Определение № 638 от 07.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2333/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А. ВТ“ Е. срещу Решение № 123 от 20.05.2022г. по в.т.д. № 76/2022г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено Решение № 260798 от 20.12.2021г. по гр.д. № 4630/2020г. на Районен съд – Стара Загора за отхвърляне на предявения от касатора против З. Г. Г. иск с правно основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 9 661. 36 лева останало неплатено възнаграждение с ДДС по договор за изработка от 15.09.2019г.

Оплакванията на касатора са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд не е изложил собствени, ясни, точни и убедителни мотиви и не е обсъдил направените във въззивната жалба възражения. Той е формирал погрешно фактическите си изводи и е направил неправилни правни изводи относно предмета на спорното право. Допуснато е съществено процесуално нарушение при определяне стойността на разходите, необходими за отстраняване на некачествено изпълнените елементи еталбонд, с която сума е била намалена цената по договора за изработка от 15.09.2019г.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а поради нарушение на основни правила на съдопроизводствения ред въззивното решение е и очевидно неправилно – касационно основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси в първа група са:

1.Дължи ли въззивният съд произнасяне и излагане на мотиви по въведените във въззивната жалба възражения?

2.Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да изложи собствени мотиви, формирали фактическите и правните му изводи по съществото на правния спор, от които да се установи обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към спора доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните.

3.При липса на препращане към мотивите на първата инстанция по чл. 272 от ГПК за въззивния съд съществува ли задължение да изложи собствени мотиви за пълното или частично съвпадение или несъвпадение на правните му изводи с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението?

4.Достатъчно ли е въззивният съд само да посочи правните си изводи относно всеки елемент по спорното право, като формално заяви, че е извършил задълбочен анализ на събраните доказателства, без да са изложи собствени мотиви по какъв начин стига до правните си изводи?

Относно тези въпроси касаторът счита, че е налице противоречие с т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС на РБ, което е запазило правната си сила и при действието на ГПК от 2007г. и има задължителен характер, както и въззивното решение противоречи на установената трайна и единна практика на ВКС в постановени по реда на чл. 290 от ГПК (отм.) решения - Решение № 295 от 19.12.2019г. по гр.д. № 2620/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о., Решение № 288 от 28.02.2020г. по гр.д. № 134/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о., Решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 12 от 16.02.2016г. по гр.д. № 2184/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и Решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. във връзка с чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

Втората група формулирани от касатора въпроси са:

1.Задължен ли е въззивният съд да назначи тройна експертиза, когато по делото са приети няколко единични експертизи, чиито заключения са оспорени от страните и същите съдържат противоположни и взаимноизключващи се заключения относно решаващи изхода на делото спорни обстоятелства, за установяване на които са необходими специални знания?

2. С оглед принципа за установяване на обективната истина въззивният съд задължен ли е да назначи тройна експертиза при направено изрично искане за това във въззивната жалба във връзка с въведено оплакване за допуснато процесуално нарушение, в следствие на което е налице необоснованост на фактическите изводи на първоинстанционния съд?

3.При наличие на противоречиви констатации на две единични експертизи по въпрос, изискващ специални знания, като и двете експертни заключения са формирани от един и същ обем доказателствен материал, при наличие на оспорване на последното заключение от едната страна и релевиране на искане от същата страна за разширяване на единичната експертиза в тройна, въззвният съд задължен ли е да назначи тройна експертиза?

Твърди се, че въпросите са решени от въззивния съд в противоречие с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС на РБ, както и постановените по реда на чл. 290 от ГПК (отм.) Решение № 236 от 26.05.2011г. по гр.д. № 644/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., Решение № 157 от 31.10.2019г. по гр.д. № 4152/2018г. на ВКС, ГК, І г.о., Решение № 165 от 22.10.2019г. по гр.д. № 2622/2018г. на ВКС, ГК, І г.о., Решение № 107 от 02.07.2020г. по гр.д. № 2461/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

От насрещната страна по жалбата З. Г. Г. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си съставът на Окръжен съд – Стара Загора е приел, че на 15.09.2019г. между страните е бил сключен договор, съгласно който З. Г. Г. е възложил на касатора изработката, доставката и монтажа на система алуминиева композитна обшивка на собствен магазин в [населено място],[жк], бл. 24 (откъм [улица]ІІІ) по спецификация в приложение № 1 към договора. Уговореното възнаграждение е било в размер на 8 900 лева без ДДС, съответно 10 680 лева с ДДС съгласно количествено-стойностна сметка – приложение № 1 към договора. От възложителя е била заплатена сума от общо 6 200 лева (при сключване на договора и на 01.10.2019г.), за което от касатора, регистрирано по ЗДДС лице, са били издадени данъчни фактури относно плащанията. Касаторът е извършвал уговорени по договора работи до 10.12.2019г. Те са били на обща стойност 10 260. 12 лева с ДДС (неизпълнени СМР от 419. 88 лева). От изпълнените работи некачествени са били работи за 4 498. 93 лева, за което от възложителя – ищец е било направено своевременно възражение по чл. 265, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за намаляване на дължимото възнаграждение. Така, според възприетото от въззивния съд, при дължими от възложителя по договора 5 761. 19 лева (10 260. 12 лева изпълнени работи минус 4 498. 93 лева, с които възнаграждението е намалено) и платени от възложителя 6 200 лева, не е имало основание на касатора – изпълнител да се заплаща допълнителна сума като възнаграждение по чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, тъй като задължението е било погасено чрез плащане, при което искът на касатора като неоснователен е бил отхвърлен. Не се е установило на изпълнителя да са били възлагани допълнителни работи по начина, по който това е било уговорено в договора; възнаграждението е било уговорено като глобална сума и не е приложима нормата на чл. 266, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, нито се е касаело за поскъпване на труда и материалите, при което уговореното в договора възнаграждение да бъде увеличавано по реда на чл. 266, ал. 2 от ЗЗД.

Фактическите изводи на въззивния съд са били направени въз основа на посочените и представени от страните писмени доказателства; извършен оглед на снимков материал; показанията на всички поискани и допуснати на страните свидетели; както и заключенията на четири съдебно-технически експертизи, обсъдени от въззивния съд поотделно - на вещото лице Б. Т. в производство по обезпечение на доказателствата по чл. 207 от ГПК по гр.д. № 3867/2020г. на Софийския районен съд, 50 състав, образувано по молба от 27.01.2020г. на З. Г. Г. за реализиране на правата му по чл. 265, ал. 1 от ЗЗД, което заключение е било оспорено от касатора като необосновано и неправилно с искане за назначаване на друго вещо лице, но искането не е било уважено от СРС; на вещото лице А. И. Б. в производство по обезпечение на доказателствата по чл. 207 от ГПК по гр.д. № 22426/2020г. на Софийския районен съд, 24 състав, образувано по молба на касатора от 05.06.2020г. (непосредствено след приключване на производството пред СРС, 50 състав) във връзка с негов иск за заплащане на възнаграждение за неплатените строително монтажни работи, като правният интерес от производството е бил обоснован включително с отхвърленото искане за допускане на повторна експертиза от СРС, 50 състав, без от касатора в производството пред СРС, 24 състав, да са правени допълнителни искания във връзка с експертизата на вещото лице Б.; заключение на вещото лице Р. П. по допусната повторна експертиза от състава на Районен съд – Стара Загора със задачи, поставени от касатора и съвпадащи със задачите, поставени към вещото лице по гражданското дело пред СРС, 24 състав, при прието основателно оплакване от касатора, че било оставено без уважение искане за допускане на повторна или тройна експертиза в производството пред СРС, 24 състав; както и допълнително заключение на вещото лице Ж. К. към повторната експертиза. За това вещо лице от касатора, при приемане на заключението е било възразено, че не е специалист в областта и е поискано назначаване на тройна експертиза от специалисти от Университета по строителство, архитектура и геодезия. Искането на страната, квалифицирано като такова по чл. 200, ал. 3 от ГПК, е било отхвърлено от първоинстанционния съд, като отказът е бил потвърден и от въззивния съд с оглед направено от касатора оплакване във въззивната му жалба.

При така установеното първата група поставени от касатора процесуалноправни въпроси могат да бъдат уточнени и конкретизирани в смисъл задължен ли е въззивният съд, когато потвърждава първоинстанционното решение и не препраща към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

Този въпрос, с оглед решението на въззивния съд, с което първоинстанционното решение е потвърдено, без са се препраща изрично към неговите мотиви, е значим за изхода на производството, но по отношение на него не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, нито от практиката на Върховния касационен съд.

Изричен отговор на въпроса е даден в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действието на ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), независимо дали въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд или не, потвърждавайки решението му, и той е, че мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Също съгласно изложеното в тълкувателното решение, при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора. Въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Разрешението в тълкувателното решение се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, включително при приложението на ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), за което касаторът е посочил съдебни решения, от които пряко относимо към случая е Решение № 295 от 19.12.2019г. по гр.д. № 2620/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

По делото въззивният съд, съответно на посочената съдебна практика, е изложил свои собствени мотиви, между които и относно доказателствата, въз основа на които е направил фактическите си констатации, а на основание на приетите за установени факти е извел и правните си изводи по приложение на закона. Възприетото от въззивния съд относно уговореното между страните възнаграждение е било на база съдържанието на договора между тях, сключен писмено; относно неизпълнената от касатора работа въззивният съд се е позовал на техническата експертиза, изпълнена от вещото лице Р. П. (остойностена на 419. 88 лева с ДДС), съответно на възприетите от съда като уговорени за изпълнение от касатора работи; а относно некачествено изпълнените от касатора работи, остойностени в размер на 4 498. 93 лева – на заключението на вещото лице Ж. К., като логическо и научно обосновано, също при съобразяване какви работи е трябвало да изпълни касатора съгласно договора. Не е бил спорен размерът на платените от възложителя суми като възнаграждение, за което от касатора, регистрирано по ЗДДС лице, са били издадени и данъчни фактури.

Поставеният от касатора първи въпрос от обособената от него втора група въпроси задължен ли е въззивният съд да назначи тройна експертиза, когато по делото са приети няколко единични експертизи, чиито заключения са оспорени от страните и същите съдържат противоположни и взаимноизключващи се заключения относно решаващи изхода на делото спорни обстоятелства, за установяване на които са необходими специални знания, по същество идентичен с третия въпрос от тази група, не удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като е основан на невярното твърдение на касатора за оспорване от него на заключение на експертиза, обосновано с това, че приети по делото експертизи са противоположни и взаимно изключващи се, както и че съдът е дължал служебно допускане на експертиза поради приети противоречиви заключения. Поставените от касатора въпроси в първоинстанционното производство пред Районен съд – Стара Загора, по които в това производство е работило вещото лице Р. П., са били напълно идентични с тези, поставени в производството по чл. 207 от ГПК пред Софийския районен съд, 24 състав. В производството пред СРС заключението на вещото лице Б. не е било оспорено от касатора чрез искане на повторна експертиза по чл. 201 от ГПК (заключението да е необосновано и да възниква съмнение за неговата правилност) или експертиза по чл. 200, ал. 3 от ГПК (при оспорване, направено докато трае изслушването). Въпреки това съставът на Районен съд – Стара Загора е допуснал същите въпроси на касатора (като повторна експертиза), както е допуснал и допълнителна експертиза на повторната (изпълнена от вещото лице Ж. К. вече по въпроси и на двете страни). Единственото оспорване след изслушване на допълнителната експертиза на вещото лице К. от страна на касатора е било, че това вещо лице, изпълнило допълнителната експертиза, не е компетентно (компетентни биха били специалисти от Университета по строителство, архитектура и геодезия), но това е обстоятелство по чл. 198 от ГПК за освобождаване на вещото лице, а не по чл. 200, ал. 3 от ГПК. Не се е възразило за противоположни заключения, нито такива противоречия в изводите на вещите лица обективно са съществували, за да има основание експертиза да се допуска служебно от първоинстанционния или от въззивния съд. Заключенията са се основавали на различни фактически обстоятелства (какъв вид и обем задължения на касатора по договора за изработка ще се приеме като уговорен, съответно какво е изпълнението и неизпълнението на тези задължения). В съответствие с приетите като установени от въззивния съд задължения на касатора по договора са били ценени и отделните заключения – не като противоречащи си, а като съответстващи на останалите обстоятелства и доказателства по делото.

Отделно от това във връзка с тези процесуалноправни въпроси не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т 1 от ГПК, както излага касаторът. Не е налице процесуално нарушение от страна на въззивния съд във връзка с приетото по т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС на РБ, а в посочените решения по чл. 290 от ГПК (отм.) са давани разрешения на въпроси за хипотези, различни от тази по делото.

Същото е по отношение на втория въпрос от втората група въпроси на касатора – въпросът не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото, тъй като е основан на невярното твърдение за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение.

Неоснователно е твърдението на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Това основание е различно от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, свързани с частния интерес на страните от разрешаването на правния спор. Понятието „очевидна неправилност“ е във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност на въвззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като конкретното му тълкуване е предоставено на Върховния касационен съд. В този смисъл е възприетото в Решение № 15 от 06.11.2018г. по к.д. № 10/2018г. на Конституционния съд.

В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана.

Съгласно съдебната практика при неправилност поради нарушение на материалния закон трябва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. При неправилност поради необоснованост трябва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. При неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да е налице нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността и др.

По делото не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради негова очевидна неправилност, тъй като то не страда от посочените особени тежки пороци, поради които да е неправилно. Самият касатор твърди нарушение на основни правила на съдопроизводствения ред, но това е във връзка с поставените от него процесуалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК, по които съдът по-горе се е произнесъл.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд – Стара Загора.

З. Г. Г. е поискал присъждане на направените в касационното производство разноски. Установява разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 26.09.2022 в размер на 1 500 лева. С оглед изхода на делото тези разноски следва да бъдат присъдени на страната изцяло.

Разноски на касатора по чл. 78, ал. 1, вр. чл. 81 от ГПК при изхода на делото не са дължими.

Воден от горното съдът