Определение № 794 от 16.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2650/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Н. А., подадена чрез адв. Ат. У., против въззивно решение № 169/22.06.2020 г., постановено по гр. д. № 219/2020 г. на Окръжен съд - Пазарджик, поправено с решение № 182/01.07.2020 г., с което е потвърдено решение № 136/31.01.2020 г. по гр. д. № 656/2019 г. на Районен съд - Пазарджик, с което са отхвърлени предявените от Н. Н. А., изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в затвора в [населено място], против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр. за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е извършил нарушение на чл. 4 ЗЗДискр. по отношение на Н. Н. А., изразяващо се в това, че за времето от 14.04.2014 г. до 11.07.2017 г. ищецът е бил поставен в неравноправно положение, като ответникът не е осигурявал достъп до телефонен апарат в мястото за престой на открито и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. Сочи, че като се е произнесъл, че осъщественото чрез бездействието на ответника лишаване на ищеца /изтърпяващ наказание в затвора в гр. Пазарджик/ от възможност да ползва телефонен апарат в някое от достъпните за него места за престой на открито в затвора в гр. Пазарджик, докато през същия период при липса на нормативно установена забрана, независимо от вида и размера на наказанието „лишаване от свобода”, такава възможност е била фактически предоставена както на други лишени от свобода в затвора в гр. Пазарджик, така и на други лишени от свобода изтърпяващи напълно идентични с ищеца наказание в други затвори, въззивният съд е постановил решение в противоречие с приетото в решение № 3/22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на ВКС, IV г. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение е потвърдено решение № 136/31.01.2020 г. по гр. д. № 656/2019 г. на Районен съд - Пазарджик, с което са отхвърлени предявените от Н. Н. А., изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в затвора в гр. Пазарджик, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр. за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е извършил нарушение на чл. 4 ЗЗДискр. по отношение на Н. Н. А., изразяващо се в това, че за времето от 14.04.2014 г. до 11.07.2017 г. ищецът е бил поставен в неравноправно положение, като ответникът не е осигурявал достъп до телефонен апарат в мястото за престой на открито и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения. По делото е установено, че ищецът Н. Н. А. на 14.03.2014 г. е приведен от затвора в гр. Стара Загора в затвора в гр. Пловдив, а от 14.04.2014 г. изтърпява наказание „доживотен затвор“ в затвора в гр. Пазарджик. Настанен е в зона с повишена сигурност, където са настанени лишените от свобода осъдени на доживотен затвор. В затвора в гр. Пазарджик, има обособени три карета – места за провеждане на престой на открито и само в каре № 1 е поставен телефон, тъй като там е обособена лавка, от която лишените от свобода могат да пазаруват. Там където ищецът и останалите лишени от свобода в неговото положение провеждат престой на открито, телефон не е монтиран. Телефонен апарат има в коридора на тяхното отделение. На 26.06.2017 г. ищецът е подал молба, с искане за монтиране на телефонен апарат на мястото за провеждане на престой на открито, като му е съобщено становището на началника на затвора, който е отхвърлил молбата му, тъй като в отделението, където е настанен, разполага с телефонен апарат, достатъчен за удовлетворяване нуждите на лишените от свобода. От представените писмени доказателства, изискани по предвидения ред от трети за процеса лица е установено, че от десетте запитани места за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода”, телефонен апарат за разговори в местата на открито по отношение на лишените от свобода, осъдени на доживотен затвор са били монтирани – в затворите в гр. Бургас, Ловеч и Плевен, а в затвора в гр. Враца – такъв е имало само за част от исковия период и впоследствие поради промяна в договора с оператора – този телефон е бил демонтиран. Няма монтирани телефонни апарати в другите места за изтърпяване на наказание. При тези данни въззивният съд е приел, че в затвора в гр. Пазарджик за всички изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ при условията на специален режим, условията за ползване на телефон са еднакви. Те не са лишени от достъп до такъв. Телефонен апарат се намира в коридора на отделението, в което те изтърпяват наказанието си. Такова е положението и в преобладаващия брой места за изтърпяване на наказание, изследвано чрез събраните доказателства. Въззивният съд е посочил и, че обстоятелството, че администрацията в други затвори е организирала достъпа до телефон и по друг начин, който ищецът счита за по-благоприятен, не обосновава дискриминационно нарушение на основа лично положение/качество. Изложил е, че се касае за определена група лишени от свобода изтърпяващи наказание „доживотен затвор” или „доживотен затвор без замяна” при по-различен режим от други лица, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода” в същия затвор. Ищецът е настанен в обособената в корпуса на затвора Зона за повишена сигурност и охрана в постоянно заключено помещение при засилен надзор и охрана в съответствие с нормата на чл. 71 ЗИНЗС. Съгласно разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗИНЗС лишените от свобода могат да бъдат консултирани от адвокат по свой избор, могат да се срещат с адвокатите насаме по всяко време на денонощието, да си кореспондират без ограничение и да ползват телефонна връзка по всяко време през деня. Това право на ищеца и изтърпяващите наказание в отделението, в което е той, е осигурено, чрез поставяне на телефон в коридора. По този начин достъпа е осигурен еднакво за всички. Доколкото разликата в начина на организация на достъпа до телефон не е противоправен резултат в дейността на ответника, не накърнява права на затворника и е в нормативните рамки, обосновката на пряка или непряка дискриминация с подобно съпоставяне, поддържано въз основа на лично качество/признак по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., като свързано с изтърпяване наложеното на ищеца наказание, е отречено в практиката. За да е налице дискриминация, трябва да бъде установено не само по-неблагоприятното третиране, но и това, че същото се дължи на някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. По-неблагоприятно третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или в друг закон признаци, то не представлява дискриминация по признак лично /при установяване във всеки конкретен случай на обективен, същностен за личността белег, позволяващ да бъде прилаган еднакво/ или обществено положение/. В конкретния случай разликата в начина на организация на различните затвори не е противоправен резултат от дейността на ответника, не накърнява правата на затворниците и е в рамките на изискванията по чл. 164, ал. 1 ЗИНЗС. Приел е, че исковете правилно са отхвърлени, тъй като не може да се обоснове и наличие на дискриминицонно отношение, от гледна точка на сравнение с останалите, изтърпяващи наказание в този затвор, тъй като е налице разлика в личното им положение. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В настоящия случай липсва основание за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение е валидно и допустимо, същото не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не е налице и соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като във връзка с него не е формулирал въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Формулираният въпрос не следва да се отнася до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Върховният касационен съд не е длъжен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание, е достатъчна, за да не се допусне касационна проверка на обжалвания съдебен акт, без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на обжалваното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.