Определение № 4247 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 886/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. Й. Д., представляван от адвокат Д.- П., срещу решение № 1142 от 05.11.2024 г., постановено по в.гр.д. № 1309/2024 г. по описа на Окръжен съд- Варна, с което след отмяна на решение № 3983 от 07.12.2023 г., постановено по гр.д.№ 6370 /2022 г. на Районен съд – Варна е прието за установено между Е. П. Н., Р. Н. С. и М. Н. Л., в качеството им на правоприемници на Н. Х. Н., починал в хода на процеса, Г. Х. Н., М. Т. Г., П. Д. С., Т. Д. С., Л. А. Л., К. Д. С. и А. Д. Л. и Е. Й. Д., че Е. Й. Д. не е собственик на поземлен имот с идентификатор [№] по КККР, одобрени със заповед РД-18- 73 от 23.06.2008 г., с площ от 1 381 кв.м и е отменен констативен нотариален акт № 150, том І, рег.№ 4243, дело № 134 от 15.12.2021 г. в частта, с която Е. Й. Д. е признат за собственик на поземлен имот с идентификатор [№] по КККР.

К. жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът сочи, че приетият от съда извод за основателност на иска- поради липсата на лице на спорната реална част от недвижим имот- е очевидно неправилен и извън оплакванията, изложени във въззивната жалба. Поддържа, че ответникът владее целия имот, а не част от него, както и че имотът граничи с път, което е ясно установимо от снимки по делото и от гласните доказателства. Поддържа, че по делото е установено, че спорният имот от 1979 г. се владее от бащата на ответника, който е бил вписан в разписен лист като ПИ [№]. Поддържа, че съдът неправилно е възприел заключението на вещото лице, както и че събраните по делото доказателства не са преценени в съвкупност.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят моли въззивното решението да бъде допуснато до касация като очевидно неправилно и поради това, че въззивният съд не е съобразил константна практика на ВКС- основания за селекция на жалбата по чл.280, ал.2, пр.3 и чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Формулира следните въпроси, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС:

1. Допустимо ли е постановяване на решение въз основа на приети от въззивния съд за „доказани“ хипотези, за които от една страна изобщо липсват твърдения от страните, а от друга са събрани доказателства, които им противоречат, а от трета са извън указанията в докладите на съдилищата за тежестта на доказване съобразно предмета на делото?

Според касатора с Тълкувателно решение на ВКС, ОСГТК от 07.11.2013 г. по тълкувателно дело № 1 / 2013 г. е прието, че “въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.“ Касаторът поддържа, че съдът е приел, че владяният от него имот няма лице без указания за посочване на доказателства, различни от тези указания, дадени от първоинстанционния съд.

2. Налице ли е задължението на въззивния съд да определи точния предмет на спора с оглед на всички наведени от страните твърдения и възражения, като постанови решението си след като вземе предвид и извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и въз основа на нея да приеме кои факти и обстоятелства, от значение за спора са установени и кои не, както и какви са правните последици от така установените факти за правоотношенията между страните?

И по - конкретно допустимо ли е решаващият състав на Окръжен съд- Варна да пренебрегне наведените в исковата молба твърдения, фактите установени пред първоинстанционния съд и в нотариалното производство по снабдяване с констативен акт за собственост по обстоятелствена проверка?

С оглед създадената задължителна съдебна практика за задълженията на въззивния съд при постановяване на решението: ППВС№1/1953 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, както и решение №57/02.03.2011 г. по гр.д.№1416/2010 г. на III г.о., решение №34/ 22.02.2012 г. по гр.д.№652/2011 г. на ІІг.о., решение №37/29.03. 2012 г. по гр.д.№241/2011 г. на I г.о.,решение №536/19.12.2012 г. по гр.д.№89/ 2012 г. на IV г.о. и решение№43/04.06.2014 г. по т.д.№213/2012 г. на II т.о., решения по т.д.№ 2646/2016 г. на II т.о., гр.д.№ 2508/2017 г. на IV г.о., гр.д. № 1778/201З г. на III г.о., гр.д.№4578/2015 г.на IV г.о., гр.д.№ 1649/2010 г.на IV г.о., т.д.№ 654/2010 г.на II т.о., т.д.№ 2366/2013 г. на II т.о., т.д.№ 1106/2010 г. на II т.о., т.д.№ 2687/2014 г. на II т.о., т.д.№ 3495/2014 г.на II т.о. и т.д.№ 3583/2014 г. на II т.о., въззивният съд има задължение да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствената тежест правнорелевантни факта, като обсъди всички допустими и относими доказателства, възраженията и доводите на страните, съгласно чл. 235 ал. 2 и ал. 3 и чл. 12 от ГПК. Обжалваното решение противоречи на тази практика и според касаторът следва да бъде отменено, тъй като съдът не е обсъдил всички събрани доказателства. Поддържа, че решението е и очевидно неправилно.

В писмен отговор на касационната жалба ответниците, всички представлявани от адвокат К., оспорват да са налице основания за допускане на решението до касация. Молят решението на ОС-Варна да не бъде допускано до касация. Претендират да им бъдат присъдени направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че фактическа обстановка била правилно установена от първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препратил към тази част от мотивите, като обосновка на собствения си акт.

Приел е, че предявеният иск е допустим, че ищците са доказали своя интерес от отричане на правото на собственост върху спорния имот, претендирано от ответника. Посочил е, че ответникът носи тежестта да докаже, че и придобил правото на собственост върху имота по давност. Приел е, че ответникът обитавал сградата в имота от повече от 15 години и съответно го обработвал и облагородявал, което е самостоятелна фактическа власт с намерение за своене. Приел,че ответникът повече от десет години владеел имота и нямало данни някой, включително и ищците, да предявявал претенции към този имот. Посочил, е че са налице данни, че още през 1974 г. имотът се е обитавал от бащата на ответника, който 1988 г. го е предал на ответника, от когато той твърди, че го владее. В тази насока съдът е кредитирал заключението по СТЕ, съгласно което в разписния лист по КП от 1979 г. за ПИ [№] е вписан Й. Д. Ж.. От приетото по делото заключение на съдебно-техническата експертиза се установявало, че площта на процесния имот с идентификатор [№] по КККР е 1 381 кв.м, имотът, владян от ответника е с материализирани граници с огради на място /отбелязани със син цвят на скицата на приложение № 3 към заключението/ и с площ от 642 кв.м, попадащи в имот с идентификатор [№] /площта била защрихована в розов цвят на скицата на приложение № 3/.

При така установеното въззивният състав е приел извод, че ответникът и неговият баща действително са упражнявали фактическа власт по отношение на посочената реална част от 642 кв.м от ПИ с идентификатор [№] по КК на [населено място]. Имотът, който са владяли попадал в територията, за която е изготвен, одобрен и влязъл в сила ПНИ, и представлявал селищно образувание, поради което приложение следвало да намери разпоредбата на чл. 200 от ЗУТ, която норма съдът изрично е посочил, че е императивна и която предвиждала, че реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 от ЗУТ. Процесният имот имал площ, но нямал лице, установимо от скицата на приложение № 3 към заключението на вещото лице /лист 121 от първоинстанционното дело/. Съдът е посочил, че спазването на изискването за минималните размери за лице и площ било необходима законова предпоставка за придобиване на реално определени части от поземлени имоти по давност и поради това, че владяният имот не отговарял на изискванията на чл.200 от ЗУТ за самостоятелно придобиване по давност, съдът е приел, че предявеният иск се явява основателен.

Поради несъвпадение на изводите на двете съдебни инстанции въззивният съд е отменил обжалваното първоинстанционно решение и е постановил ново, с което е уважил предявения отрицателен установителен иск за собственост.

Предвид така изложените мотиви на въззивната инстанция и при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал.1, т.1–т. 3 от ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т. 1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

Поставените два процесуалноправни въпроса от касатора в изложението по чл.284,ал.3, т.1 от ГПК касаят правомощията на въззивната инстанция да се произнесе в рамките на сезирането, след указания до страните за упражняване на техните права и при съобразяване на приетите по делото доказателства.

Така поставените въпроси са обуславящи въззивното решение, но не са решени в противоречие със съществуващата и цитираната от касатора съдебна практика.

Съгласно чл. 6, ал. 2 от ГПК, предметът на дължимата защита и съдействие се определя от страните, като принципът на диспозитивното начало намира приложение и по отношение на защитата на ответника, доколкото съдът не може да разреши спора въз основа на ненаправени искания и възражения от ответника и не може да му дава указания за начина на организиране на защитата му. Принципът на служебното начало / чл.7 от ГПК/ задължава съда да предприема служебно необходимите процесуални действия по движението и приключване на делото, като следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните и да им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Съдът следва да осигури равни права на защита на страните. Според принципа за законност в гражданския процес/ чл.5 от ГПК/, съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречивиспоред общия им разум.

Трайна и непротиворечива е съдебната практика, в това число и задължителната, разясняваща, че въззивният съд е втора инстанция по съществото на спора, че съобразявайки ограниченията на чл.269 от ГПК дължи да обсъди събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи относимите факти, които приема за установени, да мотивира собствени правни изводи като се произнесе и по поддържаните във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. Съобразно с нормата на чл.236, ал.2 от ГПК въззивният съд дължи излагането на мотиви към решението си, които следва да съдържат обсъждане на всички събрани по делото доказателства, както и изводи за правните последици на установените в хода на производството факти и обстоятелства. В посочения смисъл е постановеното с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ІІ т. о. и много други, както и посочените от касатора съдебни решения.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, в изпълнение на принципа за законност, въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение.

Изцяло съобразени с посочените принципи и създадената съдебна практика са мотивите на въззивната инстанция. Съдът е разгледал спора, с който е бил сезиран, като е посочил кои факти приема за установени, кои са приложимите законови разпоредби и е мотивирал какви изводи прави въз основа на тях. Съдебният състав е приел за безпротиворечиво установено от събраните по делото гласни и писмени доказателства твърдението на ответника, че от 1974 г. неговият баща, а от 1988 г. самият той са владяли имота, за който са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост. В подкрепа на тези изводи съдът е възприел и събраната по делото СТЕ, неоспорена от страните, съобразно която от 1979 г. за имот ПИ 1878, попадащ частично върху процесния имот, в разписния лист, за собственик е бил вписан бащата на ответника. Този извод на съда е основан на цялостна преценка на събраните по делото доказателства и се явява обоснован, установен без противоречие от събраните доказателства. Независимо от това съдът е приел, че исковата претенция следва да бъде уважена поради приложението на императивна материлноправна разпоредба. Действително, позоваване на тази разпоредба от страна на ищците няма, но както беше посочено по-горе, съдът е длъжен да приложи императивната материалноправна норма и служебно, без позоваване на тази норма от страна, за да осигури правилното приложение на закона.

Съобразени със съдебната практика са мотивите на въззивната инстанция и по отношение на тълкуването на чл.200 от ЗУТ. Процесният имот се намира в селищно образувание/ съобразно определителната норма на чл. 3, ал. 4 от ЗАТУРБ/ и за да бъде годен обект за придобиване на право на собственост върху него следва да отговаря на изискванията на чл.200 от ЗУТ / в този смисъл решение № 52 от 10.05.2019 г. по гр. д. № 2217/2018 г. на ВКС, ІІ г. о., и решение № 14 от 13.09.2022 г. по гр. д. № 1600/2021 г. на ВКС, ІІ г. о. и др./. Изводите на въззивната инстанция са изцяло съобразени с цитираната съдебна практика, която се възприема и от настоящия съдебен състав. Обосновано, въз основа на събраните доказателства и мотивирано въззивният съд е приел извод, че владяният от ответника имот е част от имота, възстановен на ищцата, тази част е оградена, има площ, но няма лице, поради което, съгласно чл.200 от ЗУТ не може да бъде придобита по давност.

Поради липса на противоречие на решението на Окръжен съд- Варна с практиката на ВКС поставените въпроси от касатора в изложението към касационнната жалба не покриват специалната предпоставка за допускане на решението до касация.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 1 от ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 2800 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 07.02.2025 г., в който е удостоверено заплащането на сумата от ищците, сега ответници по касация, на адвокат К..

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.