Определение № 1368 от 20.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2526/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С решение № 796 от 01.06.2022г. по в.гр.д. № 1081/2022г. на Апелативен съд – София е отменено решение № 267034 от 20.12.2021г. по гр.д. № 13783/2019г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б.“а“ от КЗ (отм.) на А. Ж. Р. срещу Гаранционен фонд за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейната майка Г. С. Р. след пътнотранспортно произшествие от 23.10.2014г. в [населено място], по причина на Ж. Н. М., водач на лек автомобил „Нисан Примера“, ДК [рег.номер на МПС], за чиято отговорност не е имало сключен договор „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, до размера от 60 000 лева, със законната лихва за забава от 29.03.2019г. до окончателното плащане, и Гаранционен фонд е осъден да заплати на А. Ж. Р. сумата от 60 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, със законната лихва.

В останалата част – за отхвърляне на иска на А. Ж. Р. срещу Гаранционен фонд в пълния предявен размер от 180 000 лева, със законната лихва от 11.01.2019г., първоинстанционното решение е потвърдено.

С подадена касационна жалба А. Ж. Р. обжалва решението на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решението на Софийски градски съд в отхвърлителната част – за разликата от присъдените 60 000 лева до размера от 150 000 лева обезщетение за претърпените неимуществени вреди, със законната лихва от 29.03.2019г. до окончателното плащане. Касаторът намира въззивното решение в обжалваната част неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Оспорва се правилността на изводите на въззивния съд относно базовия размер на присъденото обезщетение. Съдът е приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД в нарушение на материалния закон. Определен е занижен размер на обезщетението в сравнение с прието в решение на ВКС обезщетение за загуба на родител при ПТП, реализирано през 2014г. Това обезщетение следва да е в размер на 150 000 лева. Също съгласно касационната жалба от въззивния съд не са съобразени нивата на застрахователните лимити. Страната оспорва още наличието на съпричиняване, обосноваващо намаляване на обезщетението с 40%. Нарушенията на пострадалата не са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Пешеходката Г. С. Р. се е опитала да се върне назад, а водачът на лекия автомобил не е задействал изобщо спирачната уредба. Дори да бъде възприето, че е налице поведение на пострадалата, което е допринесло за настъпване на инцидента (съпричиняване), то същото, съгласно съдебната практика, варира между 1/3 и 1/4. При определяне размера на съпричиняване на вредоносния резултат въззивният съд е разгледал единствено поведението на пешеходката, като е пропуснал да съпостави същото с действията на водача на лекия автомобил. Липсата на съпоставка на поведението на участниците в ПТП е възпрепятствало съда да установи липсата на пълна адекватност от стана на водача на лекия автомобил. Той погрешно е определил приноса на пешеходката за съпричиняване на инцидента.

Касаторът иска въззивното решение в обжалваната част да бъде допуснато до касация, отменено и на А. Ж. Р. да бъдат присъдени още 90 000 лева обезщетение, със законната лихва от 29.03.2019г. до окончателното плащане.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора А. Ж. Р. въпроси са:

1. Следва ли съдът да обсъди в съвкупност всички релевантни обстоятелства, имащи значение за размера на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД за конкретно претърпените неимуществени вреди или същият може да се ограничи до обсъждане на родствената връзка между страните?

2. Трябва ли намаляването на обезщетението, постановено от въззивния съд, да е мотивирано с конкретни, обективно установени факти от значение за определяне на размера на обезщетението?

3. Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с прието намаляване на обезщетението и липсата на такива мотиви съставя ли нарушение на процесуалния закон?

4. Релевантни ли са за определяне на обезщетението лимитите на застраховане, съгласно § 27, ал. 1 от ПЗР на КЗ (отм.), и обществено-икономическите и социални условия в страната?

5. Нарушен ли е материалният закон, след като съдът не отчита начина на настъпване на увреждането – неочаквана, несвоевременна смърт?

Според касатора по поставените въпроси въззивното решение е постановено в нарушение на съдебната практика, обективирана в ППВС № 4/1968г., както и допълнително решение № 60063 от 04.06.2021г. по т.д. № 670/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 78 от 07.05.2013г. по т.д. № 490/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 190 от 27.06.2013г. по т.д. № 945/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 179 от 21.01.2016г. по т.д. № 2143/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 1 от 05.02.2019г. по т.д. № 1002/2018г. на ВКС, ТК, І т.о.

6. Налице ли е абсолютно правило, че щом има нарушение на разпоредбата на чл. 113, ал. 1, т. 1 от ЗДвП съществува съпричиняване на вредоносния резултат?

7. Следва ли съдът да изложи конкретни мотиви, когато определя, че е налице съпричиняване на вредата и когато определя приноса на пострадалия и на делинквента?

8. Необходимо ли е съдът да посочи кои точно действия или бездействия на пострадалия са допринесли за причиняването на вредата?

Касаторът намира, че въззивният съд се е отклонил от съдебната практика, обективирана в решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 43 от 16.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 121 от 06.11.2019г. по т.д. № 2762/2018г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 60174 от 08.04.2022г. по т.д. № 1708/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 150 от 18.12.2017г. по т.д. № 1834/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

9. Следва ли съдът да обсъди в съвкупност и да съпостави поведението на делинквента с поведението на пострадалия при определяне на размера на съпричиняване на вредоносния резултат?

От касатора е посочено решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., на което въззивното решение противоречи.

От насрещната страна по жалбата Гаранционен фонд е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Отговор на жалбата е подаден и от третото лице подпомагаща страна на Гаранционния фонд - Ж. Н. М.. С отговора касационната жалба се оспорва като неоснователна.

Срещу въззивното решение в частта на присъденото на А. Ж. Р. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лева, ведно със законната лихва от 29.03.2019г., е подадена касационна жалба от Гаранционен фонд. Този касаторът счита решението в обжалваната от него част неправилно. Неправилно от съда е прието, че са налице основания за ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд. Липсва извършено нарушение от страна на водача - не са налице каквито и да са предпоставки за това. Налице е висящо наказателно производство спрямо виновния водач, който до момента не е осъден с влязъл в сила акт на компетентен орган. Липсва акт, ползващ се със задължителна сила в гражданския процес съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК. Същевременно при определяне на вината на отговорния водач не е било съобразено, че началото на възникване на опасността следва да се прецени с оглед конкретната фактическа обстановка. Не е доказан още източникът на развилата се при пострадалото лице масивна белодробна тромбемболия. Причините за усложнението могат да са от различно естество. Също съгласно касационната жалба определеният процент на съпричиняването в случая от 40% е изключително занижен.

Касаторът иска въззивното решение в обжалваната част да бъде допуснато до касация, отменено и искът на А. Ж. Р. - отхвърлен.

Според изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК конкретно формулираните от касатора Гаранционен фонд въпроси са:

1. Следва ли Гаранционният фонд да отговаря за вреди от деликт с правно основание чл. 45 от ЗЗД, за който е налице висящ наказателен процес и няма влязла в сила присъда?

2. Налице ли е случайно деяние по смисъла на чл. 24 от НК при доказано със заключението на съдебната автотехническа експертиза внезапно навлизане на платното за движение на пешеходката на прав пътен участък след пешеходната пътека, на която са липсвали пешеходци, непосредствено след завой за пътните превозни средства, като скоростта на лекия автомобил е била 23 км/ч, съобразена с пътните условия и водачът не е могъл да предположи появата и внезапното навлизане на пешеходката на пътното платно?

3. Кога се счита за разрушена презумптивната сила на разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД досежно вината на сочения за извършител?

4. Може ли едно деяние да не е виновно, а да е само противоправно – ако бъде оборена презумпцията за вина и може ли съдът да се обоснове само с противоправност на деянието, за да приеме, че е извършен деликт?

5. Болнични документ, лекарски заключения и ясни медицински документи или само свидетелски показания, без конкретика и доказателства, трябва да са в основата на обосновано съдебно решение на съда?

6. Следва ли съдът само въз основа на предположения и в резултат на неспазване на ясни медицински предписания, без нито едно писмено доказателство, да обоснове категорично заключение за настъпване на смърт?

7. Следва ли съдът да кредитира заключенията на вещите лица, доказващи твърденията само на едната страна, без да вземе предвид изявленията на същите относно произнасянето им за неправилно проведено лечение в домашно-амбулаторни условия с антикоагулантна терапия, липса на следи от проведена противосъсирваща профилактика въпреки предписанието за нейното провеждане?

8. Какви са критериите за отчитане приноса на увредения по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и определяне степента на съпричиняване?

Според касатора въззивното решение е постановено в нарушение на трайната практика на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Посочени са ТР № 28/28.11.1984г. по н.д. № 10/84 на ОС на ВС по някои въпроси на режима на скоростите по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП; решение № 138 от 03.01.2020г. по т.д. № 293/2019г.на ВКС, ТК, ІІ т.о. относно задължителната сила на присъдата по чл. 300 от ГПК; решение № 116 от 03.07.2017г. по т.д. № 1921/2016г. на ВКС, ТК, V т.о., решение № 60154 от 20.01.2022г. по т.д. № 1071/2020г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 60023 от 02.08.2021г. по т.д. № 2956/2019г.на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени при приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД; решение № 274 от 17.10.2011г. по гр.д. № 19/2011г.на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 125 от 04.05.2016г. по гр.д. № 4417/2015г.на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 291 от 11.07.2012г. по гр.д. № 951/2011г.на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 252 от 30.09.2016г. по гр.д. № 1364/2016г.на ВКС, ГК, ІV г.о., постановени по случаи на съпричиняване на трудова злополука от работник или служител; както и постановените по приложение на чл. 52 от ЗЗД решение № 9 от 04.02.2022г. по т.д. № 185/2021г.на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 3 от 28.01.2022г. по т.д. № 121/2021г.на ВКС, ТК, І т.о., решение № 60143 от 01.12.2021г. по т.д. № 1796/2020г.на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 60106 от 01.11.2021г. по т.д. № 1571/2020г. на ВКС, ТК, І т.о.

От страната са посочени също определение № 1216 от 04.12.2013г. по гр.д. № 4149/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и решение № 556 от 23.02.2017г. по гр.д. № 9874/2016г. на Районен съд – Пловдив, които не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Според Гаранционния фонд решението на въззивния съд е също очевидно неправилно предвид коренното разминаване на изводите на първоинстанционния съд, който пряко е събирал доказателства, и заключенията, направени от въззивния съд.

А. Ж. Р. е дала отговор на жалбата. Страната счита, че няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от Гаранционния фонд част, нито за отмяна на решението в тази част.

Решението в частта на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 60 000 лева, със законните лихви, се обжалва и от подпомагащата страна Ж. Н. М. като неправилно, с искане за отмяната му.

Въззивният съд е приел, че водачът е имал видимост в района на кръстовището и са липсвали пречки да възприеме пострадалата, но тези изводи противоречат на показанията на свидетеля В., пряк очевидец на ПТП. Поведението на пешеходката е било причина за настъпването на пътния инцидент. Изключена е вината на Ж. Н. М., съответно възможността да се ангажира отговорността на ответника Гаранционен фонд. Тя не е била обективно в състояние, но не е била и длъжна да предвиди опасността от действията на пешеходката по пресичане на пътя на забранено за това място при условията на внезапно навлизане на пътното платно иззад препятствие (между дърветата на тротоара), което я скрива от погледа на водачите. Касаторът оспорва и извода на въззивния съд относно причината за смъртта на пострадалата. По-късно настъпилата смърт не е вреда в причинно-следствена връзка с ПТП. Няма доказателства, че лечението с антикоагуланти е продължило коректно. Смъртта на пострадалата не е усложнение, което е задължителна и неизбежна последица на причиненото счупване на лявата голяма пищялна кост.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Поставените от Ж. Н. М. въпроси са:

1. Допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни, и не е ли длъжен да обсъди съвкупно всички доказателства по делото, в това число и тези, които си противоречат, като изложи мотиви защо кредитира едните доказателства, а не кредитира другите?

2. Има ли задълженията съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не?

Въпросите се поставят във връзка с оплакването на касатора, че от въззивния съд не са обсъдени показанията на свидетеля В., съответно не са изложени съображения по доводите на касатора, че Ж. Н. М., като водач, не е била в състояние и не е била длъжна да предвиди опасността от действията на пешеходката по пресичане на пътя на забранено за това място при условията на внезапно навлизане на пътното платно иззад препятствие. Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 60268 от 15.12.2021г. по гр.д. № 1040/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 248 от 16.11.2015г. по гр.д. № 1271/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.

3. Има ли задължението водачът на МПС да предвиди опасността от внезапното навлизане на платното за движение на пешеходец, при положение, че същият навлиза на платното за движение, от една страна, на неоторизирано за пресичане място, а от друга страна, иззад препятствие, което е създало обективна пречка на водача да възприеме поведението на пешеходеца и намерението му да навлезе на платното за движение?

Въпросът отново е свързан с несподеления от въззивния съд довод на касатора за случайно събитие. Според касатора по въпроса въззивното решение постановено в противоречие с т. 6 от ТР № 28 от 28.11.1984г. по н.д. № 10/1084г. на ОС на ВС.

Въззивното решение се счита и за очевидно неправилно поради приетото наличие на причинно-следствена връзка между пряко причинените вреди на пострадалата от процесното ПТП и настъпилия летален изход.

От насрещната страна по жалбата А. Ж. Р. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба на Ж. Н. М. се оспорва като неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационните жалби са редовни, като съответстващи на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустими – подадени в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страни с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК съдът приема следното:

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че на 23.10.2014г., около 16.00 часа, в [населено място], в района на кръстовището на [улица]и [улица], Ж. Н. М., управлявала лек автомобил „Нисан Примера“, ДК [рег.номер на МПС], е предприела маневра „завой на ляво“ от [улица]към [улица]в посока запад. Движението на автомобила е било на зелен сигнал на светофара. Било е светла част на деня, при дъжд с умерен интензитет. По същото време пешеходката Г. С. Р., на 44 години, е предприела пресичане на платното за движение на метри от пешеходната пътека на [улица]в посока от север на юг. При пресичането тя е била блъсната от управлявания от Ж. Н. М. лек автомобил. Скоростта на движение на лекия автомобил към момента на удара е била 23.44 км/ч, без скоростта да е била намалявана. В резултат на удара с предната дясна част на автомобила (броня) пешеходката е получила счупване на външния кондил на лявата голямопищялна кост, счупване на главичката на дясната малкопищялна кост на десен долен крайник, сътресение на мозъка от типа на зашеметяване (без пълна загуба на съзнание), кръвонасядания. На 30.10.2014г., докато е продължавала лечението си в домашни условия, Г. С. Р. е починала от масивна белодробна тромбоемболия. Тя е била резултат на получените при пътния инцидент травматични увреждания. Към 23.10.2014г. относно лек автомобил „Нисан Примера“, ДК [рег.номер на МПС], не е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

А. Ж. Р., тогава на 21 години, е дъщеря на Г. С. Р.. Въз основа на разпита на изслушан в първоинстанционното производство свидетел (Ж. Г. Р., баща) от въззивния съд е било прието, че между майка и дъщеря е съществувала силна емоционална връзка. Още от самото раждане майката полагала грижи за дъщерята, а в последствие я е подкрепяла. След като А. станала студентка, двете са поддържали ежедневен контакт – чували са се по няколко пъти на ден по телефона и са си пишели, като по този начин са имали възможност да споделят взаимно преживяното, тъй като живеели в различни градове. Внезапната и неочаквана смърт на пострадалата е лишила А. от установената по между им трайна и дълбока емоционална връзка на майка и дъщеря и й е причинила продължителни болки и страдания. Загубата на майката я е направила затворена, мълчалива, без желание да разговаря. А. търпи неимуществени вреди от смъртта на пострадалата.

За справедлив размер на обезщетението за случая от въззивния съд е била приета сумата от 100 000 лева. Ищцата не е била малолетна или непълнолетна и не се е нуждаела от грижите на майка си, а по-скоро от присъствието в живота си. Ищцата се ползва от подкрепата на баща си. Въззивният съд, съгласно посоченото в решението, не е омаловажил скръбта на А., но обезщетение по-голяма от 100 000 лева, не би било съответно на застрахователните лимити от 2014г. и на съдебната практика за събития от тази година.

Сумата от 100 000 лева е била намалена с 40 000 лева поради принос от страна на пострадалата от 40 %, или за дължими са били приети 60 000 лева обезщетение.

Възприетото от въззивния съд обстоятелство по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е, че Г. С. Р. е предприела пресичане на неопределено за целта място и без да съобрази приближаващите превозни средства (чл. 113, ал. 1, т. 1 от ЗДвП). Въз основа на тези обстоятелства, като водещи до настъпване на пътния инцидент и вредите, претърпени в резултат на него, съдът е приел 40% съпричиняване.

Според въззивния съд лихви за забава върху присъденото обезщетение са били дължими от изтичане на тримесечен срок за произнасяне на претенцията, съгласно Правилника за устройство и дейността на Гаранционния фонд (чл. 288, ал. 7 от КЗ (отм.)), при съобразяване на изричния отказ по претенцията (28.03.2019г.), или лихви за забава са били присъдени от 29.03.2019г. до окончателното плащане.

От въззивния съд е било отречено другото възражение за съпричиняване на „Гаранционния фонд“ – че починалата пешеходка не се е лекувала (не е приемала предписаните й антикоагуланти). Изводът е бил на основание изслушаното в първоинстанстанционното производство заключение на съдебно-медицинска експертиза, с което освен че са били установени травматичните увреждания при Г. С. Р. от пътния инцидент, е било посочено, че масивната белодробна тромбемболия (кръвни запушалки в разклоненията на белодробната артерия) са усложнение от счупването на лявата голямопищялна кост (кръвни запушалки в разклоненията на дълбоките вени на лява подбедрица) и наложилото се обездвижване на ляв долен крайник. При изписването на Г. С. Р. от болница е дадена препоръка и рецепта да продължи антикоагулантната терапия за още 15 дни в домашни условия и, според въззивния съд, няма доказателства тази терапия да не е била спазвана. Допълнително съгласно заключението на вещото лице, въпреки назначената антикоагулантна терапия в болнични и домашни условия, служеща за намаляване на риска от образуване на кръвни запушалки, се е стигнало до масивна белодробна тромбемболия, която се явява усложнение на счупването и обездвижването.

От въззивния съд не е бил споделен изводът на първоинстанционния съд, че се касае за случайно събитие и поради това няма основание Ж. Н. М. да носи отговорност на последиците от пътния инцидент. Водачът, според състава на Апелативен съд – София, е нарушил изискването да управлява автомобила със скорост, която да позволи спиране при предвидимо и преодолимо препятствие, както и да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението. Изцяло е било възприето заключението на вещото лице по изслушаната в първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза, съгласно което: ударът е настъпил в северната лента на [улица]; лекият автомобил е бил със скорост на движение от 23.44. км/ч; няма данни за аварийно спиране (спирачни следи); от момента на навлизане на пешеходката на пътното платно до мястото на удара е изминато разстояние от 2 метра за около една секунда и за същото време пешеходката се е върнала назад; водачът е имал техническа възможност да възприеме пешеходката към момента на навлизане в района на пътното платно и е трябвало да предприеме маневра аварийно спиране; водачът е имал техническа възможност при своевременна реакция да маневра за аварийно спиране да спре преди мястото на удара; видимостта на водача и пешеходката е била взаимна – не е имало данни за препятствия, ограничаващи видимостта; няма данни за предприети действия от страна на пешеходката за внезапно навлизане в района на платното за движение; пешеходката не е попадала в разстоянието на опасната зона за спиране на автомобила.

Вещото лице е работило основно въз основа на документите по образуваното досъдебно производство (снимков материал, протоколи, извършен следствен експеримент). Възприета от вещото лице (въз основа на снимковия материал) е била растителност на трайни широколистни дървета на северния тротоар на [улица], но без това да намалява видимостта към пешеходката. При приемане на заключението на вещото лице пред Софийски градски съд, същото е уточнило, че липсва сигурност за точното разстояние между мястото на удара и пешеходната пътека (че е възможно посочените от вещото лице три метра да са повече, но трябва допълнително да провери, за да каже).

След приемане на заключението на съдебната автотехническа експертиза като свидетел, по искане на подпомагащата страна, от първоинстанционния съд е бил разпитан В. Р. В., движил се в автомобил след лекия автомобил „Нисан Примера“, ДК [рег.номер на МПС]. Съгласно неговите показания, жена изскочила от група дървета и се опитала да се върне назад; изглеждала забързана. Изслушани са били още Д. Д., пътен полицай, и В. И., свидетел на инцидента, също по искане на подпомагащата страна. След изслушване на свидетелите от подпомагащата страна е било поискано да се допусне повторна експертиза, която да съобрази показанията им. Още със становището си от подпомагащата страна е било искано също да се извърши оглед на мястото на възникване на ПТП с констатиране местоположението на двете дървета в края на тротоара до пътното платно (с дебелина на стъблото, по-голяма от размерите на човек), иззад които се е появила пострадалата. Такива доказателства не са били допуснати от първоинстанционния съд, но решението му е било основано изцяло на показанията на свидетеля В., като е било възприето случайно събитие.

По-конкретно въз основа на показанията на свидетеля Р. първоинстанционният съд е приел, че водачът Ж. Н. М. не е действала виновно и не следва да носи отговорност по чл. 45 от ЗЗД – разрушена е презумптивната сила на разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД досежно вината и искът по чл. 288, ал. 1, т. 2, б.“а“ от КЗ (отм.) подлежи на отхвърляне. Според решението на първоинстанционния съд разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП вменява задължение на водачите на пътни превозни средство да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Съгласно ТР 28/28.11.1084г. по н.д. № 10/84г. на ОС на ВС, задължението за намаляване на скоростта, респективно спиране на превозното средство е в зависимост от момента на възникване на препятствието за движението, като началото на възникване на опасността следва се прецени с оглед конкретното фактическа обстановка. Задължението за намаляване на скоростта възниква, когато възникне опасност за движението или когато е закономерно нейно проявление. В случая пътният инцидент е възникнал извън очертанията на пешеходната пътека, пешеходката е навлязла внезапно на пътното платно и е изскочила измежду две дървета, след които се е разколебала и е тръгнала да се връща назад, водачът се е движил с разрешена и съобразена скорост от 23 км/ч. От момента на навлизане на пътното платно на пешеходеца, разстоянието между него и лекия автомобил „Нисан“ е било 11. 81 метра. Водачът на лекия автомобил не би могъл да предположи за внезапното навлизане на пешеходката измежду дърветата. Също според първоинстанционното решение не е установена причинна връзка между ПТП и леталния изход за пешеходката. Травматичната увреда на голямопищялната кост на долен крайник по медико-биологичния си признак представлява средна телесна повреда и по естеството си не води закономерно и обичайно до летален изход, за да се презумира по принцип за наличието на пряко причинно-следствена връзка между ПТП и смъртта на пешеходката.

Оплакванията във въззивната жалба на А. Ж. Р. са били за това, че първоинстанционният съд не е съобразил заключението на съдебната автотехническа експертиза, както и не е съобразил съществените вътрешни противоречия, разминавания и неясноти в показанията на свидетеля В., които противоречат на останалите доказателства (показанията на свидетелите Д. и И., експертизите, актовете на органите на досъдебното производство). Направени са били също оплаквания за необоснованост на извода за липса на причинна връзка между уврежданията при ПТП и настъпилия летален изход.

С подаден отговор на въззивната жалба Гаранционен фонд изцяло е споделил изводите на първоинстанционния съд, което е било направено и в отговора на Ж. Н. М.. От нея изрично е било подчертано внезапното навлизане на пешеходката на пътната лента, както и че автоекспертът не е посетил мястото на ПТП, не е видял, описал, съобразил и анализирал дърветата като възможна преграда.

Според въззивния съд от показанията на свидетеля В. е можело да се заключи, че както той, така и водачът преди него са имали видимост към пешеходката, в какъвто смисъл е било и заключението на съдебната автотехническа експертиза.

Устните състезания пред въззивния съд са приключили в открито съдебно заседание на 12.05.2022г. Съгласно представени с писмена защита на А. Ж. Р. доказателства, на 16.05.2022т., по реда на чл. 247, ал. 1, т. 1 от НПК, в Окръжен съд – Стара Загора е бил внесен обвинителен акт срещу Ж. Н. М. за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б.“в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК за нарушение на правилата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП (водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението) и чл. 116 от ЗДвП (водачът на пътно превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците).

По касационната жалба на А. Ж. Р.

При установените по-горе обстоятелства вторият и третият от въпросите на този касатор не могат да бъдат определени като такива от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – въпроси, част от правния спор и обусловили правните изводи на въззивния съд. Въпросите са предпоставени от твърдението, че въззивният съд е намалявал обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, което не съответства на изложените мотиви. Всички изложени от съда обстоятелства са били с оглед определяне на базовия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД, а не за неговото намаляване.

Същото е по отношение на шестия въпрос – дали е налице абсолютно правило, че при нарушение на разпоредбата на чл. 113, ал. 1, т. 1 от ЗДвП съществува съпричиняване на вредоносния резултат. Въззивният съд не е приемал съпричиняване от страна на пострадалата поради съществуващо такова абсолютно правило.

Петият въпрос на касатора относно това дали е нарушен материалният закон, след като съдът не е отчел начина на настъпване на увреждането (неочаквана, несвоевременна смърт), е предпоставен от преценка на правилността на обжалваното въззивно решение и поради това не представлява правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Дори да се приеме относим за изхода на делото четвъртият формулиран в изложението въпрос (за лимитите на застраховане, съгласно § 27, ал. 1 от ПЗР на КЗ (отм.), и обществено-икономическите и социални условия в страната), относно този въпрос не е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е посочена практика на ВКС, на която въззивното решение във връзка с въпроса да противоречи.

Това е и относно въпросите седем и осем. Не се установява противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика на ВКС. Въззивният съд е изложил мотиви относно съпричиняването на вредата от пострадалия, съответно е посочил действия и бездействия й, допринесли за причиняването на вредата - че в нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1 от ЗДвП Г. С. Р. е предприела пресичане на неопределено за целта място и без да съобрази приближаващите превозни средства.

Въззивното решение, в обжалваната от А. Ж. Р. част, следва да бъде допуснато до касация по първия и деветия от поставените в изложението въпроси.

Материалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди (съобрази) в съвкупност всички релевантни обстоятелства, имащи значение за размера на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД за конкретно претърпените неимуществени вреди, е въпрос от значение за изхода на спора. Претендираното от касатора А. Ж. Р. обезщетение за неимуществени вреди е било определено от въззивния съд при приложение на материалноправната разпоредба чл. 52 от ЗЗД.

В тази част касационно обжалване на решението се допуска с оглед въведения във връзка с въпроса допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - за преценка на съответствието на въззивното решение с приетото по Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11). Съгласно постановлението при определяне на размера на неимуществените вреди съдилищата трябва да посочват конкретно обстоятелствата и значението им за размера на неимуществените вреди, с което се цели да няма различия между присъдени размери на вреди по различни дела за сходни случаи. Съобразимо е и посоченото от касатора решение № 179 от 21.01.2016г. по т.д. № 2143/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., касаещо аналогичен случай на смърт на родител (майка) при ПТП от 05.04.2012г., дата, относително близка до датата на процесния пътен инцидент. Останалите посочени съдебни решения, съставляващи каузална практика на ВКС, са относно неимуществени вреди от смърт на деца или другия родител (баща), поради което не са аналогични на обстоятелствата по делото.

Материалноправният въпрос следва ли съдът да обсъди в съвкупност и да съпостави поведението на делинквента с поведението на пострадалия при определяне на размера на съпричиняване на вредоносния резултат също е въпрос от значение за изхода на делото. По иск на касатора А. Ж. Р. за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ответника Гаранционен фонд е било направено правоизключващо възражение за съпричиняване от страна на пострадалата Г. С. Р. (непреминаване по пешеходна пътека и несъобразяване с приближаващо се пътно превозна средство), по което въззивният съд се е произнесъл, намирайки възражението основателно.

Касационно обжалване се допуска за преценка на съответствието на въззивното решение с решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., така както от касатора е посочен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно решението по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., при извод, че поведението на пострадал е в причинна връзка с настъпването на злополука и основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите; това предполага съпоставяне на поведението на пострадалия с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат; паралелът и сравнението в поведението на участниците в движението с оглед задълженията, които всеки е длъжен да съблюдава, обосновава конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и разпределянето на отговорността за причиняването на деликта.

По касационната жалба на Гаранционен фонд

Първият поставен от този касатор процесуалноправен въпрос дали Гаранционният фонд следва да отговаря за вреди от деликт, за който е налице висящ наказателен процес и няма влязла в сила присъда с оглед приложението на разпоредбата на чл. 300 от ГПК, не е въпрос от значение за изхода на делото. Това е, защото обвинителен акт срещу Ж. Н. М. е бил внесен в съда след приключване на устните състезания пред въззивния съд. Съгласно чл. 247, ал. 1, т. 1 от НПК производството пред първата инстанция се образува по обвинителен акт. Същевременно висящо пред съд наказателно производство би обусловило недопустимост на въззивното решение, съгласно постановките на т. 1 от Тълкувателно решение 1/2017 от 09.07.2019г. по тълк. дело № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС на РБ, но с оглед изложеното липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо на такова основание, при което касационното основание да бъде допуснато (чл. 280, ал. 2 от ГПК). Въззивното решение не е постановено и в противоречие с решение №138 от 03.01.2020г. по т.д. № 293/2019г.на ВКС, ТК, ІІ т.о.

Вторият въпрос на касатора също не е въпрос от значение за изхода на спора, тъй като е основан на невярното твърдение, че със заключението на съдебната автотехническа експертиза е доказано внезапно навлизане на платното за движение на пешеходката Г. С. Р.. Както се посочи, изрично вещото лице по изслушаната в първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза е изложило, че няма данни за предприети действия от страна на пешеходката за внезапно навлизане в района на платното за движение. Допълнително заключение след разпита на свидетелите на подпомагащата страна, въпреки изричното искане за това, от първоинстанционния съд не е допуснато.

Това е и относно седмия въпрос на касатора, основан на невярното твърдение, че в заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза има извод за неправилно проведено лечение в домашно-амбулаторни условия с антикоагулантна терапия. Вещото лице по изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-медицинска експертиза не е дало такова заключение и въпросът не може да бъде определен като правен въпрос от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Четвъртият въпрос на касатора не кореспондира с правните изводи на въззивния съд по решението му – този съд не е приемал, че обосноваващо отговорност по чл. 45 от ЗЗД действие може да бъде противоправно, но не и виновно. Напротив, съдът е приел, при прилагане на презумпцията на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, вина на Ж. Н. М. за пътния инцидент от 23.10.2014г.

Изцяло фактологични и изискващи проверка на правилността на въззивното решение са петият и шестият от въпросите на Гаранционен фонд, при което те също не отговорят на критерия по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Осмият въпрос на касатора за това какви са критериите за отчитане на приноса на увредения по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и за определяне степента на съпричиняване е общ и хипотетичен и не може да бъде определен като въпрос от значение за изхода на делото. Съгласно мотивите към т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай; съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина; приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Или съгласно задължителната съдебна практика приносът на пострадалия към увреждането е различен за всеки отделен случай и не може да бъде конкретизиран или фиксиран. Той се преценява отделно по всяко дело въз основа на събраните доказателства относно степента на каузалност на поведението на делинквента и пострадалото лице и съотношението между техните действия или бездействия. В този смисъл е и каузалната практика на ВКС, която сочи самият касатор (решенията по т.д. № 1921/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., т.д. № 1071/2020г. на ВКС, ТК, І т.о. и т.д. № 2956/2019г.на ВКС, ТК, ІІ т.о.), при което не е осъществен и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от Гаранционния фонд част следва да се допусне по третия формулиран от този касатор материалноправен въпрос, уточнен и конкретизиран от касационния съдебен състав в смисъл: „Кога се счита за разрушена презумптивната сила на разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД относно вината на водач при нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП?“.

Въпросът е от значение за изхода на делото. От въззивния съд е прието противоправно (в нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП) и виновно поведение на Ж. Н. М., водач на „Нисан Примера“, ДК [рег.номер на МПС], довело до пътния инцидент от 23.10.2014г. Относно тази вина касаторът Гаранционен фонд е възразил, считайки, че в случая е налице случайно събитие – водачът не е могъл и не е бил длъжен да предвиди внезапното навлизане на пешеходката Г. С. Р. на пътното платно.

Удовлетворен е допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК във връзка с въпроса – за проверка на съответствието на въззивното решение със съдебната практика относно режима на скоростите по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и моментът, считан за начало на възникване на опасност, от когато водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат. Относимо е посоченото от касатора ТР № 28 от 28.11.1984г. по н.д. № 10/1084г. на ОС на ВС (т. 6), постановено при действието на идентичната разпоредба на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП от 1973г. (отм.), постановките на което се съобразяват и в каузалната практика на съставите на ВКС (напр. решение № 160 от 14.02.2020г. по т.д. № 2674/2018г. на ВКС, ТК, І т.о.).

По касационната жалба на Ж. Н. М.

Първите два поставени от касатора въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди съвкупно събраните доказателства и да отговори на доводите и възражениета на страните по спора, са въпроси от значение за изхода на делото.

По отношение на въпросите обаче не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива каузална практика на Върховния касационен съд, за което самият касатор е посочил съдебни решения. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, противно на изложеното в касационната жалба, въззивният съд е изложил съображения относно показанията на свидетеля В.. Приел е, че от показанията на този свидетел може да се заключи, че както той, така и водачът преди него са имали видимост към пешеходката. По същество са били изложени доводи и относно вината на водача за ПТП, която съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се предполага - нарушено е изискването да се управлява автомобилът със скорост, която да позволи спиране при предвидимо и преодолимо препятствие, както и водачът да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението. Дали фактическите и правни изводи, до които е достигнал въззивният съд, са правилни, е обстоятелство, което не може да се обсъжда във фазата по допускане на касационно обжалване.

Третият въпрос на касатора (материалноправен) е предпоставен от обстоятелствата, че пешеходката Г. С. Р. е навлязла внезапно на платното за движение и иззад препятствие, което е създало обективна пречка на водача да възприеме поведението й и намерението й да навлезе на платното за движение. Такива обстоятелства въззивният съд не е възприемал, при което допускането на въпроса до касация предпоставя съобразяване от касационния съд на конкретни факти по делото, съответно правилността на фактическите изводи на въззивния съд. Както се посочи, правният въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК не може да бъде по правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд.

С оглед допуснатото касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса на касатора Гаранционен фонд, касационният съдебен състав не се произнася относно твърденията на Фонда за очевидна неправилност на обжалваното решение, споделено и в касационната жалба на подпомагащата страна.

На касатора А. Ж. Р. следва да бъде дадена възможност да представи документ за внесена държавна такса в размер на 1 800 лева по сметката на ВКС на РБ за разглеждане на касационната й жалба, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, при обжалваемия интерес по делото от 90 000 лева, а на касатора Гаранционен фонд – да се даде възможност да внесе държавна такса от 1 200 лева за разглеждане на касационната му жалба, съответно на обжалваемия интерес от 60 000 лева.

Воден от горното съдът