Определение № 245 от 01.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2421/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Р. Р. против определение № 315/08.04.2022 г., постановено по гр.д.№ 159/2022 г. от състав на Окръжен съд – Велико Търново. Ответникът оспорва частната касационна жалба, с писмен отговор. С обжалваното определение, съдът е приел, че производството по делото следва да бъде прекратено, поради липса на международна компетентност на български съд, по предявените искове с правно основание чл.127, ал.2 СК. Съдът е приел, че децата са били незаконно задържани на територията на Република България, след като заедно с родителите са живеели в Кралство Великобритания и са се прибрали за почивка през лятото на 2021 г. в България. Прието е от състава на въззивния съд, че в този случай, съгласно чл.7, т.1 от Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996 г., органите на страната, в която децата са имали обичайно местопребиваване, запазват своята компетентност до момента, в който децата придобият друго такова и при наличието на посочените в Конвенцията предпоставки. Прието е, че тези предпоставки не са налице към момента на постановяването на обжалваното определение, поради което български съд не е компетентен да разгледа предявените исокве. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочат въпроси във връзка с определянето на обичайното местопребиваване на дете, незаконно задържане на дете и приложението на международната компетентност в този случай, както и установяването на дете в Република България без съгласието на единия родител и международната компетентност в този случай. Въпросите се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Нормите на Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996 г., уреждащи поставените от касатора провни въпроси са ясни, непротиворечиви и не се нуждаят от тълкуване. Наличе и съдебна практика, съгласно която според чл. 5, ал. 1 от Конвенцията компетентни да вземат мерки за закрила на детето имат съдебните или административните органи на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване, а съгласно ал. 2 - в случай на промяна на обичайното местопребиваване на детето в друга договаряща държава, компетентност имат органите на държавата, в която е новото му обичайно местопребиваване. Това правило обаче не се прилага в случай, че детето е изведено незаконно от държавата, където е имало обичайно местопребиваване или е задържано незаконно - чл. 7 от Конвенцията. В тази хипотеза органите на договарящата държава, където детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди извеждането му, запазват своята компетентност до момента, когато то придобие обичайно местопребиваване в друга държава и е пребивавало в другата държава най - малко една година, след като лицето, имащо право да упражнява родителски права, е узнало или е трябвало да узнае за местонахождението му и в този период не е подало молба за неговото връщане. В този смисъл е определение, постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК № 156 от 3.08.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 450/2017 г., I г. о. и др. Съдът е съобразил тази съдебна практика на ВКС, като и нейното наличие води до липса на соченото касационно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като е отчел и обстоятелството, че от задържането на децата на територията на Република България не е изтекла предвидената в Конвенцията една година, което обстоятелство е налице и към настоящия момент. Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. Водим от горното, състав на ВКС