Определение № 248 от 19.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4921/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на МБАЛ “Д-Р С. И.“, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], представлявано от управителя изпълнителен директор д-р Т. Т. срещу решение №907/29.06.2023г. на Апелативен съд- София, 12- ти граждански състав по възз. гр. дело №2760/2021г. Жалбоподателят моли решението да бъде отменено като неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като вместо него бъде постановено друго решение, с което изцяло се отхвърлят исковете на М. М. Т. и М. К. Т., предявени срещу МБАЛ “Д-р С. И.“ –гр. М., както и да му бъдат присъдени разноски. Твърди необоснованост на съдебното решение тъй като фактическите изводи се отклоняват от житейската логика, от правилата на медицинската наука и дадените от експертите заключения, от приетата и неоспорена от страните медицинска документация, вкл. от събраните в хода на производствата гласни доказателства. На следващо място се твърди, че е постановено в нарушение на материалния закон във връзка с приложението на чл. 45 вр. Чл. 49 ЗЗД, тъй като не се установява кумулативното наличие на всички елементи от фактическия състав, а всеки един от тях трябва да е налице, доколкото в своята съвкупност те пораждат спорното материално субективно право. Във връзка със сочените нарушения на процесуалните правила, жалбоподателят счита, че неимуществените вреди не са доказани, но съдът ги презумира и формира крайните си изводи на тази своя презумпция. Излага, че вредите, като елемент от фактическия състав на деликта подлежат на доказване от страна на ищците. Твърди, че в абсолютно противоречие с нормата на чл.235 ГПК съдът приема, че се дължи обезщетение на М. Т., само защото е живял на един адрес с М., като не отчита обстоятелството, че вредите не са от категорията факти, които съдът може да възприема като ноторни или служебно известни. Още повече, че по отношение на ищеца М. Т. следва да се намери приложение ТР 1/2016 от 21 юни 2018 год. на ОСНГТК на ВКС, според което „Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХI.1969 г. на Пленума на ВС, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени“. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуални въпроси в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото (предпоставки по чл. 280, ал. 1 т. 1 и чл.280, ал.1, т.З). В условията на евентуалност, моли да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 от ГПК, тъй като решението е очевидно неправилно. Във тази връзка излага, че въпреки липсата на каквито и да е доказателства за настъпили вреди, съдът си е позволил да презумира техния размер. Твърди се пълно противоречие между посочените твърдения, обсъдените доказателства и правни изводи, формирани в обжалвания съдебен акт, излизане извън „правната рамка“ на спора с „привнасяне“ на факти от друго дело станало „служебно известно“ на съда, което е в противоречие със съдебната практика, обективирана в Решение №50216 от 28.10.2022 г. по [населено място] №573/2022г. на ВКС. Като основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се твърди, че решението е постановено в противоречие с ТР №1/2016г. от 21 юни 2018г. ВКС, ОСНГТК, с което е даден отговор на въпроса относно лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък. Счита, че е налице основанието за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т.1 ГПК, тъй като решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС по Тълкувателно решение №1/09.12.201Зг. по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК и с практиката на ВКС по посочения процесуалноправен въпрос: 1.Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения по наведените от страните доводи и релевантни за спора доказателства, съответно да обоснове защо не кредитира някои от тях?. Според касатора, съдът се е произнесъл и в противоречие с установената практика на ВКС по процесуалноправния въпрос: 2.Задължен ли е въззивният съд да обсъди в цялост приетите по делото съдебно-медицински експертизи, като изложи конкретни мотиви коя част от експертните заключения кредитира и защо, както и коя част от експертните заключения не кредитира и защо? В противоречие с трайно установената практика на ВКС, въззивният съд не е извършил преценка кои от фактите по делото и връзките между тях са предмет на специални медицински познания, като формираните от същия изводи за наличие на причинно-следствена връзка между определени медицински явления противоречат на приетите по делото експертни заключения. В тази връзка жалбоподателят счита, че съдебният акт подлежи на касиране, по следния процесуалноправен въпрос: 3.Задължен ли е въззивният съд да изгради извод за наличие на причинно-следствена връзка като съобрази кои от фактите, респ. връзките между тях, са предмет на специални медицински познания и по отношение на кои факти следва да се изгради извод за причинно-следствена връзка по опитните правила на логиката?, като се твърди противоречие с Решение №508 от 18.06.2010г. по гр. дело № 1411/2009г., г.к. 3-то Г.О на ВКС). При изложени съображения, че в решаващите си мотиви, съдът е обосновал извода си за наличие на причинно-следствена връзка въз основа на предположения, се моли съдебният акт да бъде допуснат до касиран и по следния процесуалноправен въпрос: 4. Следва ли съдът да обоснове изводите си за причинна връзка между настъпила вреда и противоправно поведение на дееца въз основа на факти, доказани по безсъмнен начин и в частност следва ли при вреда, настъпила при и по повод оказана медицинска помощ да се посочи в какво се изразява нарушението на утвърдените медицински стандарти и правила за добри практики? (Решение № 77/30.05.2017г. по гр.дело № 2956 по описа за 2016г., 4-то Г.О на В КС). Твърди се, че въззивният съд в противоречие с установената практика на ВКС в последното съдебно решение, се е ограничил единствено до това да обсъди какви действия са били предприети/респективно не са били предприети от медицинските специалисти по отношение на М., без да изследва доколко тези действия са били дължими спрямо един обичаен модел на поведение и в частност дали при сходни условия, добрият медицински специалист би предприел/би се въздържал да предприеме същите. Касаторът излага, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с установената практика на ВКС и по въпросите с доказателствената тежест и главното и пълно доказване. Доказването, което ищецът следва да проведе, е главно и следва да бъде пълно, то може да бъде извършено и с косвени доказателства.(решение №94 от 16.08.2022 г. по гр. д. № 924/2021г. на ВКС, но това не означава, че съдът може да „замести“ страната и да презумира „несочени твърдения“, още по-малко да ги приеме като доказани и да обоснове решението си на тях. Вредите, като елемент от фактическия състав на деликта подлежат на доказване, а тежестта за доказването им ясно и недвусмислено е указана на ищците. Последицата от правилата за разпределение на доказателствената тежест е, че за съда е осъществено само онова фактическо твърдение, което той може да приеме за безспорно установено въз основа на събраните по делото доказателства. (Решение № 61 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 1659/2020г. на ВКС, 1-во гр. отделение). Доказателствената тежест не е задължение да се представят доказателства за установяване на фактите, а е задължение за съответната страна да понесе неблагоприятните последици поради това, че твърденият от нея факт не е бил установен от събраните в производството доказателства, без значение от коя от страните са били представени същите. Тези неблагоприятни последици са свързани с това, че съдът трябва да приеме, че недоказания факт не се е осъществил и страната не може да черпи от него изгодни за себе си правни последици (Решение № 141 от 08.01.2021 г. по гр. д. № 3052 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение). Жалбоподателят посочва и предпоставки за допускане на касационно обжалване от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, когато приложимите по конкретното дело правни норми са непълни, неясни или противоречиви, което налага прилагането на закона или на правото по аналогия или тълкуването на тези норми, или когато са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които налагат едно вече дадено от ВКС тълкуване на правна норма да бъде променено. Твърди, че съдът е възприел, че клиничните пътеки (в частност № 5 и № 169, към процесния период и НРД 2016г.) са критерий за своевременността и достъпност на лечението т.е. на дължимата грижа, която лекарят или медицинският екип, изпълнител на медицинска помощ осъществява, в която връзка са формулирани два въпроса касаещи клинични пътеки. Последните три формулирани въпроса в изложението са както следва: Критерий за оценка на кой елемент от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД са „медицинските стандарти и добрата медицинска практика“ - противоправност или вина, в смисъла на „неполагане на дължимата грижа/ неполагане грижата на добрия лекар“ и чия е доказателствената тежест да установи дали същите са били спазени от лицата, ангажирани в лечебно-диагностичния процес?; В контекста на нормата на чл. 94 от Закона за здравето (Пациентът е длъжен: 1. да се грижи за собственото си здраве; 2. да не уврежда здравето на другите; 3. да съдейства на изпълнителите на медицинска помощ при осъществяване на дейностите, свързани с подобряване и възстановяване на здравето му, 4. да спазва установения ред в лечебните и здравните заведения), с оглед направено възражение по делото, че пациентката сама не се е погрижила за здравето си, отпада ли задължението за пациента да се грижи за здравето си докато се намира в лечебното заведение т.е. приложима ли е нормата на чл. 94, ал. 1 т. 1 във връзка с т. 3 и т. 4 или приложимостта на т. 1 не може да се кумулира с т. 2 и т. 4, тъй като при хоспитализация единствената грижа за здравето на пациента следва да се полага от лекарите/ медицинския екип?; Приравнява ли се отказът от лечение по смисъла на чл. 90 от Закона за здравето с поставяне на медицински екип/ лекуващия лекар в обективна невъзможност да полага дължимата грижа на добрия лекар и респ. може ли той (отказът) да се възприеме като обстоятелство изключващо вината при настъпили вреди? Ответниците по касационната жалба- М. К. Т. и малолетния М. М. Т., представляван от неговия баща и законен представител не са депозирали писмен отговор в предоставения им срок. Третото лице помагач на страната на ответника ЗД „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД не е изразило становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по субективно съединени искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от малолетния М. М. Т., чрез неговия баща и законен представител М. К. Т. и лично от М. К. Т. срещу МБАЛ „Д-р Ставен И.“ ЕИК[ЕИК], като възложител на работа на своя екип от лекари на основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на суми, претендирани като обезщетение за претърпените неимуществени вреди - морални болки и страдания от смъртта на майката на детето -М. И., починала на 08.07.2016г., ведно със законната лихва от датата на смъртта 08.07.2016г. до окончателното изплащане. Приел е, че ищецът М. М. Т. е син на М. В. И., починала на 08.07.2016г., а ищецът М. К. Т., съжителствал с М. И. е баща на детето М. М. Т., родено на 19.06.2016г. От представената медицинска документация се установява, че на 19.06.2016г. в 12.30 часа е било предприето оперативното родоразрешение на М. И., като след раждането, от 20.06.2016г. до датата на изписването -23.06.2016г. тя се е чувствала добре, не е имала температура или други оплаквания. На следващия ден -24.06.2016г. вечерта М. И. се обадила на д-р Н. по телефона, тъй като имала температурата 37.6 С. Д-р Н. обяснил, че трябва да бъде прегледана, но и изписал антибиотик. Състоянието и не се подобрило, поради което 26.06.2016г. привечер тя се обадила отново на д-р Н., че има температура 37,8 без други оплаквания. След като била прегледана, постъпила отново в АГО на ответното лечебно заведение в 20.10 часа на 26.06.2016г. поради съмнения за вероятна инфекция на матката. Незабавно било започнато лечение с тройна комбинация от антибиотик, а на следващия ден била извършена операция при която била отстранена цялата инфектирана матка и бил поставен дренаж. Пациентката била преведена с добра хемодинамика в реанимация, където останала два дни. След това при стабилизиране на състоянието й била отново преведена в АГО, където била раздвижена, захранена и дреновете били свалени. След два дни отново започнала да вдига температура 37,5-37,6. Раната се възпалила и започнала да секретира, започнали промивки и антибиотици. На осмия ден след операцията, по настояване на нейните близки, М. И. била транспортирана в „Софиямед“, където първият ден била извършена промивка на раната, на следващия била консултирана с републикански консултант и отново оперирана за изчистване на събрани гнойни колекции, но през нощта след операцията М. И. починала в реанимация. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е уважил предявените искове. Изложил е съображения, че за да се ангажира отговорността за непозволено увреждане на основание чл. 49 ЗЗД, следва чрез пълно и главно доказване ищецът да установи кумулативното наличие на: причинени вреди, виновни и противоправни действия на служители на МБАЛ "Д-р С. И." АД, [населено място] при изпълнение на служебните им задължения или бездействия, наличие на причинна връзка между противоправните действия или бездействия и причинените вреди, които да са пряка и непосредствена последица от увреждането, като отговорността на възложителя е обективна и безвиновна. Позовал се е на съдебната практика досежно понятието "лекарска грешка", дефинирано като всяко неизпълнение на професионалните задължения на лекар за и при извършване на изследвания, консултации, лечение и др. медицински дейности, което е в противоречие с утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии, с медицинските стандарти, регламентирани по реда на чл. 6, ал. 1 от ЗЛЗ и Правилата за добра медицинска практика, с основните принципи на правото на медицинска помощ - своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ, в резултат на което е причинено увреждане, като е посочил, че при медицинските деликти причинната връзка следва да бъде адекватна, а тя е такава, когато лекарска грешка е генерално способна да доведе до твърдяната вреда. След като е кредитирал заключението по изслушаната в хода на въззивното производство комплексна експертиза, съдът е приел за установено, че състоянието на генерализирана инфекция е довело до смъртта на И.. Според заключението са били допуснати пропуски при лечението и действията на медицинските специалисти на ответното лечебно заведение при първата и втората хоспитализация на И., а именно- невземане на секрет от влагалищното при първата хоспитализация, при която е проведено лечение по КП №5, а по време на втората хоспитализация, когато се провежда лечение по КП №169 - забавяне във вземане на решение за релапаротомия с лапарохистеректомия без аднексите, парциална оментектомия с оглед премахване фокуса на инфекцията. Макар и действията на медицинските специалисти по премахване на матката, за да се ограничи инфекцията, по принцип да са били правилни, видно от заключението, те са били забавени. Нарушенията на цитираните нормативи и добрата медицинска практика са преценени като такива в пряко причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат – смъртта на пациентката, който макар и да не е причинен само от тези действия /доколкото се касае до съвкупност от такива/, са възприети като съществени за настъпването на вредата. Развити са съображения, че е възможно деянието да не е единствената причина за резултата, т. е. вредата да е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления или събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем, като в подобни случаи причинният процес се преценява в съвкупността, която комплексно създават всички условия и връзката им с настъпването на вредата. Предвид което съдът е счел, че причинната връзка между деянието и резултата е установена доколкото според заключението на комплексната експертиза, ако констатираните пропуски не са били допуснати, е можело да се осъществи по-ефективно лечение. По отношение на малолетния ищец М. М. Т., въпреки липсата на доказателства, съдът е съобразил, че настъпилите за него вреди могат да се установят със сигурност от житейската логика и нормалното развитие на връзката родител-дете. Приел е, че този ищец със сигурност търпи и ще търпи вреди от липсата на най-близкия човек в живота му– неговата майка. Предвид което, с оглед нормата на чл. 52 от ЗЗД и принципа на справедливост, съдът е присъдил обезщетение в размер на 180 000лв., който според съда отчита и приноса на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат. За ищеца М. К. Т., доколкото също липсват доказателства за претърпените от него неимуществени вреди, съдът е определил обезщетение в размер на 50 000лв., тъй като единственото установено по делото обстоятелство е, че той е живял с починалата на един адрес, припознал е детето след неговото раждане и към настоящия момент се грижи за детето, като единствен негов родител, т.е. за вредите, които търпи поради лишаването му от подкрепата на майката при отглеждането на детето, които вреди са безспорни. Не му е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от търпени болки и страдания от загубата на починалата- като партньор, тъй като по делото не са ангажирани доказателства нито за характера на отношенията им, нито за начина по който той е преживял загубата. При тези съображения въззивният съд частично е отменил първоинстанционното решение, като частично е уважил исковете за 180 000 лв. -за малолетния ищец, и съответно – за 50 000лв. – за неговия баща. С оглед така изложеното, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС съобрази следното: Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е обосновано с доводите, че е очевидно неправилен изводът на съда при липсата на каквито и да е доказателства за неимуществени вреди, да се презумира тяхното настъпване и размер и да се присъди обезщетение за претърпени такива на ищеца М. Т.. В практиката на ВКС / решение №52 от 23.04.2019 г. по гр. д. № 2733/2018 г., III гр. о./ е дадено тълкуване, че „очевидна неправилност" в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК следва да се дефинира като основание за допускане на касационно обжалване, за което съдът следи и служебно /когато се касае за приложение на императивна материалноправна норма/ в рамките на въведените касационни основания за неправилност, и което представлява противоречие в мотивите на решението или формираната воля на съда /а не противоречие с практиката на ВКС/, което противоречие не води до нищожност или недопустимост на решението, а се отнася до противоречие между твърденията на страните и очертания от съда предмет на доказване /съществено нарушение на съдопроизводствените правила/, или до противоречие между доказателствата и установените факти /необоснованост/, или противоречие между фактите и приложената от съда правна норма /неправилна квалификация/. В случая въззивният съд е приел, че за ищеца М. К. Т. липсват доказателства за претърпените от него неимуществени вреди, но е определил обезщетение в размер на 50 000лв., тъй като е живял с починалата на един адрес, припознал е детето след неговото раждане и към настоящия момент се грижи за детето, като единствен негов родител, т.е. за вредите, които търпи поради лишаването му от подкрепата на майката при отглеждането на детето, които вреди са безспорни. Не му е присъдено обезщетение за неимуществени вреди за търпени болки и страдания от загубата на починалата- като партньор, тъй като по делото не са ангажирани доказателства нито за характера на отношенията им, нито за начина по който той е преживял загубата. Настоящият състав на ВКС намира, че соченото основание по чл. 280, ал.2, прдел. 3-то ГПК е изводимо от мотивите на въззивното решение, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали не е очевидно неправилен изводът на съда, че на ищеца М. Т. /който не е посочил доказателства за претърпените от него неимуществени вреди/ „за вреди от обстоятелството, че ще бъде лишен от подкрепата на майката при отглеждането на детето /родено от фактическо съжителство/, настоящата инстанция намира, че следва да му присъди обезщетение в размер на 50 000лв. тъй като тези вреди са безспорни“. Горната преценка следва да се извърши в контекста на разясненията, съдържащи се в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК, че наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото, като обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Посоченото касационно основание не е налице по отношение на неимуществените вреди, присъдени в полза на другия ищец- детето М. Т., доколкото в тази част въззивното решение е съобразено с константната съдебна практика както и с Постановление №4/25.V.1961г. на Пленумът на ВС, според което правилното прилагане на закона изисква за неимуществени вреди да бъдат обезщетявани само най-близките на пострадалия - неговите низходящи (деца), съпруг и възходящи (родители), и то след като се установи, че действително са претърпели вреди. Според разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК, най-близките на починалия (по смисъла на Постановление № 4/25.V.1961г. и Постановление № 5/24.ХI.1969 ) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. Включването на посочените лица в кръга на правоимащите е мотивирано със съдържанието на съществувалите между тях и починалия житейски отношения, като в настоящия случай доколкото се касае за новородено, което е лишено необратимо от своя най-близък родител, както и от нейната майчина любов, грижа и топлина, то обезщетението за претърпените от него неимуществените вреди правилно са били определени съобразно правилата на житейската логика, моралните ценности и справедливостта. Не е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т.1 ГПК по формулираните четири процесуално-правни въпроси, тъй като въззивното решението не е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС по Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК и релевантната практиката на ВКС. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички посочени във въззивната жалба пороци на решението, както и доводите на страните и доказателствата по делото, е налице утвърдена непротиворечива практика на ВКС, включително задължителна такава, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. Следва да се посочи, че обжалваното решение напълно съответства на разясненията, съдържащи се в т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС, тъй като след самостоятелната преценка на събраните доказателства, въззивният съд е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Не е потвърдил фактическите и правните констатации на първата инстанция, а след като е извършил анализ на доказателствата, е изложил собствени мотиви, достигайки до свое собствено решение по отношение на иска. Доколкото съдът е обсъдил и се е произнесъл по всички своевременно заявени възражения на ответника, то обжалваното решение е постановено в съответствие с тази практика. С цел изясняване на спорните моменти, въззивният съд е назначил комплексна СМЕ в хода на развилото се пред него производство, която детайлно е обсъдил, и е развил подробно съображения досежно основателността на предявените искове. Всички събрани по делото доказателства са обсъдени в тяхната съвкупност, като въззивният съд обстойно се е мотивирал защо счита, че са налице основания за ангажиране на отговорността на ответното медицинско заведение. С оглед спецификата на настоящия спор, доколкото се касае за смърт, настъпила в резултат на усложнения след оперативно раждане, съдът е коментирал подробно защо кредитира заключението на приетата в хода на въззивното производство СМЕ, като е изложил съображения, че настъпилият летален изход се дължи не на конкретно действие или бездействие, а на поредица от такива, които в тяхната злощастна последователност и взаимовръзка са довели до смъртта на М. И.. Касаторът не е формулирал конкретни процесуално-правни или материално-правни въпроси, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК, а съдът няма задължение да формулира такива служебно, поради което настоящият състав приема, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на посочените в последната част на изложението основания за допускане на касационно обжалване на осн. Чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, следва да се отбележи, че поставените въпроси са твърде общи и теоретични, като не се установява конкретна връзка с настоящото дело, доколкото не е ясно кой точно материално-правен или процесуално -правен въпрос от съществено значение за решаващите изводи, е произнесен от въззивния съд в противоречие с поставените от касатора въпроси, касаещи клиничните пътеки, медицинските стандарти и отговорността на пациента, като се съобрази, че в конкретния случай постъпването на М. И. в болнично заведение не е било с цел лечение, а с оглед раждането на дете. По въпроса относно „медицинските стандарти и добрата медицинска практика“ следва да се посочи, че съобразно съдебната практика, ако липсват утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 от ЗЛЗ медицински стандарти и практики, то противоправно е това поведение (действие или бездействие), което е в противоречие с утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии, както и с основните принципи на правото на медицинска помощ на достъпност, своевременност, достатъчност, качество и равнопоставеност на медицинската помощ и е в причинно-следствена връзка с настъпването на увреждане на пациента. Възприема се, че за ангажиране на гражданската отговорност на лечебно заведение на осн. чл. 49 ЗЗД за вреди във връзка с възложените от него медицински дейности, не е необходимо непременно да е установено конкретно нарушение на нормативни правила за поведение, регламентирани в медицински стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 от ЗЛЗ и на съсловни правила за поведение. В тази връзка изводите на въззивния съд за допуснати нарушения, както и останалите му такива за наличие на противоправно поведение, са в съответствие както с принципните положения, възприети в константната съдебна практика, така и с приетото по конкретния казус. По изложените съображения, касационното обжалване не следва да се допуска и по тези въпроси, тъй като по отношение на тях не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Преценявайки останалите основания по чл. 280, ал. 2, пред. 1 и пред. 2 ГПК, настоящият състав счита, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване: Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Предвид горните съображения, до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 2, пред. 3 –то ГПК следва да се допусне въззивното решение в частта му, с която предявеният иск по чл. 45 вр. Чл. 49 ЗЗД е уважен по отношение на ищеца М. К. Т. ЕГН [ЕГН], като МБАЛ „Д-р Ставен И.“ ЕИК[ЕИК], в качеството му на възложител на работа на своя екип от лекари, е осъдена да заплати обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от смъртта на М. В. И. в размер на 50 000лв., ведно със законната лихва за забава, считано от 08.07.2016г. до окончателното изплащане на сумата. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение