Определение № 3288 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3858/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. В. Б. и В. В. Б. срещу въззивно решение № 115 от 14.04.2025 г. по в.гр.д.№ 168 от 2025 г. на Окръжен съд- Стара Загора, I граждански състав, с което е:

• потвърдено първоинстанционно решение № 220 от 12.12.2024 г. по гр.д.№ 53 от 2024 г. на Районен съд- [населено място] за допускане на делба при квоти по 1/3 ид.ч. за всеки от съделителите К. Ж. Б., Л. В. Б. и В. В. Б. на следния недвижим имот: дворно място, находящо се в [населено място], ул.И. А.“ № 10, представляващо УПИ [№] в кв.101 по регулационния план на [населено място], с площ от 345 кв.м., а по действащите КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-1540 от 03.09.2018 г. на ИД на АГКК, с последно изменение на КККР, засягащо имота от 09.11.2023 г.- представляващо поземлен имот с идентификатор [№], с площ от 348 кв.м., ведно с построените в него три сгради: двуетажна жилищна сграда с идентификатор [№] и с площ от 130 кв.м., гараж с идентификатор [№] и с площ от 33 кв.м. и едноетажна сграда с идентификатор [№] и с площ от 20 кв.м.;

• потвърдено горепосоченото първоинстанционно решение в частта му за осъждане на Л. В. Б. и В. В. Б. да заплащат на К. Ж. Б. на основание чл.344, ал.2 ГПК сумата 150 лв., месечно обезщетение за лишаването й от право на ползване на 1/3 ид.ч. от допуснатия до делба имот, считано от влизане в сила на решението по допускане на делбата до окончателното й извършване и

• Л. Б. и В. Б. са осъдени да заплатят на К. Б. разноски за въззивното производство в размер на 1 000 лв.

В жалбата се твърди, че решението на Старозагорския окръжен съд е неправилно, незаконосъобразно и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. От изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касаторите може да се изведат следните процесуалноправни въпроси, по които, според тях, въззивният съд се бил произнесъл в противоречие с трайно установена съдебна практика и които били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК: Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, длъжен ли е да извърши анализ и преценка на всички релевантни за спора факти и обстоятелства, поотделно и в тяхната взаимовръзка или може да основе решението си само на избрани от него факти и обстоятелства ? Освен това, касаторите твърдят и че решението е очевидно неправилно: мотивите на съда били явно необосновани, а съдебният акт бил постановен „contra legem“ до степен, при която законът бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Необосноваността на решението била „очевидна и отблъскваща“, тъй като бил направен опит да се придаде действие на правна норма /без да се сочи коя правна норма се има предвид/, каквото тя няма. Тази необоснованост на решението била толкова съществена, че се констатирала без никаква необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Налице било очевидно тежко нарушение на закона- приложена правна норма в нейния обратен смисъл, което правело решението явно необосновано.

В писмен отговор от 18.07.2025 г. ответницата по жалбата К. Ж. Б. оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото на ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата приема следното:

I. Касационната жалба срещу решението в частта му, с която съдът се е произнесъл като въззивна инстанция по искане за постановяване на привременни мерки по чл.344, ал.2 ГПК /за осъждане на Л. В. Б. и В. В. Б. да заплащат на К. Ж. Б. на основание чл.344, ал.2 ГПК сумата 150 лв., месечно обезщетение за лишаването й от право на ползване на 1/3 ид.ч. от допуснатия до делба имот, считано от влизане в сила на решението по допускане на делбата до окончателното й извършване/, е недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане, поради следното: Решението в тази част има характер на определение, а съгласно чл.274, ал.3 ГПК на касационно обжалване подлежат само два вида определения: определения на въззивни съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие. Определението по чл.344, ал.2 ГПК, с което съдът постановява привременни мерки за ползване на делбения имот до приключване на делбеното производство, не попада в нито една от тези хипотези. То не прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито разрешава спор по същество в самостоятелно производство- производството по чл.344, ал.2 ГПК няма самостоятелен характер и може да бъде изменяно от постановилия го съд при промяна на обстоятелствата. Като такова то подлежи само на двуинстанционен контрол, но не и на касационно обжалване. В този смисъл е последователната практика на ВКС, например т.6 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС /касаеща разпоредбата на чл.282, ал.2 от отменения ГПК, аналогична на разпоредбата на чл.344, ал.2 от сега действащия ГПК/, определение № 5837 от 15.12.2025 г. по ч.гр.д.№ 3527 от 2025 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 1907 от 29.06.2023 г. по ч.гр.д.№ 2582 от 2023 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 50221 от 13.10.2022 г. по ч.гр.д.№ 3249 от 2022 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 74 от 09.02.2015 г. по гр.д.№ 6486 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 313 от 28.04.2014 г. по ч.гр.д.№ 2225 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и други.

II. Касационната жалба в останалата й част /по иска за делба на имота/ е допустима: подадена е от легитимирани лица /съделители/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по иск за делба на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени дали са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта му по иска за делба, ВКС съобрази следното: Съдът е бил сезиран с иск за делба на недвижим имот /дворно място в [населено място], с изградени в него три сгради/, бивша собственост на В. В. Б.. В исковата молба К. Б. е твърдяла, че е била съпруга на В. Б. и поради това след неговата смърт на 14.12.2021 г. процесният имот е останал съсобствен между нея и двете деца на Б. от първия му брак- Л. Б. и В. Б.. Поради това е поискала съдът да допусне до делба този имот при равни квоти между тримата съделители.

От събраните по делото доказателства /нотариален акт за покупко-продажба на делбения имот № 158 от 16.03.1994 г.; бракоразводно решение № 26 от 30.06.2017 г. по гр.д.№ 345 от 2017г. на РС- Чирпан, с което е бил прекратен първият брак на В. Б. с майката на ответниците и делбеният имот е бил възложен на Б.; акт за сключен граждански брак на Б. с ищцата К. Б. от 06.07.2017 г.; декларация за избран от В. и К. Б. законов режим на разделност; акт за смърт на Б. № 3380 от 15.12.2021 г.; удостоверения за наследници на В. Б./ въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че делбеният имот е бил индивидуална собственост на наследодателя на страните В. В. Б.. След неговата смърт на 14.12.2021 г., на основание чл.5, ал.1 ЗН и чл.9, ал.1 ЗН имотът е станал съсобствен при равни квоти между съпругата на В. Б.- К. Б. и двете му деца от първия брак- Л. Б. и В. Б.. Поради това съдът е приел, че е правилно първоинстанционното решение, с което делбата на този имот е допусната при равни квоти между тримата съделители.

Въззивният съд е посочил, че откритото пред първоинстанционния съд оспорване на акта за граждански брак на Ц. Б. и В. Б. и на удостоверението за наследници на В. Б. е неуспешно проведено от оспорващата го страна /в случая Л. Б. и В. Б./. Поради това е приел, че тези доказателства следва да се ценят като годни доказателства по делото.

За неоснователно е прието от въззивния съд и възражението във въззивната жалба, че исковата молба е нередовна, тъй като според въззивниците от нея не ставало ясно кога и на какво основание ищцата е станала съсобственик по наследство с ответниците на процесния недвижим имот. Съдът е посочил, че видно от доказателствата по делото, ищцата е имала валидно сключен граждански брак с бащата на ответниците В. В. Б., поради което след неговата смърт се явява негова наследница по смисъла на чл.9, ал.1 ЗН, съгласно която разпоредба съпругът наследява част, равна на частта на всяко дете.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационното обжалване на това решение, поради следното:

1. По посочените от касаторите и доуточнени от ВКС въпроси /Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, длъжен ли е да извърши анализ и преценка на всички релевантни за спора факти и обстоятелства, поотделно и в тяхната взаимовръзка или може да основе решението си само на избрани от него факти и обстоятелства ?/ е налице константна практика на ВКС, в която се приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти. При противоречиви доказателства, когато приема някои от тези доказателства за недостоверни и не ги кредитира, съдът следва да мотивира този свой извод. Освен това, съдът трябва да обсъди и всички доводи и възражения на страните, които имат значение за спора. В мотивите към решението си съдът следва да извърши самостоятелна преценка на събрания фактически и доказателствен материал по делото и въз основа на него да направи свои собствени фактически и правни изводи. В обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС: Съдът е анализирал и преценил всички събрани по делото доказателства, които са относими към предявения иск за делба, а не е основал решението си само на избрани от него доказателства и установени от тези доказателства факти. Изрично е посочил защо основава решението си и на оспорените от ответниците удостоверение за граждански брак на Ц. Б. и В. Б. и удостоверение за наследници на В. Б. /предвид това, че оспорването на тези документи е било неуспешно проведено от ответниците, чиято е била доказателствената тежест/. Отговорил е и на съдържащите се във въззивната жалба доводи за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение. Към решението са изложени собствени мотиви на съда, които не са неясни или вътрешно противоречиви, за да не може да бъде установено до какви правни изводи е достигнал съдът по въпроса за наличието на съсобственост върху делбения имот между тримата съделители и техните квоти в съсобствеността. Несъгласието на касаторите с мотивите на съда по наведените от тях доводи и възражения не е основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Затова по горепосочените въпроси не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и касационното обжалване на решението не следва да се допуска.

2. По тези процесуалноправни въпроси не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението в частта му, касаеща потвърждаване на първоинстанционното решение за допускане на делбата, поради следното: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по конкретния казус липсва правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата за разрешаването на спора правна норма е неясна, поради което се налага нейното тълкуване от ВКС, или когато поради настъпили промени в законодателството или обществените условия едно вече дадено от ВКС тълкуване на правната норма се налага да бъде променено. В конкретния случай по поставените въпроси има практика на ВКС /Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, което в тази му част не е загубило сила и при действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., решение № 13 от 02.02.2021 г. по гр.д.№ 1530 от 2020 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 382 от 21.01.2016 г. по гр.д.№ 2056 от 2015 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и много др./, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика, и на която, както бе посочено по-горе, приетото в обжалваното решение не противоречи.

3. Не е налице и соченото от касаторите основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по иска за делба- очевидна неправилност на решението. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. Тя е свързана с явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл или до основаване на решението на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/ или с явна необоснованост на изводите на съда с оглед правилата на формалната логика. В обжалваното решение не се откриват такива пороци. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗН и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Не се констатира приложение на правна норма в нейния обратен смисъл, както твърдят касаторите. От друга страна, изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

4. Не са налице и останалите посочени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. По отношение редовността на исковата молба, което има отношение към допустимостта на предявения иск и съответно към допустимостта на постановеното решение, ВКС счита за необходимо да посочи, че не отговоря на истината твърдението на касаторите /поддържано както в отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба и в касационната жалба/, че исковата молба била нередовна, тъй като в нея не били посочени обстоятелствата, на които се основава искът, в какво се състои искането, доказателствата, които се представят и обстоятелствата, за доказването на които са тези доказателства. Видно от исковата молба, в нея ищцата е посочила, че тя и ответниците са съсобственици на процесния имот по наследство от бившия собственик и неин съпруг В. Б., поискала е да се допусне делба на този имот и е представила писмени доказателства за твърдените в исковата молба факти и обстоятелства.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Окръжен съд- Стара Загора не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат на ответницата по жалбата направените от нея разноски за делото пред ВКС. Тъй като обаче ответницата не е представила доказателства за заплащане на такива разноски, разноски не следва да й бъдат присъждани.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение