Определение № 456 от 27.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 331/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 5069 от 03.12.2021 г., подадена от Х. Т. Х., чрез адв. З. Д., срещу въззивно решение № 150 от 27.10.2021 г. по в. гр. д. № 418/2021 г. на Окръжен съд – Хасково в частта, с която е потвърдено решение № 260242/14.05.2021 г. по гр. д. № 2177/2020 г. на Районен съд – Хасково в частта, с която е отхвърлен предявеният от Х. Т. Х. против „Монолит Транспорт“ ООД иск с правно основание чл. 200 от КТ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, получени в резултат на трудова злополука, настъпила на 26.07.2019 г. в Д. на товарен адрес: Royal Unibrew, FAXE ALLE 1, DK-4640, за разликата над сумата от 3720 лв. до предявения размер от 35 000 лв., както и в частта за разноските. Въззивното решение в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в останалата отхвърлителна част по предявения иск за сумата от 2200 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, вследствие на същата трудова злополука, е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на атакувания акт и присъждане на разноски. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1/ „Как се определя степента на съпричиняване и следва ли да има съответствие между степента на съпричиняване и действителния принос на пострадалия?“; 2/ „При определяне на размера на справедливото обезщетение ограничен ли е съдът от обективираната с исковата молба преценка на ищеца относно справедливия му размер?“ и 3/ „Когато ищецът е заявил, че претендира с иска си пълно обезщетение за неимуществени вреди вследствие на трудова злополука, а принос по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД се установи по възражение на ответника, съдът може ли да приеме размера на иска за основателен изцяло по съображения, че справедливото обезщетение е в по-висок размер от поискания?“ Твърди се общо наличието на противоречива практика на състави на ВКС като не се посочва противоречие с конкретни съдебни актове. Посочва се, че е налице противоречива практика по отношение на въпроса когато в исковата молба пострадалият от деликт, претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на определена сума, без да признава съпричиняване от своя страна, обвързан ли е съдът да приеме, че справедливото обезщетение за всички вреди е в рамките на претендираната сума, след което да намали обезщетението според установеното съпричиняване или е обвързан да приеме, че справедливото обезщетение, след намаляването му според установеното съпричиняване е в рамките на претендираната сума. Излагат се съображения, наведени и в касационната жалба, относно идентичност на част от формулираните въпроси с тези по образуваното гр. д. № 4485/2019 г. по описа на ВКС, ГК, IV-ти състав. Производството по посоченото дело е било спряно като е отправено предложение до ОСГТК на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по въпроса: когато в исковата молба пострадалият от деликт, претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на определена сума, без да признава съпричиняване от своя страна, обвързан ли е съдът да приеме, че справедливото обезщетение за всички вреди е в рамките на претендираната сума, след което да намали обезщетението според установеното съпричиняване или е обвързан да приеме, че справедливото обезщетение, след намаляването му според установеното съпричиняване е в рамките на претендираната сума. Предвид изложеното, касаторът счита, че настоящото производство следва да се спре до произнасянето на ОСГТК на ВКС с тълкувателно решение. Ответникът по касационната жалба „Монолит Транспорт“ ООД, в писмен отговор, чрез адв. К. Г., излага съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Твърди, че образуваното т. д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС е за приемане на тълкувателно решение по въпрос, по който въззивният съд не се е произнесъл и не може да служи като основание за спиране на касационното производство. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че на 26.07.2019 г. ищецът е претърпял трудова злополука, станала по време на изпълнение на трудови задължения в Д. на длъжност „шофьор на товарен автомобил за международен превоз“, по силата на трудов договор с ответника № 649/22.08.2018 г. Съдът е приел за установени следните факти по делото: наличието на трудово правоотношение между ищеца и ответното дружество - „Монолит Транспорт“ ООД, настъпилата трудова злополука и полученото увреждане, счупване с изкълчване на първата фаланга на палец на десния крак и разкъсно контузна рана между първи и втори пръст, както и изплатеното от застраховател „Булстрад Виена Иншурънс“ обезщетение в размер на 280 лв. Въззивният съд е посочил, че в преценката относно увреждането първоинстанционният състав е стъпил на заключението на съдебно-медицинската експертиза и гласните доказателства, а относно размера се е позовал на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Посочва се, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, първоинстанционният съд е възприел довода на ответника за съпричиняване, като е определил съотношението му на 80 % принос на работника за настъпилата злополука. Тези изводи на първата инстанция били вследствие на поведението на ищеца, който при извършване на товаро-разтоварни дейности, влизащи в негови преки задължения, не е носил обувки с метално бомбе, поради което е настъпило и самото нараняване. В тази връзка действията на ищеца били квалифицирани като груба небрежност. Въззивният съд е направил извод, че при определяне на съпричиняването, първата инстанция не е съобразила факта, че работодателят по силата на Закона за здравословни и безопасни условия на труд е имал задължението наред с инструктажа на работника да му осигури и лични предпазни средства - в случая обувки с метално бомбе, което не е сторено, а и в тежест на работодателя е било да установи този факт. Посочва се, че приетата от първоинстанционния съд груба небрежност не съответства на фактическата обстановка. Съдът не бил отчел в необходимата степен задължението на работодателя да осигури здравословни и безопасни условия на труд и да снабди работника с необходимите лични предпазни средства в случая обувки за извършването на товаро-разтоварните дейности, вменени на работника, който по трудов договор е назначен като шофьор на тежко товарен автомобил. Въз основа на горното е установено, че в случая съпричиняването е в съотношение 50 % за всяка от страните. Въззивният съд е намерил, че определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетение от 5000 лв. е занижен и несъотвестващ на понесените негативни последици от настъпилата трудова злополука. Като справедлив и съответстващ размер въззивната инстанция е приела, че следва да се присъди обезщетение от 8000 лв., което редуцирано с оглед приноса на работника възлиза на 4000 лв. и след приспадане на изплатеното от застрахователя обезщетение в размер на 280 лв., сумата която работодателят следва да заплати за неимуществените вреди, настъпили в резултат на трудовата злополука, е определена в размер на 3720 лв. По отношение на разноските, въззивният съд е определил, че ищецът – Х. Т. Х., следва да заплати на „Монолит Транспорт“ ООД разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2815 лв. съобразно отхвърлената част от иска, възлизаща на 31 280 лв. При тези мотиви не е налице основание за допускане на касационното обжалване. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият въпрос на касатора е обуславящ решаващите изводи, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Касаторът не е посочил конкретни съдебни актове на ВКС, нито е обосновал в какво се състои твърдяното противоречие. При въведеното с ГПК /обн. ДВ № 59/20.07.2007 г./ само факултативно касационно обжалване на въззивните решения е необходимо да бъдат изпълнени и допълнителни изисквания за подбора на жалбите, които ще бъдат допуснати до разглеждането им по същество. Изложеното, предвид и диспозитивното начало, е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение по този въпрос. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че трайно и непротиворечиво в практиката си ВКС многократно е разяснявал, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от ответника чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Принос за настъпване на увреждането е налице, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпването на вредите или е допринесло за механизма на увреждането, като тежестта за установяване на тези обстоятелства е върху страната, която твърди, че е налице съпричиняване. При определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на деликта. Съдът трябва да отчита поведението и на делинквента и на пострадалия, всички техни действия и допуснати от тях нарушения на правила, като съобрази и относимите правни норми, уреждащи задълженията им. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в инцидента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на деликта на всеки един от участниците и да разпредели отговорността за причиняването на увреждането. Въззивното решение не е в противоречие с тези правни разрешения. Следващите два въпроса нямат характеристиката на общо основание за достъп до касация, тъй като съдът не е давал правно разрешение по тях и не обуславят решаващите му изводи. Въпросите са привързани към оплакването на касатора за неправилност и необоснованост на решението с оглед определянето на занижен според него размер на обезщетение. Тези оплаквания съдът преценява само в случай, че обжалването бъде допуснато, тъй като по естеството си са такива по чл.281 ГПК, а не правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че по въпросите ВКС в практиката си преимуществено застъпва становището, което се възприема и от настоящия състав, че при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба. Въззивното решение не влиза в противоречие с тези правни постановки. Действително, предстои и постановяване на тълкувателно решение по този въпрос, но предвид обстоятелството, че настоящият казус не е такъв и въпросът е изцяло неотносим към случая и към решаващите изводи на въззивния съд, то не се налага спиране на производството до обявяване на тълкувателното решение. Предвид това не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода разноски на касатора не се следват, а насрещната страна не е претендирала разноските за настоящата инстанция. Воден от горното съдът