Определение № 2022 от 30.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 790/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве” АД, чрез пълномощника му юрк. Ив. Цветков, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 6669/04.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 7206/2023 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, III-В с-в, с което е потвърдено решение № 4836/28.03.2023 г., постановено по гр. д. № 56911/2022 г. по описа на СРС, 33 с-в, в частта, в която е уважен предявеният от М. Е. А. срещу ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве” АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД над сумата от 11363,80 лв. до пълния уважен размер от 15533,14 лв., представляваща компенсаторно застрахователно обезщетение по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за причинените имуществени вреди, изразяващи си в разоборудването на л. а. „Ауди А8”, вследствие на настъпило на 14.06.2022 г. ПТП, ведно със законната лихва върху сумата от 100 лв., считано от 20.10.2022 г. до погасяване на задължението и законна лихва върху сумата от 15433,14 лв., считано от 16.03.2023 г. до погасяване на задължението. Касаторът навежда правни доводи за неправилност на въззивното решение поради неговата очевидна неправилност – въззивният съд не е съобразил, че вредите върху процесния автомобил следва да бъдат квалифицирани като „тотална щета” по смисъла на уредената в чл. 390, ал. 2 КЗ определителна разпоредба, поради което сумата от 11363,80 лв., представляваща 70% от средната пазарна стойност на увреденото при настъпване на релевантно застрахователно събитие МПС, напълно би репарирала настъпилия вредоносен резултат. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно (постановено е в противоречие с материалния закон – чл. 390, ал. 2 КЗ), като не поставя конкретни материалноправни и процесуалноправни въпроса. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, препращайки на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин ги е възприел като свои, е счел за неоснователни релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение - поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, обусловили необосноваността на обжалвания съдебен акт. Изяснил е, че въззивната инстанция е съд по същество на спора, а не е контролно-отменителна, поради което изложените във въззивната жалба оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция – арг. чл. 266, ал. 3 ГПК. Съобразил е, че във въззивната жалба ответникът е релевирал доказателствено искане, но то е оставено без уважение от въззивния съд с постановено определение в о. с. з. на 31.10.2024 г. по съображения, изложени в неговите мотиви - от първоинстанционния съд не е било допуснато твърдяното нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Въззивният съд е изяснил, че приетата по делото САТЕ е подробна, детайлна и напълно обоснована, като вещото лице е отговорило на всичките поставени му въпроси – след изследване на събраните по делото относими доказателствени средства. Приел е за неоснователен основния правен довод, изложен във въззивната жалба, за неправилност на първоинстанционното решение - относно обстоятелството, че съдът е присъдил компенсаторно обезщетение за причинените вреди върху автомобила в размер на сумата от 15533,14 лв., като не е съобразил, че тези увреждания трябва да бъдат квалифицирани като „тотална щета” по смисъла на дефинитивната разпоредба, уредена в чл. 390, ал. 2 КЗ. Съобразил е, че за първи път във въззивната жалба ответникът е навел правно твърдение за възникване на „тотална щета” по смисъла на тази правна норма, поради което преклудиран се явява доводът за това въведено в процеса на доказване ново правнорелевантно обстоятелство. Безспорно било, че твърдение за наличие на „тотална щета” не е релевиран от ответника в надлежния срок (с отговора на исковата молба), като пред въззивния съд е ограничена правната възможност за попълване на делото с нови факти и доказателства. Съгласно правната норма, регламентирана в чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, ответникът е длъжен в отговора на исковата молба да посочи всички свои възражения срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават. След този срок той губи правото да прави възражения, основани на факти, съществуващи и известни му към този момент. По силата на концентрационното начало след този срок страната не може да поправи пропуските, които е допуснала поради собствената си небрежност (разясненията по т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Пред въззивния съд страните не могат да твърдят нови факти, да правят нови възражения и да представят нови доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в хода на първоинстанционното производство. Съгласно чл. 146 ГПК първоинстанционният съд е този, който в изготвения от него доклад по делото изяснява - с оглед предмета на спорното право, заявените становища и направените възражения - как се разпределя доказателствената тежест за твърдените факти, за кои от тях не следва да се сочат доказателства и за кои страните следва да предприемат действия по доказване. Според състава на Градския съд въззивната инстанция може да дава нови указания за ангажиране на доказателства, само ако изрично констатира допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, за което следва да уведоми страните. Факти, които не са включени в предмета на доказване от първоинстанционния съд с доклада по делото, не подлежали на установяване. Въззивният съд не може да приеме за недоказан факт от решаващо значение по делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и че е включен в предмета на доказване. В този смисъл, изяснил е, че относимо възражение за наличие на „тотална щета” на процесния автомобил, по което съдът дължи произнасяне, не може да се релевира след изтичане на преклузивните срокове по чл. 133 ГПК, във вр. с чл. 131 ГПК - след отделяне на спорното от безспорното по делото, след разпределение на доказателствената тежест, след изготвяне на доклада и приключване на процеса по събирането на доказателствата. Навеждането на нови факти във въззивната жалба, вкл. относно наличието на „тотална щета” по смисъла на чл. 390, ал. 2 КЗ не са допустими във въззивната инстанция и не следва да бъдат разглеждани, като преклудирани – те не били включени в уреденото в чл. 266, ал. 2 ГПК нормативно изключение, поради което в съответствие с процесуалните правила въззивният съд не е разгледал - като преклудирани, въведените едва във въззивната жалба нови факти. При така изяснените правни съждения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции правни изводи въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение - в обжалваната му част. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Въззивният съд е изяснил, че правното твърдение на ответника за наличието на „тотална щета”, което е наведено едва във въззивната жалба, е свързано не само с приложението на материалния закон, а и с установяване на допълнителни факти, които не са били релевирани своевременно в първоинстанционното производство, а именно относно средната пазарна стойност на увредения автомобил към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие и дали разноските за необходимия ремонт надвишават 70 на сто от тази стойност. За тези факти не са заявявани пред районния съд, поради което е недопустимо както да бъдат релевирани едва пред въззивния съд, така и да се събират нови доказателства за тяхното установяване – арг. чл. 266, ал. 1 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответника по касационната жалба сумата от 1600 лв. с ДДС, представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд