Определение № 2016 от 23.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4263/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Т. Д. П., с юридическо образование, срещу въззивното решение на Софийски градски съд № 2146/11.04.2024г. по в.гр.д. № 1703/2023г. В жалбата са изложени твърдения за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Направено е искане за обезсилването му и връщане на делото за ново разглеждане, с указания за извършване на цялостен анализ на събраните доказателства и установените факти. Насрещната страна В. П. С. с писмен отговор, чрез адвокат И. С., оспорва жалбата като недопустима, поради липса на точно и мотивирано изложение на пороците на въззивното решение. Твърди, е не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като исканията са немотивирани. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че жалбата е допустима. Подадена е в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 275 от ГПК. Към касационната жалба е приложено и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенният Районен съд София в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. Д. П. срещу В. П. С. иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр за установяване на извършена спрямо него дискриминация на основание признак „обществено положение“, изразяваща се в отказа му да укаже на подчинения му инспектор Г. Д. да призове и разпита Т. Д. П. по пр.пр. №13492/2019 г. по описа на Районна прокуратура – София. За да постанови този резултат, съдът приел за установени следните обстоятелства: През месец април 2019 г. ищецът Т. П. подал сигнал, с който предложил на прокурорите от Районна прокуратура – София да си поръсят главите с червен пипер, за да им потръгне. След сигнала, срещу ищеца била образувана пр.пр. № 13 492/2019 г. по описа на СРП. Същата била изпратена на ответника В. С., като началник на 08 РУ на МВР – София, а впоследствие била разпределена на инспектора по район – Г. Д.. Съдът посочил, че образуваната прокурорска преписка, а и впоследствие образуваното н.д. № 7031/2019 г. на Районен съд – София били във връзка с психическото състояние на ищеца. Констатирал, че в хода на наказателното производство била изслушана съдебно-психиатрична и психологична експертиза, след което искането на прокуратурата за провеждане на задължително лечение на ищеца Т. П. било оставено без уважение. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели С. В. и Г. Д., от които приел за установено, че процесната преписка била изпратена на свидетеля С. В., в качеството му на началник на сектор „Охранителна полиция“, който я разпределил на инспектора на района, в който живеело проверяваното лице – Г. Д.. Съдът установил, че по образуваната преписка били изготвени две докладни записки от водещия проверката инспектор Д. рег. № 3383р-9957 и рег.№3383р-9959 за проведени разговори между него и ищеца Т. П., в присъствие на различни свидетели, в опит да се призове ищеца да даде обяснения. Приел, че призоваването било извършено по телефона на 28.03.3019г., следобед, като Т. П. изразил желание да му бъде връчена призовка за необходимостта от явяването му в полицейското управление, а след това и категоричен отказ да се яви в районното управление. Съдът установил, че в записките липсвало посочване на датите, за които е правен опит да бъде призован ищецът, но същият не оспорва отразения в тях отказ за явяването му. Въззивният съд констатирал и обстоятелството, че с постановление от 24.06.2021 г. по пр.пр. № 476/2021 г. било отказано образуване на наказателно производство срещу ответника С. за това, че като началник на Районно управление на МВР е бил преднамерен по повод на образуваните преписки срещу Т. П.. С постановление от 17.05.2019 г. по пр.пр. № 6046/2019 г. било отказано образуване на наказателно производство и срещу инспектор Г. Д. относно отказа му разпитва лица по преписки. Въз основа на изложеното въззивният съд направил извод, че по делото не е установено наличие на неравноправно третиране на ищеца Т. П. в сравнение с други лица поради непризоваването му да даде сведения по пр.пр. № 13 492/2019 г. по описа на Районна прокуратура – София. Отбелязал, че съгласно разпоредбата на чл. 69, ал.3 от ЗМВР полицейските органи могат да призовават граждани за изпълнение на определените им с този закон правомощия, като уведомяването можело да бъде извършено и по телефон или факс, което следвало да бъде удостоверено писмено от извършилото го лице. С оглед на посочената правна рамка въззивният съд направил извод, че установеното призоваване на ищеца по телефона представлявало изпълнение на вменените на водещия преписката инспектор задължения по призоваването. Приел, че по делото не е установен отказ на ответника В. С., като началник на районното управление, да даде указания на инспектор Д. във връзка с призоваването по водената срещу ищеца Т. П. преписка. В тази връзка отбелязал, че надзорът по преписките се осъществява от прокурор. Съдът приел, че по делото не е установено и обстоятелството, че избраният ред за призоваване на ищеца П. представлява проява на по-неблагоприятното му третиране по признак „обществено положение“ в сравнение с други лица при сравними сходни обстоятелства. Изложил, че по делото няма данни дали посочените от ищеца лица са били призовани или не при сходни обстоятелства и приел, че сочените казуси не са сходни. Отбелязал още, че не е установено и извършване на неправомерни действия или бездействия на ответника, които да са свързани с общественото положение на ищеца П., и с които същият да е бил третиран по-неблагоприятно от други лица. По изложените съображения въззивният съд намерил предявеният иск за неоснователен. Касаторът е направил искане за обезсилване на решението, което по естеството си е довод за неговата недопустимост. Съдът намира същият за неоснователен. Съгласно трайно формираната съдебна практика на ВКС, съдебните актове са недопустими, като произнесени по непредявен иск, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца; когато се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран в нарушение на диспозитивното начало; при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание. В конкретния случай, съдът се е произнесъл в рамките на предмета, с който е бил сезиран; направил е проверка за допустимост на обжалваното решение; извършил е съвкупен анализ на събраните по делото доказателства и е посочил установените с тях обстоятелства, въз основа на които е формирал собствени мотиви по съществото на спора, обосновали и извода му законосъобразност на решението на първостепенния съд. Извършената проверка е в рамките на неговите правомощия и в изпълнение на задълженията му като съд по съществото на спора. Касаторът е обосновал допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК поради противоречие на въззивното решение с разясненията дадени в т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС и в ППВС №7/1965г. относно задължението на въззивния съд, като инстанция по същество на спора, да изложи свои собствени мотиви, като обсъди всички доводи, и възражения на страните. Във връзка с това искане е навел доводи, че съдът не е обсъдил всички въведени в производството възражения, свързани с: конфликтните отношения между страните; висящите дела помежду им; липсата на осъществен контрол от ответника по отношение на подчинените му лица; липсата на посочена неотложната причина за призоваването на ищеца по телефона, респ. липсата на постановено принудително довеждане или налагане на глоба; липсата на взети сведения от неговите роднини. Производството пред Върховния касационен съд е регламентирано като двуфазно производство. Първият етап от него е свързан с разглеждане на делото в закрито заседание и завършва с постановяване на определение за допускане или недопускане на касационното обжалване (чл.288 от ГПК). Вторият етап се развива след допускане на обжалването и е свързан с разглеждане на делото в открито съдебно заседание, последвано от постановяване на съдебно решение по правилата на чл.290 и чл.293 от ГПК. При разглеждане на делото касационната инстанция е обвързана от изложените от касаторите основания за допускане на обжалването, както и от заявените в жалбата касационни оплаквания (чл.290, ал.2 от ГПК). Съдът може да допусне обжалването по свой почин единствено в хипотезите на чл.280, ал.2 от ГПК при вероятна нищожност, недопустимост, както и при очевидна неправилност на въззивното решение. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и според разясненията по приложението й дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК, както следва: са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС (решенията по чл.290 от ГПК), която следва да бъде посочена – т.1; са разрешени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз (необходимо е посочване на решенията) – т.2; когато разглеждането им ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3). Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай, касаторът не е формулирал въпроси, отговарящи на посочените по-горе изисквания, а касационната инстанция не може да ги изведе от посочените от страната съдебни актове. Изложеното обосновава извод за липса на основание за допускане на касационно обжалване ( т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Наведените в изложението доводи по съществото си представляват касационни оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното въззивно решение, които както беше посочено, не са основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като изискват извършването на преценка на мотивите на въззивния съд при обсъждането на доказателствата по делото и на приетото въз основа на тях относно конкретните обстоятелства по делото. Такава преценка касационната инстанция може да извърши едва в производство по реда на чл. 290 от ГПК, след допускане на касационното обжалване. Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, тъй като при постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия, а в изложението на касационните основания и в касационната жалба не са наведени никакви доводи във връзка с това искане. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и чл.280, ал.2, пр.2 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,