Определение № 2714 от 26.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1971/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от М. Д. Д. срещу определение № 430/10.02.2026 г. по в.ч.гр.д. № 365/2026 г. на Апелативен съд - София. С атакуваното определение е потвърдено определение № 26107/19.12.2025 г. по гр. д. № 13657/2022 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение молбата му за освобождаване на основание чл.83, ал.2 от ГПК от внасяне на държавна такса в производството. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като се претендира отмяната му. Жалбоподателят поддържа, че въззивното определение е постановено от незаконен състав, тъй като съдия Б. Н., съдия Т. Т. и съдия М. В., съответно председател и членове на състава, са си давали самоотвод по десетки негови дела, а по настоящото отказали да сторят това, като допускали груби нарушения на закона и на европейското право. Според жалбоподателя били налице безспорни доказателства, че не разполага с доходи и получава единствено инвалидна пенсия. Позовава се на приложената от него декларация за семейно и имотно състояние и на експертното решение на ТЕЛК, което установявало 85% загуба на трудоспособност. В изложението към частната касационна жалба се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, с твърдения за нарушение на чл.6 ЕКПЧ относно изискването за справедлив процес от безпристрастен съд, както и Конституцията на Република България. Не е формулиран изрично материалноправен или процесуалноправен въпрос, съобразно изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, свързан с решаващия извод на въззивния съд, обусловил обжалвания резултат. Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото намира, че частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Относно предпоставките за допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с искане обективирано в молба вх. № 153333/18.12.2025 г. на М. Д. за освобождаване от държавна такса за разглеждане на частни жалби вх. № 123155/11.11.2025 г., вх. № 123159/11.11.2024 г. и вх. № 123158/11.11.2024 г. С оглед представената декларация за имуществено състояние и извършена преценка на данните в нея, както и въз основа на данните от извършена служебна справка в Търговския регистър, Софийски градски съд е счел подадената молба за неоснователна. За да потвърди първоинстнционният акт, въззивният съд е отхвърлили доводите в жалбата, че същият е постановено от незаконен състав. Посочил е, че обстоятелството, че по други дела на ищеца съдията се е отвеждал /което не в случая не било доказано/, не означавало, че е длъжен да се самоотвежда по всички бъдещи дела на ищеца. Безусловно задължение за отвод съдията имал само при основанията по чл. 22, ал. 1, т. 1 – 5 ГПК, а при това по т. 6 имал право на преценка. Въззивният съд е споделил изцяло мотивите и правните изводи на Софийски градски съд, като също е достигнал до заключението, че Д. е в състояние да заплати държавната такса от по 15 лв. дължима във връзка с депозираните от него частни жалби /или общо за трите в размер на 45 лв./. Приел е, че от декларацията на молителя се установява, че реализираният от жалбоподателя месечен доход от пенсия е 557,40 лв., и същия надхвърля няколкократно размера на таксата. Посочено е, че дори и да се приеме, че същият няма друго имущество, то само месечният доход е достатъчен за заплащане на сумата, тъй като разходът за таксата, общо по трите частни жалби, е по-малко от 1 % от годишния му доход. Липсвали доказателства които да установят, че лицето страда от заболявания – в декларацията такива били посочени, но не били приложени никакви медицински документи, вкл. и ЕР на ТЕЛК. Така мотивиран, въззивният съд изцяло е потвърдил първоинстанционното определение. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Достатъчно основание за това е липсата на поставен въпрос, по отношение на който да бъде преценявано наличието на поддържаното от частния касатор основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, формулирането на конкретен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос е задължение на самия касатор, като същият не може да бъде извеждан служебно от ВКС от изложените в жалбата или в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обстоятелства. Обжалваното определение е валидно и допустимо. По отношение на твърдението, че обжалваният акт е постановен от незаконен състав поради неотвеждането на членове на въззивния състав, следва да се посочи, че същото не обосновава нищожност или недопустимост на атакуваното определение. Постановяването на съдебен акт при наличие на основания за отвод на един или всички членове от съдебния състав, каквито са твърденията на жалбоподателя, би било нарушение на процесуалните правила, водещо до неправилност и то само в случай, ако поради предубедеността на съдебния състав, е постановен и крайния резултат по делото. Следователно, касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение