е направила със сключването на договора с ответното дружество по повод проведената обществена поръчка, в изпълнение на който въз основа на архитектурното заснемане, възпроизвеждащо архитектурните чертежи, е извършена промяна, засягаща архитектурния облик на сградата, при което и доколкото не е установено правото на използване от поръчващия да е било ограничено в полза на автора по силата на изрични уговорки в договора за поръчка, то не е налице неправомерно използване по смисъла на чл. 95, ал. 1 от ЗАПСП, за което да се дължи обезщетение. При тези установени обстоятелства поставеният от касатора материалноправен въпрос, свързан с иска му по чл. 95, ал. 1 от ЗАПСП за заплащане на обезщетение в размер на 20 000 лева за претърпени от него имуществени вреди (пропуснати ползи), не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – въпрос, част от правния спор и обусловил правните изводи на въззивния съд. Това е поради естеството на имуществените вреди, за които касаторът е поискал обезщетение по чл. 95, ал. 1 от ЗАПСП, и изводите на въззивния съд, обусловили отхвърляне на претенцията. Твърдяната от касатора-ищец вреда е за пропусната полза, която би реализирал – заплащане на труда му, ако ответниците, във връзка с възлагането на обществена поръчка, не са пренебрегнали правото му на автор той да изработи проекта по новото задание на общината и да упражни строителния надзор при изпълнението или поне да направят опит за споразумение за обезщетяване на касатора – ищец, ако се съгласи писмено това да бъде извършено от друго лице или друг да упражни строителния надзор при изпълнението, отговорност, която произтича от ЗАПСП. По същество твърденията на касатора са, че се касае за преработка на архитектурен проект и преработка на произведение на архитектурата, използване по смисъла на чл. 18, ал. 1 от ЗАПСП, вр. чл. 18, ал. 2, т. 8 от ЗАПСП, и съществуващо негово изключително право да използва произведенията, съответно да разреши използването от други лица срещу възнаграждение, при което обществената поръчка е следвало да бъде възложена на него като изпълнител или на друго лице, но само с негово съгласие (чл. 164, ал. 1, т. 5 от ЗОП), по съображения, свързани със защита на изключително право. С решението си въззивният съд е приел, че одобряването на архитектурния проект на сградата на общинската администрация в [населено място] и реализирането й като произведение на архитектурата е преди влизането в сила на ЗАПСП, но този закон е приложим съгласно § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗАПСП - законът се прилага и за произведенията, създадени или осъществени преди влизането му в сила, ако не са изтекли предвидените срокове за закрила, т.е. относно запазените по смисъла на § 6, ал. 2 от ПЗР на ЗАПСП авторски права на ищеца върху проекта на сградата, утвърден по реда на действалото тогава законодателство, както и върху реализирания архитектурен проект. Съдържанието и обемът на правата на касатора – ищец се определят от ЗАПСП. Също според въззивния съд предприетите действия по преработка на архитектурния проект на сградата на общинската администрация и преработването й като произведение на архитектурата, за което е била възложена обществена поръчка и сключен договор с втория ответник, са използване на произведение от поръчващ за целта, за която е било поръчано (чл. 42, ал. 2 от ЗАПСП), съответно авторското права на ищеца върху произведението – създадено по поръчка по смисъла на чл. 42, ал. 1 от ЗАПСП. Съгласно разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗАПСП, ако не е уговорено друго, поръчващият има право да използва произведението без разрешение на автора, за целта, за която е било поръчано и за въззивния съд това е било изключение от чл. 18, ал. 1 от ЗАПСП, разпоредба, свързана с имущественото право на автора да разрешава ползване от друго лице срещу възнаграждение. Т.е. по същество от съда е било отречено съществуването на изключителни права за касатора по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 5 от ЗОП, при което ищецът да е единственият, на когото да се възложи поръчката, съответно за възлагането да е било необходимо неговото съгласие. Видно от поставения от касатора въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК възможността на собственика – ответник да използва произведението без разрешението на автора - ищец за целта, за която е било поръчано в хипотезата на чл. 42 от ЗАПСП, не се оспорва, нито се оспорва, че предприетите от ответника действия по преработка съставляват такова ползване (обстоятелствата са имплицитно включени и предпоставящи въпроса), при което питането дали е изключено правото на автора да получи възнаграждение (обезщетение) по чл. 19 от ЗАПСП в този случай се явява правно нелогично, необосновано и неотносимо - не на такива обстоятелства са основани правата на касатора за присъждане на обезщетение за имуществени вреди по делото. Твърдението е за съществуване на негови изключителни права във връзка с начина на възлагане на обществената поръчка (че има право да разрешава и извършва преработката като използване на произведение по смисъла на чл. 18, ал. 1 от ЗАПСП) и относно такива права се е произнесъл и въззивният съд. Относно въпроса на касатора не е удовлетворен и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Решение № 124 от 13.05.2016г. по т.д. № 3088/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., на което се позовава касаторът, не съдържа отговор на поставения от него въпрос, при което не може да се приеме, че при постановяване на решението си въззивният съд се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд. Въпросът по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по това дело, на който е било отговорено положително, е дали договорът, с който се предоставя изключително право на ползване на художествен проект от автора на възложителя на проекта за определен срок, представлява „уговорено друго“ според разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗАПСП. По настоящото дело няма такива обстоятелства. По същото съображение не би могло да се приеме вероятност за очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като тя се обосновава от касатора единствено във връзка с отговора на формулирания от него материалноправен въпрос. Относно претенцията на касатора - ищец за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 95, ал. 1 от ЗАПСП в предявения размер от 15 000 лева за нарушение на правата му по чл. 15, ал. 1, т. 5 от ЗАПСП няма формулиран правен въпрос, както и изрично такива оплаквания в касационната жалба не се излагат, при което няма основание за допускане до касация на въззивното решение и в частта относно тази претенция. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив. С подадения отговор на касационната жалба от насрещната страна [община] са поискани направените по делото разноски. Установяват се разноски за адвокатско възнаграждение от 2 200 лева по представен договор за правна защита и съдействие от 16.09.2022г., сключен с адв. П. И., с приложено банково платежно нареждане от 19.09.2022г. Разноските са посочени в списък по чл. 80 от ГПК на страната. С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 4, вр. чл. 81 от ГПК, тези разноски следва да бъдат присъдени в цялост. Воден от горното съдът