Определение № 1000 от 09.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 182/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на “СТО ИНВЕСТ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 644/13.10.2022 г. по в.т.д. № 628/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, 11 състав, с което е потвърдено решение от 15.03.2022 г. по т.д. № 381/2021 г. на Софийския градски съд, VІ-2 състав, в обжалваната част, с която е осъден ответникът “СТО ИНВЕСТ” ЕООД да заплати на “ЯНИМАКС” ЕООД на основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД сумата от 50 939,34 лева, представляваща остатък от незаплатено възнаграждение по договор за строителство от 12.07.2017 г., заедно със законната лихва от 03.03.2021 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата 26 467,43 лева, представляваща законната лихва за забава върху неизплатения остатък от възнаграждението за периода от 13.07.2017 г. до 02.03.2021 г., разноски по делото в размер на 7 908,33 лева, както и е отхвърлено направеното от ответника възражението за съдебно прихващане с насрещно вземане в общ размер на 209 780,40 лева, дължимо по чл. 15, ал. 2 от договора за строителство от 12.07.2017 г. С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК за недопустимост и неправилност на въззивното решение. Твърди се, че решението на въззивния съд е недопустимо, тъй като в диспозитива на същото не е отразено, че е постановено при участието на третото лице – помагач М. А. К.. Твърди се, че по този начин “СТО ИНВЕСТ” ЕООД е лишено от възможността да упражни правото си по чл. 223, ал. 2 от ГПК срещу третото лице - помагач. Твърди се, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че правната същност на акт образец 15 от Наредба № 3/31.07.2002 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството не се накърнява от това, че той не е подписан от част от лицата, които е следвало да го подпишат, а издаването на удостоверението за въвеждане в експлоатация е било достатъчно, за да се удостовери съответствието на изпълнение строеж с одобрените инвестиционни проекти. Сочи се, че в случая няма съставен годен юридически акт, който да породи желаните правни последици, тъй като този акт не е подписан от проектанти по част Архитектурна, част Електро, част ВиК, част Отопление, вентилация и климатизация, което е установено от съдебно-графологична експертиза в първоинстанционното производство. Сочи се, че след като липсват подписи на част от лицата по съставения акт образец 15 и не е проведена нарочната процедура по реда на чл. 170, ал. 2 от ЗУТ, то това не може да се санира с протокола за установяване на годността за ползването на строежа (акт образец 16). Твърди се, че е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не са събрани поисканите доказателства по реда на чл. 266, ал. 3 от ГПК (съдебно-счетоводна експертиза; разпит по реда на чл. 176 от ГПК на третото лице – помагач по въпроси, които не касаят плащания, а начин на организация на дейността на дружеството; извършване на оглед от вещи лица на имота – предмет на спора за изясняване на неговата степен на завършеност). Твърди се, че съществено процесуално нарушение представлява и отхвърлянето на направено от ответника и настоящ касатор възражение за прихващане. Твърди се също, че е необоснован изводът на въззивния съд, че в случая било налице лошо изпълнение от страна на “ЯНИМАКС” ЕООД по договора от 12.07.2017 г., а не било налице пълно неизпълнение, доколкото бил съставен акт образец 14, акт образец 15, в който е направено извънсъдебно признание за неизгоден факт от страна на “СТО ИНВЕСТ” ЕООД – че процесният обект е изпълнен съобразно уговореното и дължимото. Твърди се, че в случая съгласно договореното “ЯНИМАКС” ЕООД е следвало да предаде имота на “СТО ИНВЕСТ” ЕООД до 31.12.2018 г., а акт образец 15 е от 27.11.2019 г., поради което с отговора на исковата молба е заявено възражение за прихващане за допуснатата забава от страна на изпълнителя, който не е удостоверен именно от проектантите на сградата, поради което е налице пълно неизпълнение. Твърди се, че са неправилни изводите на въззивния съд по отношение на плащанията от 40 000 лева по приходен касов ордер от 20.06.2019 г., издаден от “ЯНИМАКС” ЕООД, който бил изключен от доказателствата от първоинстанционния съд, тъй като касаторът не разполагал с оригинала, а не бил задължен да го представи в оригинал издателят на документа и не била допусната във връзка с това допълнителна съдебно-счетоводна експертиза. Твърди се, че макар и за други плащания по издадени от “ЯНИМАКС” ЕООД квитанции също не могат да се обвържат точно с договора от 12.07.2017 г., но въпреки това въззивният съд потвърждава извода на първоинстанционния съд, че са извършени. Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се сочи, че е налице правен въпрос, чието решаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с разпоредбите на ЗУТ и може да създаде практика, при която на сгради, за които не е доказано, че са изпълнени в съответствие с одобрените инвестиционни проекти, да се издават удостоверения за въвеждане в експлоатация. Излагат се доводи по съществото на спора. Искането се основава и на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – недопустимост на въззивното решение, в диспозитива на което не е посочено постановяването му при участието на третото лице – помагач М. А. К.. Ответникът по касационната жалба “ЯНИМАКС” ЕООД оспорва искането за достъп до касация като неоснователно, както и оспорва подадената жалба като неоснователна. В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК третото лице – помагач М. А. К. не е подало отговор на касационната жалба. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 от ГПК, намира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 от ГПК. В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, е приел, че твърдените от ответника “СТО ИНВЕСТ” ЕООД плащания от 24.07.2017 г. на сумата от 9 823,32 лева; от 09.11.2017 г. на сумата от 10 000 лева; и на 16.11.2017 г. на сумата от 10000 лв., които се оспорват от ищеца “ЯНИМАКС” ЕООД, не могат да се свържат с процесния договор за строителство от 12.07.2017 г. Приел е, че в РКО от 24.07.2017 г. за сумите 4000 евро + 2000 лева не е посочено основанието за плащане, в РКО от 16.11.2017 г. за 10 000 лева е посочено, че сумата е “платена в брой за ап. 402В”, като не може да се установи за кой от двата договора сключени между страните се отнася (за продажбата по нотариалния акт или договора за строителство, по всеки от които се дължат различни суми). Приел е също, че дописването в същия РКО от 16.11.2017 г. “+ 10 000 лв. – платени Ж. в офиса 9.11.2017 г .” въобще не удостоверява получаване на тази сума, доколкото ордерът не носи подпис на самия получател на тази сума, а е подписан от друго лице, т.е. в тази част документът и от външна страна няма характер на разписка по смисъла на чл. 77 от ЗЗД. Приел е също, че двата ордера не установяват надлежно плащане в полза на ищцовото дружество по смисъла на чл. 75, ал. 1 от ЗЗД, което ищецът изрично е оспорил. Приел е, че не представлява доказателство в тази насока представената от третото лице – помагач М. К. нотариално заверена декларация от 08.12.2021 г., доколкото същата има значението на изявление на страна по делото и не е доказателствено средство в процеса. Приел е също, че такива плащания не се установява да са осчетоводени при ищеца и съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Приел е, че не е доказано и твърдяното от ответника плащане на 20.06.2019 г. на сумата 40 000 лева, което предвид уточненията в допълнителната искова молба не е било признато от ищеца, а единственото ангажирано в негово подкрепа доказателство (препис от приходен касов ордер от 20.06.2019 г.) е било изключено от доказателствата по делото на основание чл. 183 от ГПК поради непредставяне на оригинала. Поради горното въззивният съд е констатирал, че са доказани плащания в общ размер на 158 840,66 лева и неплатената главница е в размер на 50 939,34 лева. Въззивният съд е посочил, че в първоначалния отговор на исковата молба от 05.05.2021 г., в допълнителния отговор от 05.07.2021 г. и в уточнителната молба от 14.10.2021 г. вземането, предмет на направеното от ответника възражение за прихващане, е формулирано като такова по чл. 15, ал. 2 от договора за забава в изпълнение на задълженията на ищеца за завършване на обекта, възлизащо в размер на неусвоената сума от 50 % от цялата цена по договора (104 890 лева) и 10 % неустойка от същата неусвоена сума (10 489 лева), т.е. общо 115 379 лева. Констатирал е, че в първото съдебно заседание на 10.12.2021 г. ответникът е заявил, че възражението за прихващане вече е в размер на цялата цена по договора (209 780,40 лева), като вече твърди пълно неизпълнение, защото акт образец 15 бил нищожен поради липсата на подписи на проектантите, а ищецът и към момента не бил изпълнил нищо от задълженията си по договора. Въззивният съд е приел, че в първото съдебно заседание всъщност е заявено изцяло ново вземане за пълно неизпълнение, което се явява преклудирано след изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 367 ГПК, а дори и след срока за допълнителен отговор по чл. 373 ГПК. За преклудирано е прието и наведеното едва в писмената защита пред СГС от 02.02.2022 г. и във въззивната жалба твърдение, че обектът на договора (апартамент № 402) не бил завършен от ищеца в уговореното в чл. 10 от договора състояние на завършеност и не бил предаден на ответника в това състояние. Въззивният съд е намерил, че дори и да се приеме за допустимо новото заявено възражение за прихващане, то същото е недоказано по същество, тъй като не е налице твърдяното пълно неизпълнение, доколкото дори ответникът сочи, че обектът поне на груб строеж е изпълнен, за което е съставен на 26.03.2018 г. акт образец 14, но не били изпълнени довършителните работи в ап. № 402 според уговореното в чл. 10, т.е. такива твърдения сочат на лошо изпълнение, т.е. изпълнение с недостатъци. Приел е, че в случая по делото не е доказано от ответника, че описаните от него недостатъци съществуват в обекта на изпълнението, а по делото е налице констативен акт от 27.11.2019 г. за установяване на годността за приемане на строежа (акт обр. 15), който е подписан и от управителя и законен представител на ответното дружество – възложител, и представлява извънсъдебно признание на неизгоден за него факт – че процесният обект е изпълнен съобразно уговореното и дължимото. Приел е, че в тази част документът има характера на частен удостоверителен и неговата доказателствена стойност в това му качество не се накърнява по никакъв начин от това дали е бил подписан от част от проектантите, а и с издаването на удостоверението за въвеждане в експлоатация № 6/06.01.2021 г. съответствието на изпълнения строеж с одобрените инвестиционни проекти е потвърдено и от надлежен орган на властта – главния архитект на СО. Приел е също, че не се установява съществуването и на първоначално заявеното насрещно вземане по чл. 15, ал. 2 от договора, претендирано за забава в изпълнение на задълженията на ищеца, тъй като разпоредбата на договора предвижда, че при забава с повече от шест месеца с изпълнението на строителството, възложителят има право да отстрани изпълнителя, като възложи изпълнението на неизвършените строителни и довършителни работи по договора на когото намери за добре, а изпълнителят дължи на възложителя възстановяване на неусвоената сума, както и неустойка за забава в размер на 10 % върху неусвоената сума. Приел е, че това вземане се поражда само при отстраняване на изпълнителя и възлагане на друг изпълнител довършването на неизпълнената част от СМР, каквито данни по делото не са събрани. Приел е, че при довършване на обекта, дори и със забава, цялата заплатена до момента сума се счита усвоена за строителството. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в граждански процес по чл. 6 от ГПК, съдът не разполага с правомощия да формулира този въпрос, ако такъв не е поставен от жалбоподателя. В разглеждания случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК за представяне към касационната жалба на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, доколкото по отношение на посочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че по делото се касае за въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не могат да обусловят допускане до касационен контрол, тъй като не представляват правен въпрос, отговарящ на изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК, с оглед разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Изложените от касатора доводи се отнасят до спора по същество и не могат да се разглеждат във фазата на допуск до касация по реда на чл. 288 от ГПК. Поради гореизложеното не е налице общият критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на въззивното решение до касация. Касаторът се позовава и на недопустимост на въззивното решение, с оглед липсата на посочване в диспозитива на решението, че е постановено при участието на третото лице – помагач, конституирано в производството. Недопустимо е това съдебно решение, постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън рамките на сочените във въззивната жалба пороци за неправилност на обжалвания първоинстанционен съдебен акт (“свръх петитум”), др. Оплакванията на касатора за неотразяване в диспозитива на въззивното решение на участието на третото лице – помагач не обусловят недопустимост на същото, след като въззивното производство е проведено при участието на третото лице – помагач, видно и от протокола от открито съдебно заседание, проведено на 03.10.2022 г. В случая е налице хипотеза на очевидна фактическа грешка, както е прието в Решение № 37/15.07.2020 г. по гр.д. № 3440/2019 г. по описа на ВКС, ГК, I г.о. Същата може да бъде отстранена от въззивния съд и след приключване на касационното производство. С оглед на горното не е налице и соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК за допускане на касационен контрол. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - София. По разноските: При този изход на спора ответникът по касационната жалба има право на разноски в настоящото производство. Същият претендира разноски за адвокатско възнаграждение, за плащането на което са представени доказателства, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на горното и предвид изхода на спора в полза на ответника следва да бъде присъдено претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 8 210,57 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,