Определение № 2116 от 14.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 865/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Г. И., Ц. Б. Ц. и Г. Б. Ц., чрез адв. В., срещу въззивното решение № 189/23.02.2026г., постановено по в.гр.д. № 498/2025г. на Окръжен съд - Варна, в частта му, с която е потвърдено решение № 4093/17.11.2024 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 2297/20.06.2025 г., по гр.д. № 20223110114673 на Районен съд Варна, в частта, с която касаторите са осъдени на основание чл. 92 ЗЗД да заплатят на „Таблетка“ ООД следните суми: Н. Г. И. – сумата от 10 227,66 евро, представляваща неустойка за забава, дължима на основание чл. 6.1 от предварителен договор за продажба и строителство на недвижим имот от 03.04.2019 г., и сумата от 6 340,66 евро – неустойка за забава, дължима на основание чл. 6.1 от предварителен договор за продажба и строителство на недвижим имот от 30.04.2019г.; Ц. Б. Ц. и Г. Б. Ц., като наследници по закон на Б. Ц. И., са осъдени да заплатят съответно всеки по 2556,67 евро – неустойка за забава, дължима на основание чл.6.1 от предварителен договор за продажба и строителство на недвижим имот от 03.04.2019 г., и 1585,17 евро – неустойка за забава, дължима на основание чл.6.1 от предварителен договор от 30.04.2019 г., ведно със законната лихва и разноски. В частта, с която исковете са отхвърлени за разликата до пълния предявен размер, решението е влязло в сила като необжалвано. Касационните жалбоподатели поддържат, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила. В жалбата се твърди, че са осъдени, без изобщо да се обсъди изправността на претендиращия неустойка ищец. Касаторите сочат, че неправилно съдът е приел, че не е налице забава на кредитора, като този извод е направен при неточно тълкуване на договорните клаузи и при неправилно приложение на чл. 95 ЗЗД. Изтъква се, че съдът не е съобразил разпоредбите на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020г. Касационните жалбоподатели считат, че съдът неправилно е определил основата за изчисляване на неустойките, възприемайки безкритично заключението на съдебно - счетоводната експертиза. По подробно изложените доводи се претендира допускане на касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната му част и отхвърляне на исковите претенции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като се поставят следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и съвкупно всички събрани по делото доказателства и да изложи мотиви защо едни възприема, а други не?“; 2. „Допустимо ли е уважаване на иск за договорна отговорност, без съдът да установи изправността на ищеца по двустранния договор?“; 3. „Налице ли е забава на кредитора по чл. 95 ЗЗД, когато същият не оказва необходимото съдействие за изпълнение, без което длъжникът не може да изпълни задължението си?“; 4. „Следва ли уговорен краен срок /„не по-късно от“/ да се тълкува като самостоятелен падеж на задължението?“; 5. „Длъжен ли е съдът да съобрази служебно действието на специални закони, които влияят върху настъпването на забава и отговорността за неизпълнение?“; 6. „Следва ли съдът да изследва причинно - следствената връзка между неизпълнението на едната страна и възможността за изпълнение на насрещната страна по договора?“; 7. „Допустимо ли е страна да реализира договорна отговорност, когато неизпълнението е в причинна връзка с нейното собствено поведение?“. Касационните жалбоподатели твърдят, че въззивното решение по първия въпрос е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 166/15.07.2013г. по гр.д. №1285/2012г., 3 г.о., решение №210/15.08.2014г. по гр.д. №6605/2013г. на 4 г.о., решение №60/05.06.2013г. по гр.д. №546/2012г.на 4 г.о. и др.; по втория въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №51/28.07.2015г. на 2 т.о., решение №190/03.12.2019г., 3 г.о.; по третия въпрос – в противоречие с решение № 190/03.12.2019г., 3 г.о. и решение №352/23.12.2025г., 2 т.о.; по въпрос 4 – в противоречие с решение №50183/14.07.2023г., 1 т.о. и решение №51/28.07.2015г., 2 т.о. на ВКС. Ответникът по касационната жалба – „ТАБЛЕТКА“ ООД я оспорва по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 06.04.2026г. чрез процесуалния си представител – адв. В.. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, както и присъждането на разноски по списък. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните Н. И. и Б. И., от една страна като продавачи, и „Таблетка“ ООД, от друга страна като купувач, са сключени два предварителни договора за продажба и строителство на недвижими имоти, съответно от 03.04.2019 г. за обект „кафе-бар“ и от 30.04.2019г. – за ателие и апартамент. Съдът е посочил, че по договора от 03.04.2019 г. сумата, която купувачът дължи за придобиване собствеността, е 150 000 евро за обекта и 5 000 евро за съответните идеални части от земята, а по договора от 30.04.2019 г. общата дължима сума е в размер на 123 000 евро, от която 118 000 евро за имотите и 5 000 евро за съответните идеални части от земята. Окръжният съд е счел, че и по двата договора в чл. 1.8. продавачите са декларирали, че върху поземления имот има вписана ипотека в полза на „Банка ДСК“ АД и че идеалните части от поземления имот ще бъдат прехвърлени, освободени от тежести. Съдът е посочил, че клаузите, касаещи въвеждане на сградата в експлоатация със съответно удостоверение, са еднакви по двата договора, като срокът съгласно чл. 3.2. от същите е 30.04.2020 г., а крайният срок за снабдяване с акт обр. 15 е 30.12.2019г. Въззивният съд е изложил, че в чл. 6.1 (с идентично съдържание в двата договора) е предвидена неустойка за неспазване срока за завършване на строителството от продавачите, в размер на 0,1% от стойността на имота за всеки ден, но не повече от 10% от общата цена на договора, а в чл. 6.2 (с идентично съдържание в двата договора) е предвидена мораторна неустойка за забава в плащането от купувача, в размер на 0,1% върху неплатената в срок сума, но не повече от 10% от общата цена на договора. Съдът е посочил, че строежът е въведен в експлоатация с удостоверение № 19/04.02.2021 г., а собствеността върху недвижимите имоти е прехвърлена на купувача на 28.06.2019 г. съответно с нотариален акт № 147, том 2, рег. № 6258, дело 320/2019 г. за имота кафе-бар и нотариален акт № 145, том 2, рег. № 6244, дело 318/2019г. за имотите апартамент и ателие, ведно с идеалните части. Въззивният съд е приел, че страните са встъпили във валидно облигационно правоотношение по двата предварителни договора, като сделките са с търговски характер предвид качеството търговец на купувача и предназначението на имотите - кафе-бар и ателие за търговска дейност. Съдът е посочил, че физическите лица не са потребители, защото дейността им не ги определя като такива по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. ОС - Варна е извършил преценка за действителността на клаузата по чл. 6.1. с оглед разрешението, дадено с ТР № 1/27.04.2022 г. по т.д. 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, във връзка с т. 3 на ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и е счел, че неустойката не е договорена в нарушение на добрите нрави, тъй като не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, преценени към момента на сключване на договора с оглед естеството на непаричното задължение. Въззивният съд е посочил, че уговореният максимален размер от 10% върху конкретните суми не е прекомерен, като е изтъкнал, че и за купувача е предвидена реципрочна отговорност със същия горен предел в чл. 6.2. от договорите, поради което няма неравностойност на санкционните последици или възлагане само и единствено на такива в тежест на една от страните по правоотношението. Въззивният съд е приел, че нормите на чл. 306 и чл. 307 ТЗ не могат да намерят приложение, тъй като срокът по чл. 3.1.1 от предварителните договори за снабдяване на строежа с акт обр. 15 е 20.12.2019г., която дата е преди Ковид пандемията и преди приемане на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, в сила от 13.03.2020г. По отношение на крайната дата по чл. 3.2. от договорите за въвеждане на строежа в експлоатация - 30.04.2020 г., съдът е посочил, че тя попада в срока на извънредното положение (до 13.05.2020г.), но работниците в строителството не са от категорията лица, изрично включени в упоменатия закон като задължени да преустановят работа, нито се твърди от ответниците, че строителството е било преустановено на конкретния обект по причини пандемията, респ. за какъв срок, а и самата забава, дори и при съобразяване на двумесечения срок по специалния закон, е над 7 месеца. Въззивният съд е посочил, че не е налице хипотезата на чл. 95 ЗЗД, защото кредиторът „Таблетка“ ООД не е в забава по смисъла на разпоредбата. Изложил е, че не се твърди и доказва да не е приемал изпълнението на ответниците, нито да е препятствал въвеждане на сградата в експлоатация. Счел е, че не са уговорени и отлагателни срокове по изпълнението на строителството, като началото, продължаването или приключването на съответните етапи не е поставено в зависимост от заплащането на цената или част от същата. Приел е, че по делото има доказателства за извършена от ищеца промяна на предназначението на един от обектите по смисъла на §4, т.41 от ДР на ЗУТ, в аптека, но не се твърди тази промяна да е преди въвеждане на строежа в експлоатация и съответно свързаните с това административни и други процедури да са рефлектирали върху уговорените крайни срокове за изпълнение на строежа. Предвид горното съдът е приел, че предявените от „Таблетка“ ООД искове по чл. 92 ЗЗД са доказани по своето основание, както и по размер. Въззивният съд е посочил, че горният праг от 10% е определен дефинитивно в двата договора като процент от общата цена по договорите, т.е. сборът от сумата за недвижимите имоти и дължимата цена за ид.ч. от земята. Така по договора от 03.04.2019 г. максималният размер на неустойката, който може да търси ищецът е 15 500 евро, а по този от 30.04.2019 г. – 12 300 евро. Дневният размер на неустойката е 0,1% от цената на имотите, т.е. базата за изчисляване е съответно 150 000 евро по първия и 118 000 евро по втория договор или 150 евро, респективно 118 евро на ден, но до крайния предел се достига и в двата случая при забава след 103 дни, а дори и при съобразяване периода на Ковид пандемията, забавата е много по-продължителна, около седем месеца - до 04.02.2021г. По възражението на ответниците за прихващане с неустойка по чл. 6.2 от договорите, санкционираща купувача за несвоевременно заплащане на дължимите вноски от цената за имотите и земята, въззивният съд е приел, че по идентнични на гореизложените досежно неустойката по чл. 6.1. от договора съображения, клаузата, реципрочно уговорена в полза на продавачите, е действителна. При преценка срочното плащане на цената, съдът е съобразил изменението на чл. 2.1. от предварителните договори, направено с нотариалните актове, като е посочил, че към датата на нотариалното изповядване на сделките няма спор, че са заплатени само сумите, съставляващи капаро, за които не се претендират мораторни неустойки. Падежите и съпътстващите условия на плащане на всички следващи вноски са конкретизирани на 28.06.2019г. при прехвърляне на собствеността. Съдът е изложил, че по нотариален акт № 147 от 28.06.2019г. досежно цената страните са се съгласили с подписване на акта, че 15 000 евро са платени като капаро от купувача по сметка на продавача Н. И. преди подписване на договора, сума от 500 евро ще бъде заплатена в деня на нотариалното изповядване на сделката, а останалата сума от 139 500 евро ще бъде заплатена по отпуснат на купувача банков кредит в „ПроКредит Б.“ АД по следната схема: 60 000 евро - по банков път, в срок до три работни дни след изпълнението на посочените условия в нотариалния акт кумулативно / вписване на акта и вписване на ипотека в полза на банката по сделката/, а остатъкът от средствата, ще останат блокирани по сметка на дружеството - купувач и разблокирани както следва: 40 000 евро - в срок до 10 работни дни след представяне на акт обр. 15 и писмено удостоверение за тежести, но не по-късно от 20.12.2019г., и сумата от 39 500 евро - в срок от 10 работни дни след издаване на удостоверението за въвеждане строежа в експлоатация. По втория нотариален акт № 145 от 28.06.2019 г. е прието, че се съдържат аналогични разпоредби досежно графика на плащане на съответните вноски от цената - 20 000 евро са заплатени преди подписване на нотариалния акт като капаро, а останалата сума от 103 000 евро се осигурява по кредит от „ПроКредит Б.“ АД при същите условия като горепосочените. Въззивният съд е приел, че по първото плащане кумулативните изисквания са: вписване на нотариалните актове, осъществено на 28.06.2019 г., чието представяне категорично е задължение на купувача - кредитополучател, вписване на ипотека в полза на „Прокредит Б.“ АД, също факт, настъпил на 28.06.2019 г., като по отношение на представянето на удостоверение, че върху имотите няма вписани тежести в полза на трети лица, е счел, че това задължение е уговорено в тежест на продавачите, защото друго не следва от нотариалните актове и съставлява дължимото съдействие от кредитора по чл. 95 ЗЗД за изпълнение на насрещното задължение от купувача, респективно поставянето на последния в забава. ОС – Варна е приел, че за плащането по втория транш (вноската след акт обр. 15) условието е да се представи удостоверение за тежести, в частност за заличена договорна ипотека в полза на „Банка ДСК“ АД върху поземления имот, която видно от удостоверението от Службата по вписвания, прието като доказателство по делото, е от 12.04.2021г. Въззивният съд е приел за неоснователно твърдението на ответниците, че по отношение втория транш е уговорен, независимо от изпълнението на другите условия, краен срок - 20.12.2019 г., тъй като с оглед датата на изповядване на сделките - 28.06.2019 г., посочването на срока е в контекста на предварителните уговорки по чл. 3.1.1 в тежест на ответниците за очаквано снабдяване сградата с акт обр. 15 до тази дата, още повече, че условие по този транш е да има и издаден акт обр. 15. Съдът е посочил, че твърденията на ответниците, че актовете били предавани незабавно на купувача и последният не ги представял на банката своевременно са недоказани в процеса. Въззивният съд е посочил, че по отношение на забавата и размера на неустойката следва да кредитира заключението на допълнителната съдебно - счетоводна експертиза като дадено обективно и компетентно. С оглед горното е заключил, че възражението за прихващане е доказано по основание и размер за следните суми: по договора от 03.04.2019 г. за Н. И. - за сумата от 105,34 евро; за Ц. Ц. - 26,33 евро и за Г. Ц. - 26,33 евро; по договора от 30.04.2019 г. за Н. И. - 1859,34 евро; за Ц. Ц. - 464,83 евро; за Г. Ц. - 464,83 евро, като с тези суми следва се редуцира по размер вземането на ищеца като погасено чрез прихващане. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Първият поставен от касаторите въпрос е процесуален и свързан със задълженията на въззивния съд, поради което се явява обуславящ и отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, посочени от касаторите, както и служебно известни на настоящия състав - решение №183/21.11.2018г. по т.д. №542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №125/15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, II т.о., и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението. В настоящия случай обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал, събран по делото. Касаторите обосновават твърденията си с необсъждане на възражението им, че търсещият неустойка ищец е неизправна страна. Апелативният съд е обсъдил подробно доводите им и е приел, че ищецът „Таблетка“ ООД не е в забава като кредитор по смисъла на чл. 95 ЗЗД, като по отношение на изискуемостта на задължението за плащане също е изложил подробни съображения. Въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС относно процесуалните задължения на въззивната инстанция, като е изложил подробни и пълни мотиви, с извеждане на собствени фактически и правни изводи по предмета на спора, а несъгласието на касаторите с тях не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване. С оглед горното въпросът не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият поставен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпрос е пряко свързан с поставените шести и седми въпроси за причинната връзка, като касаят тезата на касаторите, че ищецът е неизправна страна по договора и поради това не може да иска ангажиране на договорната отговорност на съконтрахентите си за неустойка. Питанията следва да бъдат разгледани общо и са свързани с изводите на въззивния съд, поради което удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на което се позовават касаторите. Както се посочва в решение № 53/16.09.2022г. по т.д. №1391/2020г. на 2 т.о. на ВКС, за да бъде ангажирана отговорността на длъжника на основание разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, е необходимо да са налице следните предпоставки: да съществува задължение; това задължение да не е изпълнено или да не е изпълнено точно; неустойката да е уговорена между страните; кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни, т.е. за присъждане на неустойка за неизпълнение на договорно задължение следва претендиращият неустойката кредитор да е изпълнил или да е бил готов да изпълни собствените си задължения по договора, но е от значение и наличието на връзка между двете задължения - изпълнението на едното задължение да предпоставя изпълнението на другото, т. е. изпълнението на съпоставяните насрещни задължения да е в корелация, както и изискуемостта им да е възникнала по едно и също време. В посочения смисъл е практиката на ВКС, обективирана и в решение № 105/02.07.2014г. по т. д. № 2617/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 21/12.07.2010г. по т. д. № 470/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 164/03.02.2016г. по т. д. № 1890/2014г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 23/13.03.2018г. по гр. д. № 1740/2017г. на ВКС, ГК, III г. о. и др. Въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, като обсъждайки конкретните уговорки по сключените договори относно изискуемостта на плащанията и етапите на строителство е приел, че не е налице неизправност на претендиращия неустойка ищец на задължение, което да е обуславящо изпълнението на ответниците по договора. Окръжният съд е направил извод, че закъснелите плащания от „Таблетка“ ООД са в резултат на неизпълнение на задълженията на самите касатори за представяне на документи, необходими за отпускане на банковото финансиране съобразно уговореното. Питанията са свързани и с преценката на доказателствата и направените фактически изводи от съда, т.е. касаят правилността на решението и не могат да обусловят допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Сочените от касатора решения, които се твърди, че съставляват противоречива практика са неотносими, тъй като решение № 51/ 28.07.2015г. на ВКС, 2 т.о., което е по т.д. № 279 /2014г., касае доказване на безполезност на изпълнението при разваляне на договор, а решение № 190/03.12.2019г. на ВКС, 3 г.о. по гр. дело № 4386/2018г. е по въпроса от кой момент следва да се счита за възникнало вземането за неустойка за забава, т.е. и двата цитирани акта не са пряко относими към поставените от касаторите въпроси. Третият поставен въпрос относно кредиторовата забава по чл. 95 ЗЗД е с оглед становището на касаторите, че неправилно въззивният съд е приел, че не е налице такава, без да изследва дали изпълнението е било възможно без съдействие от кредитора. Питането е свързано с изводите на въззивния съд, че кредиторът „Таблетка“ ООД не е в забава по смисъла на горепосочената разпоредба, като ОС – Варна е приел, че не е доказано ищецът да не е приемал предложено му изпълнение от ответниците, нито да е препятствал въвеждането на сградата в експлоатация, както и сроковете за изпълнение на строителството да са уговорени в зависимост от заплащането на цената или част от същата. Поставеният въпрос е свързан с правилността на съдебното решение, тъй като изисква преценка на направените фактически изводи от въззивния съд въз основа на събраните по делото доказателства. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. В стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба / чл. 290 ГПК/. Наред с горното същият не се явява и разрешен в противоречие с практиката на ВКС, на която се позовават касаторите, тъй като дори и в соченото от тях решение № 50183/14.07.2023г. на ВКС, 1 т.о. по т.д. № 2161/2021г., което е по два съвсем различни правни въпроси / за процесуалните задължения на въззивния съд и за приемането на СМР в строителството/, е изложено, че само неплащането от купувача, което възпрепятства изпълнителя да финансира и изпълни строителството, представлява кредиторова забава. В случая въззивният съд съответно на данните по делото и уговореното между страните е приел, че плащането на сумите от ищеца – купувач чрез усвояване на средствата по банковия кредит е при няколко предпоставки, една от които е представянето на документи / удостоверения за завършване на етапи на строителството – акт обр.15 и акт обр.16/, снабдяването с които е в тежест на ответниците, и самите документи са издадени след посочения в нотариалните актове срок от 20.12.2019г., а именно акт обр. 15 е от 27.01.2021г., а въвеждането на сградата в експлоатация е с удостоверение от 04.02.2021г. След като е уговорено, че освобождаването на банковите средства е предпоставено от изпълнение на задълженията на касаторите по снабдяване с актове в строителството, е направен извод от въззивния съд, че неизпълнението на задължението за плащане не може да съставлява забава на кредитора по чл. 95 ЗЗД. С оглед горното не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по така поставения въпрос. Поставеният четвърти въпрос от касаторите е във връзка с тълкуването от съда на уговорения според тях краен срок и е обуславящ с оглед мотивите на акта, но не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 151/05.10.2010 г. по т. д. № 1035/2009 г. на ВКС, ТК, решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о., и мн.др., критериите за тълкуване на договорите са: отделните договорни уговорки да не се тълкуват изолирано, а във връзка едни с други; всяка една уговорка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор; всички клаузи да се тълкуват с оглед целта на конкретния договор, обичаите в практиката и добросъвестността; при всяко тълкуване съдът трябва да изясни изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание, като следва да съобрази всички обстоятелства при постигане на уговорката. Съгласно решение № 546/23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г., IV г.о. решение № 89 от 17.17.2009 г. по т.д. № 523/2008 г., II т.о. на ВКС, решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г., I т.о. на ВКС, при тълкуване на конкретна клауза, за да изясни каква е действителната воля на страните, съдът следва да зачете обстоятелствата, при които е сключен договорът и поведението на страните; доколко отделна уговорка може да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора и други обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на критериите по чл.20 ЗЗД. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, като е тълкувал договорките на страните относно сроковете за плащане, приемайки, че по отношение на втория транш от плащането чрез банково финансиране посоченият срок - 20.12.2019 г. е уговорен с оглед поетите по чл. 3.1.1 от ответниците задължения за очаквано снабдяване на сградата с акт обр. 15 до тази дата, още повече, че условие по този транш е и да има издаден и представен акт обр. 15, което обективно не се е осъществило към сочената дата. Окръжният съд е тълкувал уговореното съобразно останалите клаузи по договорите и всички относими обстоятелства, а несъгласието на касаторите с възприетия от съда извод не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Неоснователно е позоваването на касаторите на разрешение в противоречие със сочените актове, тъй като същите са по различни правни въпроси. Цитираното от тях решение №352/ 23.12.2025г. на 2 т.о. по т. дело № 858 /2023г. на ВКС е относно значението на обстоятелствата по чл. 359, ал. 3 ЗЗД за уважаването на иска с правно основание чл. 452, ал. 3 ГПК и е при различна фактическа обстановка. С оглед горното не е налице разрешаване от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и няма основание за допускане на касационно обжалване по така поставения въпрос. Петият поставен въпрос касае становището на жалбоподателите, че въззивният съд не бил съобразил приложението на специален закон във връзка с извънредното положение в страната през 2020г. Питането е несъответно на данните по делото, тъй като окръжният съд е обсъдил действието на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, в сила от 13.03.2020 г., в част от периода, касаещ забавата, но е приел, че не се установяват препятстващи мерки в конкретната сфера / строителството/, още повече, че срокът за снабдяване с акт обр.15 е изтекъл месеци преди обявяване на извънредните мерки. Изложил е като мотив, че дори и при съобразяване на двумесечния срок по специалния закон в периода от 13.03.2020г. до 13.05.2020г., забавата е продължила много повече / над 214 дни, а пределът на уговорената неустойка от 10% се достига при забава от 103 дни/. Преценката на отделните факти и събраните по делото доказателства е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че касаторите не са обосновали и наличието на бланкетно соченото от тях допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторите не релевират такива доводи, като в изложението липсват твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са посочени настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, както и не е обоснована непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Касаторите обосновават доводите си за очевидна неправилност с твърдения, че съдът неправилно е тълкувал договорните клаузи и че изводите му, че не е налице забава на кредитора - ищец са явно необосновани. От мотивите на акта не се установява явна необоснованост на въззивното решение. Твърденията на касационните жалбоподатели представляват оплаквания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора на касаторите не се следват разноски. Ответникът е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение, като е представил списък по чл. 80 ГПК и платежно нареждане от 03.04.2026г., видно от което е заплатена сумата от 4 120 евро, която следва да му бъде присъдена. Воден от горното, Върховният касационен съд, Първо търговско отделение