Определение № 50544 от 15.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 41/2022 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответниците Н. Н., лично и като ЕТ „Арарат – Н. Н.“, и В. К., срещу въззивно решение на Бургаски апелативен съд. Ищецът „УниКредит Булбанк“ АД оспорва жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Първоинстанционният съд е уважил предявените срещу жалбоподателите, както и срещу „Арарат пропърти“ ЕООД, искове на основание договор за банков кредит за солидарно заплащане на главница и лихви, като частично е отхвърлил иска за лихва върху просрочена главница. Произнасяйки се по жалба на ответниците – физически лица и насрещна жалба на ищеца, въззивният съд частично е отхвърлил иска за лихва върху просрочена главница в по-висок размер, като в останалата част е потвърдил първоинстанционното решение. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесният договор попада в обхвата на засилената защита по Закона за защита на потребителите, доколкото кредитополучателят – ответникът Н. – е физическо лице и не са налице доказателства, представянето на каквито е в тежест на ищеца, същият да е действал в рамките на търговската си дейност. Извършил е преценка за равноправност от по смисъла на чл. 143 ЗЗП на включените в договора клаузи, уреждащи възможността ищецът едностранно да променя размера на приложимия към договора лихвен процент (в частта относно премията, образуваща заедно с пазарния лихвен индекс СОФИБОР базовия лихвен процент, чийто сбор с фиксираната в конкретния договор надбавка образува крайния лихвен процент), като е намерил същите за неравноправни предвид липсата на ясен обективен критерий относно обстоятелствата, при които тази промяна може да се извърши, оттук и за нищожни. Също за неравноправни, следователно нищожни, е намерил и клаузите по първите два анекса към договора за кредит, предвиждащи просрочената лихва да се прибави към неиздължената главница, образувайки нов размер на редовния дълг, върху който се начислява уговорената възнаградителна лихва. По тези съображения е отказал приложението на приетите за нищожни клаузи и възприемайки извършените неоспореното експертно заключение преизчисления на задълженията, е намерил исковете за основателни в посочените размери. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържа се, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл по въпроса „Сключения на 09.10.2008 г. договор противоречи ли на императивните изисквания на чл. 144 от ЗЗП и като такъв следва да се приеме за нищожен по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП?“. Поставеният въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. С така дадената формулировка и при направените от въззивния съд решаващи правни изводи за нищожност на отделни клаузи от договора в съответствие възраженията на жалбоподателите въпросът очевидно се отнася до приложението на чл. 146, ал. 5 ГПК, а именно до възможността нищожността на отделни клаузи от договора да има за последица нищожност на целия договор. Този въпрос обаче от въззивния съд не е обсъждан. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. С тези мотиви съдът