Определение № 477 от 22.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3550/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратура на Република България и на А. Л. Й., чрез адв. Д. Д., срещу въззивно решение № 785/31.05.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 648/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд. Прокуратурата обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 264760/15.07.2021 г. по гр. д. № 16829/2019 г. на Софийския градски съд, е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на А. Й. сумата 15 000 лв., ведно със законната лихва от 22.08.2017 г. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 242, ал.1, б. „в“ и б. „д“, вр. чл. 20, ал. 4, вр. чл. 26, ал. 1 НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 1662/2007 г. на Софийски градски съд. Касаторът А. Л. Й. обжалва решението в частта, с която претенцията за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над сумата 15 000 лв. до предявения размер от 100 000 лв. В изложенията си за допускане на касационния контрол и двамата касатори поставят следните (обобщени и уточнени от настоящия състав на ВКС) въпроси: за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички факти и обстоятелства по делото, релевантни за конкретния случай; и как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Твърди се противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС - ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Касаторът А. Й. поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Спрямо лицето е било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление по чл.242, ал. 1, б. „в“ и б. „д“, вр. чл. 20, ал. 4, вр. чл. 26, ал. 1 НК – в качеството си на длъжностно лице, което е в непосредствена връзка с митническата служба – старши инспектор в Митница Калотина, като помагач, в условията на продължавано престъпление през периода 15.02. – 15.03.2003 г. умишлено улеснил друго лице да пренесе през границите на страната, без знанието и разрешението на митниците, стоки за търговски цели в големи размери, като отстранил спънки при извършване на деянието. Мярка за неотклонение не е вземана в хода на наказателното преследване. В рамките на развилото се досъдебно производство, в периода от привличането му като обвиняем на 23.01.2007 г. до 22.02.2007 г., когато му е предявено разследването, ищецът се е явил три пъти пред съответните органи. На 02.03.2007 г. ответникът внесъл обвинителен акт в съда, като образуваното наказателно производство е прекратено, а делото върнато на СГП, поради допуснати съществени процесуални нарушения в досъдебната фаза на разследването. На 08.05.2007 г. повторно е внесен обвинителен акт в съда. В рамките на проведените съдебни производства в периода от 06.07.2007 г., когато е насрочено и проведено първото съдебно заседание пред СГС, до 12.06.2017 г., когато е проведено последното съдебно заседание пред касационната инстанция, ищецът се е явил 40 пъти в съда. При определяне размера на обезщетението съдът е посочил, че общият период на наказателно преследване спрямо ищеца е 10 години и 7 месеца – от 23.01.2007 г., когато е привлечен в качеството му на обвиняем, до 22.08.2017 г., когато е постановено окончателното решение на ВКС. От друга страна, за неразумно продължилото наказателно производство, ищецът е обезщетен по административен ред със сумата 3 800 лв., което е отчетено от въззивната инстанция като факт при определяне размера на общото обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Обсъждайки подробно събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че наказателното преследване е било висок и продължителен източник на стрес за ищеца, довело е до силни и неприятни изживявания като емоционално отдалечаване от семейството, отдръпване от близкия социален кръг, загуба за професионална реализация в желаната сфера, притеснения и затруднения при намирането на нова работа, финансови неуредици, както и физиологични промени – хронично повишаване на кръвното налягане. Отрицателните психо-емоционални състояния са преодолени от ищеца към настоящия момент, като това се е случило бавно, постепенно и поетапно. Делото е продължило неоправдано дълго време, ищецът е бил ангажиран да се явява многократно в съдебни заседания, което всеки път му е създавало голям дискомфорт, неудобства, притеснения, чувство на унижение, неяснота за бъдещето му, както и страх от евентуално осъждане. Отчетени са възрастта, семейното положение, чистото съдебно минало на ищеца и добрите му трудови характеристични данни, съобразен е и социално-икономическият стандарт на живот в страната за релевантния период. При съвкупната преценка на всички тези обстоятелства, съдът е приел, че за конкретно установените по вид и интензитет морални вреди обезщетение в размер на сумата 15 000 лв. е справедливо и достатъчно да ги репарира, без да става източник на неоснователно обогатяване за ищеца. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставените въпроси обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Съдът е съобразил и задължението си, че в мотивите на решението следва да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са данните за личността на увредения, начина му на живот, социалната среда, контактите, личния и социалния му живот, положението му в обществото, работата му; а когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия, следва да се прецени как наказателното преследване се е отразило върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, върху изградения авторитет и създаденото име на професионалист. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това, размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Унификация и уравниловка при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е невъзможна, от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди такава връзка не се установява и поради това не подлежат на обезщетяване. Обжалваното решение съответства на приетото в задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК) и в константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в т. ч. и цитираните от касаторите. Поради това, соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се установява. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие със създадената задължителна съдебна практика, за която касаторът А. Й. не е изложил аргументация за необходимост от промяна или осъвременяване на тълкуването й (вж. - т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК), изключва приложението на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради противоречието му с материалния закон – също не е налице. Във фазата по селектиране на жалбите, Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност пряко от съдържанието му и въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него. Касаторът Ал.Й. не формулира в изложението си твърдения, различни от доводите в самата жалба, които предполагат проверка на доказателствения анализ, осъществен от въззивния съд и на фактическите констатации, до които е достигнал в резултат на този анализ. Осъществяването на такъв контрол в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Доколкото неправилността не може да се изведе от съдържанието на самия акт, без подлагането му на допълнителен контрол, тя не може да се окачестви като очевидна по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. А по поставените в изложението правни въпроси обжалваният акт също не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяването му е съобразен точния смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВС и ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение