Определение № 4614 от 15.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5174/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 226 от 18.07.2023 г. по в. гр. д. № 244/2023 г. на Добричкия окръжен съд е потвърдено решение № 4/16.01.2023 г. по гр. д. № 134/2022 г. на Балчишкия районен съд, с което е бил уважен предявен от държавата срещу С. П. В. отрицателен установителен иск, че ответникът не е собственик на недвижим имот – земя с площ 452 кв. м., представляваща ПИ [№] по КККР на [населено място], одобрена със заповед № 300-5-5/04.02.2004 г. на Изпълнителния директор на АГКК.

Въззивният съд е приел, че не е налице пречката на чл.229 ГПК за разглеждане на иска по настоящото дело, тъй като липсва влязло в сила решение, с което спорът за собственост между същите страни и за същия имот да е бил разрешен със сила на пресъдено нещо. По гр. д. № 192/2011 г. на Районен съд Балчик не е разрешен материалноправен спор между страните по делото, а е постановено прекратяване на производството по заявен с нередовна искова молба иск по чл.108 ЗС на държавата срещу С. П. В. за ревандикиране на поземлен имот с идентификатор [№], с площ от 452 кв., находящ се на [улица] № 7, в. з. „О. плаж“, [населено място], и иск по чл. 109 ЗС за събаряне на незаконно построени в имота две сгради с идентификатори [№] (двуетажна еднофамилна жилищна сграда) и [№] (гараж).

Прието е, че предявеният иск е процесуално допустим по аргумент от ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС, тъй като всяка от страните заявява собственически права върху недвижимия имот.

Преди да се произнесе по съществото на спора съдът е проследил фактите по делото:

• липсата на отразен собственик на спорния имот в скицата № 3995/19.07.2006 г. на СГКК;

• издадения от областния управител на област с административен център [населено място] акт № 3833/24.07.2006 г. за частна държавна собственост, в който като бивш собственик на имота е посочена държавата, при отразена липса на предходно съставен акт;

• съставения нотариален акт № 109/17.06.2008 г. за собственост по обстоятелствена проверка, с който Р. С. Г. е бил признат за собственик на едноетажна сграда със застроена площ от 14 кв. м., представляваща обект с идентификатор [№] по КК на [населено място];

• нотариалния акт № 184/09.07.2008 г., с който Р. С. Г. и В. И. П. са продали на А. Й. А. едноетажна сграда със застроена площ от 14 кв. м., представляваща обект с идентификатор [№];

• договор № 433 от 01.08.2008 г., с който държавата е продала на А. Й. А. земята, описана в АДС № 3833/24.07.2006 г., цялата с площ от 452 кв. м., а именно ПИ [№]по КК на [населено място];

• нотариалния акт № 142/17.10.2008 г., с който А. Й. А. е продал на С. П. В. същата земя;

• нотариалния акт № 77/30.04.2009 г., с който А. Й. А. е продал на С. П. В. едноетажната жилищна № 02508.4.36.1

• нотариалния акт по обстоятелствена проверка № 55/2018 г., с който С. П. В. е бил признат за собственик по давностно владение на двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 99 кв. м., находяща се на [улица] № 7, в. з. „О. плаж“, [населено място], представляваща сграда с идентификатор [№] и гараж със застроена площ от 40 кв. м. с идентификатор [№], построени в поземлен имот-дворно място с площ от 452 кв. м. с идентификатор 02508.4.36.

• влязлото в сила решение № 183/21.05.2014 г. по в. гр. д. № 170/2014 г. на Окръжен съд-Добрич, с което е потвърдено решение № 166/18.12.2013 г. по гр. д. № 192/2011 г. на РС-Балчик, с което е бил прогласен за нищожен договорът № 433 от 01.08.2008 г., с който държавата е продала процесното дворно място на А. Й. А. и е обезсилено същото първоинстанционно решение в частта, с която е бил уважен предявеният от държавата срещу С. П. В. иск по чл.108 ЗС за признаване на собствеността и предаване на владението върху поземлен имот с площ от 452 кв., находящ се на [улица], в. з. „О. плаж“, [населено място], представляващо имот с идентификатор [№], както и в частта, с която на основание чл.109 ЗС С. В. е бил осъден да осъден да премахне за своя сметка чрез събаряне незаконно построените в имота две сгради с идентификатори [№] и [№], като производството по тези искове е прекратено;

• новия акт за частна държавна собственост № 5787/17.02.2022 г. за същия имот 02508.4.36, издаден въз основа на влязлото в сила решение за нищожност на извършеното от държавата разпореждане с имота.

Обсъдени са и свидетелските показания.

От правна страна е прието следното:

Държавата се позовава на разпоредбата на чл.6 ЗС в първоначалната му редакция от 1951 г., действала до 1990 г., съгласно който става собственик на имотите, които придобива по силата на законите, а така също и на имотите, които нямат друг собственик. Особеното в случая е, че се касае до правно основание, което не доказва пряко собствеността й, а е обусловено от това дали имотът има друг собственик или е безстопанствен. Правото на ответника С. П. В. да оспори правата на държавата е следствие от правния интерес, защитаван по делото и в рамките на противопоставимо право, извеждано обаче в случая от това на държавата, като придобито първоначално от негов праводател по деривативен способ по чл.77, пр. 1-во от ЗС, вр. чл.44, ал.3 ЗДС по сключен с нея договор, а впоследствие и по оригинерния способ по чл.77, пр.2 ЗС, вр. чл.79 ЗС, без да сочи негов собственик, т. е. безстопанствен такъв. Съгласно чл.154, ал.1 ГПК всяка страна установява фактите, които я ползват. Следователно ответникът следва да установи, че праводателят му е придобил недвижимия имот въз основа на валиден договор, сключен с държавата, което да обуслови вещноправния ефект и на договора, сключен между него и праводателя му. Тъй като държавата не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик, ответникът следва да докаже пълно и пряко, че е владял спрямо правен субект, по отношение на който забраната на чл.86 ЗС е неприложима, т. е. че имотът е имал друг, различен от държавата собственик. Дали се касае за безстопанствен имот е извод, който ще следва, ако ответникът не успее да докаже положителния факт, че имотите са имали друг, различен от държавата собственик, а ако докаже този факт, имотът не се придобива от държавата, не действа забраната за придобиване по давност, установена с нормата на чл.86 ЗС. Ответникът не е твърдял имотът да е имал собственик, респ. посочването на такъв не се съдържа и в показанията на ангажираните от него свидетели, един от които е служител на Областната управа и запознат с изкупуването от физическо лице на държавен терен, не са представени каквито и да доказателства-документ за собственост или ограничено вещно право, предоставяне на права по силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет, отреждане по план, отразяване в разписен лист, или че преди 1990 г. имотът е бил собственост на обществени организации, кооперации или частни лица. Нещо повече, по делото са налице доказателства за признаване на собствеността на държавата върху имота от праводателя на ищеца – А. Й. А., който е закупил от нея този имот.

Прието е, че ответникът не е придобил спорния недвижим имот по силата на сключения с А. Й. А. договор, оформен с нот. акт № 142/17.10.2008 г., тъй като праводателят му е извършил разпореждане с чужд имот. Този извод е направен при отчитане на влязлото в сила решение, с което договор № 433 от 01.08.2008 г., с който А. е закупил имота от държавата, е прогласен за нищожен. С това са отпаданали с обратна сила не само правата на приобретателя по атакувания договор, но и тези на последващите приобретатели. Извършеното разпореждане с чужд недвижим имот няма вещноправен ефект.

Ответникът не е придобил спорния имот и по давност с непрекъснато владение за времето от 1991 г. и до 15.03.2022 г., когато е било заведено настоящото дело, както и с присъединяване на владението на праводателите Р. Г. и А. А.. Обсъдена е забраната на чл.86 ЗС и измененията на текста от 1990 и 1996 г.; въведеният с § 1, ал.1 ЗД ЗС (обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г.) мораториум с последващите му изменения и допълнения, както и решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд к. д. № 16/2021 г.

Прието е, че въз основа на събраните гласни и писмени доказателства не може да бъде направен извод, че Р. Г. е упражнявал фактическа власт върху процесното вилно място с намерение за своене по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС. Снабдил се е на 17.06.2008 г. с нотариален акт за собственост по давностно владение на едноетажна сграда със застроена площ от 14 кв. м., но не и за терена, в който е ситуирана, като в протокола за извършената обстоятелствена проверка не са вписани изявления на свидетелите, един от които разпитан и по настоящото дело (Д. Н. ), тя да е построена в собствения му имот. Извод, че вилното място е било владяно от Р. Г., не следва и от разпита на Надежда П., Д. Н. и П. Г.. Последният е лице, което в качеството си на служител на Областната управа на [населено място] е участвало в актуването, продажбата, деактуването и предаване на владението на имота на А. А., но в показанията си заявява, че не знае как последният е придобил земята, което е основание те да не бъдат кредитирани. Показанията на свидетелите са със съдържание, че притежател на застроен вилен имот първоначално е дядото на Г., а след това Г. осъществявал действия по отношение на съседен незастроен имот: „буренясал“, „змиярник“, собственика на който не посочват и който не бил стопанисван, в който децата на съседите влизат/играят/катерят се по дивата череша. Свидетелите сочат, че процесният имот е бил поддържан и стопанисван от съсед, но декларативно и без конкретика – „по начин, както предполагат за нужно“. В имота имало барака (без уточнение, от кого и кога е направена), няколко дървета и насаждения ( без уточняване по вид и време на засаждане). Конкретно е посочено, че имотът е бил почистван и ограден с телена мрежа от Р. Г., които негови действия, респ. такива на неговия дядо, не са владелчески по отношение на съседен имот, а в полза на собствен имот, доколкото разграден и безстопанствен имот с избуяла растителност, свърталище на влечуги, със свободен достъп до него от деца и непознати, по същество застрашава сигурността на техния вилен имот, до който достъпът на хора и животни се улеснява и нарушава естетиката на изгледа им. Показанията на свидетелите изобилстват от правни термини - във времето идвали нови непознати хора, но своенето продължавало, Р. владял не само сградичката, но и дворното място.

Прието е, че установеното от купувачите А. А. и С. В. владение на имота въз основа на нищожен договор и договор без вещноправен ефект, считано от 09.07.2008 г., е по време на действие на мораториума за придобиване по давност на недвижими имоти-частна държавна собственост, т. е. не е релевантно за настъпване на последиците по чл.79, ал.1 ЗС за целия срок на времетраенето му, който с оглед решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 16/2021 г. изтича на 31 декември 2017 г. Считано от 01.01.2018 г. и до подаване на исковата молба на дата 15.03.2022 г. срокът по чл.79, ал.1 ЗС обективно не е изтекъл, т. е. ответникът не го е придобил по давност.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от С. П. В..

Жалбоподателят счита, че въззивното решение е нищожно, евентуално – недопустимо, тъй като в предходното гр. д. № 170/2014 г. на Добричкия окръжен съд, което е с идентичен предмет, при обсъждане на същите доказателства е взел участие съдия, който участва в състава и по настоящото дело.

Изложени са и оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения – съдът не указал на държавата да уточни фактите, от които черпи право на собственост върху имота; разместил доказателствената тежест, като приел, че ответникът трябва да докаже, че е владял спрямо правен субект, спрямо който забраната по чл.86 ЗС е неприложима.

Съдът приложил неправилно и материалния закон, тъй като в случая владението върху имота било установено още през 1991 г. от праводателя Р. Г. и че в периода 01.06.1996 г. – 31.05.2006 г. е текла придобивна давност. Счита, че в случая е настъпил ефектът на придобивната давност, при отчитане на решение № 3/24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд и решение № 178/09.07.2014 г. по гр. д. № 7749/2013 г. на ВКС.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Може ли да бъде присъединено владение по чл.82 ЗС в конкретната хипотеза, когато позоваващият се на придобивната давност е бил добросъвестен владелец вследствие на сделка, която представлява годно основание, годно да направи владелеца собственик и впоследствие е узнал, че праводателят му не е собственик на основанието, с което се е легитимирал при сделката;

2. Последващото /след сделката, която представлява правно основание, годно да направи владелеца собственик/ узнаване от приобретателя на факта, че неговият праводател не е собственик на част или на целия прехвърлен имот, може ли да бъде основание да бъде отречено правото на този приобретател да придобие владения имот по давност на основание чл.79, ал.1 ЗС;

3. Участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по същите доказателства, представени и по настоящото висящо дело, или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, основание ли е за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК;

4. Налице ли е порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл.22, ал.1, т.6 ГПК;

5. Положителен или отрицателен факт е обстоятелството, че определен имот няма друг собственик за установяване на предпоставките по чл.6 ЗС в първоначалната му редакция от 1951 г., действала до 1990 г. и чия е доказателствената тежест с оглед разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК.

Ответникът в производството – държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС решение по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или процесуално недопустимо.

Както е прието в ТР № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1/2011 г., ОСГТК, нищожно е това съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. В решение № 346 от 30.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1556/2010 г., II г. о., се приема, че надлежен е онзи съдебен състав, който е формиран от лица, имащи качеството съдия в съда, на когото делото е подсъдно по правилата на родовата и местната подсъдност и които са участвали при провеждане на последното съдебно заседание, в което е завършено разглеждането на делото / чл.235 ГПК/. В решение № 27 от 30.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4508/2014 г., I г. о., изрично се приема, че решението, постановено при наличие на основание за отвод, не прави решението нищожно или недопустимо, а може да се отрази само на неговата правилност. Същото се приема и в решение № 53 от 26.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1229/2017 г., II г. о., както и в мотивите на Тълкувателно решение № 13 от 1976 г., ОСГК.

Следователно съмненията за постановяване на обжалваното в настоящото производство въззивно решение при наличие на основание за отвод на член на неговия състав принципно не биха могли да доведат до нищожност или недопустимост на съдебното решение, а оттук не са налице и основанията по чл.280, ал.2, предл. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси.

Въпрос № 1 се състои в питането може ли добросъвестният владелец да присъединява към своето владение владението на своя праводател. Този въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е свързан с решаващ извод на въззивния съд. За да приеме, че С. В. не е придобил спорния имот по давност, въззивният съд не е отрекъл възможността неговото владение, което безспорно е добросъвестно, да се присъедини към владението на праводателя му А. А., установено през 2008 г. /което пък е недобросъвестно/. Решаващият мотив на съда е друг – че не е доказано първият праводател Р. Г. да е владял спорния имот, а владението на последващия приобретател А. А. е установено по време на действие на мораториума за придобиване по давност на недвижими имоти-частна държавна собственост и затова не може да доведе до последиците по чл.79, ал.1 ЗС за целия срок на времетраенето му. Последният извод на въззивния съд съответства на приетото в мотивите на решение № 50080 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2021 г., II г. о., основано на решение № 3 от 24.02.2022 г. на КС по к. д. № 16/2021 г., че за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; че същата започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г., както и че през периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. придобивна давност върху такива имоти е текла. Отнесено към процесния случай това означава, че владението на А. А. през периода от закупуването на спорния имот на 17.10.2008 г. до продажбата му на жалбоподателя С. В. на 30.04.2009 г. не може да бъде зачетено, както не може да бъде зачетено и последващото владение на С. В. от 30. 04.2008 г. до 20.03.2022 г., с изключение на периода 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., който не е достатъчен за настъпване на ефекта на придобивната давност.

Не е свързан с решаващ извод на въззивния съд и въпрос № 2 от изложението към касационната жалба, поради което той също не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него също не може да се допусне касационно обжалване. Когато едно лице придобие владението върху един имот на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена, владението е добросъвестно, съгласно чл.70, ал.1 ЗС, като законът сочи също, че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. Същевременно постоянна е практиката на ВКС, че когато владението е разнородно /владението на праводателя е недобросъвестно, а на правоприемника е добросъвестно или обратно/, събирането на периодите на владение на праводателя и на правоприемника може да стане само чрез незачитане на добросъвестното владение като такова, тоест при присъединяване на разнородно владение необходимият срок за придобиване по давност на недвижим имот е срокът, предвиден за придобиване по давност при недобросъвестно владение - 10 г. - решение № 178 от 9.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7749/2013 г., I г. о. Във всички случаи обаче по настоящото дело решаващо се оказва действието на мораториума за придобиване по давност на имоти – частна държавна собственост, което бе разяснено по-горе. Въпрос № 2 не е свързан с мораториума, а и въззивното решение съответства на практиката на ВКС по въпроса за неговото действие.

По въпроси № 3 и № 4 след подаване на касационната жалба е постановено Тълкувателно решение № 1 от 21.11.2023 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2023 г. С него е отклонено предложението на състав на ВКС да се произнесе по въпросите дали участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по същите доказателства, представени и по настоящото висящо дело, или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, представлява основание за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, както и дали е налице порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл.22, ал.1, т.6 ГПК. В мотивите на това тълкувателно решение е прието, че основанието за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай, въз основа на данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав, както и че съдът трябва да има възможност за свободна преценка, основана на обстоятелствата по конкретното дело и неограничена от задължителна съдебна практика, дали съмнението на страната в безпристрастието на съда, породено от посочените от нея факти, е обективно обосновано и оправдано, съответно дали неотвеждането на съдията от разглеждане на делото представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на същото. По първия въпрос е дадено и разяснение кои решения на ВКС следва да бъдат отчетени при разрешаването му.

От тези разяснения, отнесени към настоящото дело, следва извод, че в конкретния случай не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Макар в състава на Добричкия окръжен съд, постановил решение № 183/21.05.2014 г. по в. гр. д. № 170/2014 г., да е участвал съдия, който е в състава и на съда, постановил оспореното сега решение, това обстоятелство не води до извод за нарушаване на чл.22, ал.1, т.6 ГПК и на посочената в тълкувателното решение практика на ВКС. Съставът, който е разглеждал предходното дело по спор за собственост между същите страни и за същия имот, изобщо не се е произнасял по този спор, а е обезсилил първоинстанционното решение по него и е прекратил производството поради това, че исковата молба на държавата е останала нередовна въпреки дадените от съда указания да се посочат обстоятелствата, от които държавата черпи правото си на собственост. Следователно не може да се приеме, че в случая е допуснато процесуално нарушение по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, тъй като първият състав на окръжния съд въобще не се е произнасял по спора за собственост и в частност по доказателствата, които са били събрани по това дело във връзка с този спор, т.е. той не е формирал становище за основателността или неоснователността на иска. Такова становище е формирано едва по настоящото дело.

Въпрос № 5 е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е свързан с решаващ извод на въззивния съд – че тъй като държавата не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик, ответникът следва да докаже пълно и пряко, че е владял спрямо правен субект, по отношение на който забраната на чл.86 ЗС е неприложима, т. е. че имотът е имал друг, различен от държавата собственик. Посочената от жалбоподателя практика на ВКС по този въпрос обаче не обосновава противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Определение № 1021 от 31.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7490/2013 г., IV г. о., е постановено в производство по чл.288 ГПК и по тази причина не представлява практика на ВКС, с която може да се обоснове допускането на касационно обжалване, съгласно приетото в ТР №1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и последващата постоянна практика на ВКС в този смисъл. Тълкувателно решение № 1 от 2.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1/2014 г., ОСГТК, не дава отговор на въпроса подлежат ли на доказване отрицателните фактически твърдения на страните в гражданския процес и по какъв начин и как се разпределя доказателствената тежест. Този въпрос е отклонен от ОСГТК на ВКС, без да са дадени принципни разяснения, които могат да бъдат приложени и по други дела. Такива принципни разсъждения не могат да се извлекат и от особеното мнение към тълкувателното решение, тъй като то се поддържа само от съдиите, които са го подписали. Освен това в конкретния случай не може да се поддържа тезата, че държавата не е доказала собствеността си върху спорния имот на основание чл.6 от първоначалната редакция на Закона за собствеността, тъй като освен липсата на отразен собственик в скица № 3995/19.07.2006 г. на СГКК, което е индиция, че имотът няма друг собственик, имат значение и данните по делото, че праводателят на ответника А. А. е закупил имота именно от държавата, макар впоследствие този договор да е бил прогласен за нищожен с влязло в сила решение. Отделно от това приетото от въззивния съд за тежестта на доказване на основанието по чл.6 от ЗС в първоначалната му редакция съответства и на принципното разрешение, дадено в решение № 72 от 3.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3005/2017 г., II г. о. Там е прието, че когато ответникът се позовава на правно основание, което не доказва пряко собствеността му, а е обусловено от това дали имотът има друг собственик или е безстопанствен, при предявен отрицателен установителен иск ищецът следва да докаже, че е придобил имота на поддържаното от него придобивно основание, а ответникът /държавата или община или техен правоприемник/, след като се позовава на чл.6, пр.едл.2 ЗС, ДВ, бр. 92/1951 г., - че имотът е безстопанствен, което включва противопоставяне и доказване на факти, които препятстват възникването или водят до прекратяване правата на ищеца. Дали се касае за безстопанствен имот е извод, който ще следва, ако ищецът не успее да докаже положителния факт, че имотите са имали друг, различен от държавата, собственик. Макар това решение да е постановено в хипотеза на предявен отрицателен установителен иск за собственост, по който държавата е ответник, същият принцип важи и в обратната хипотеза, когато държавата е ищец.

При този изход на делото на ответника – държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, следва да се присъди възнаграждение по чл.25а от Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 150 лв.

Воден от гореизложеното Върховния касационен съд, състав на Първо гражданско отделение