Определение № 519 от 04.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 853/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищците по делото С. Г. Т., В. Т. Д., М. Г. Т. и Т. Г. Т. срещу определение № 134/05.04.2023г. по в.ч.т.д.№ 96/2023г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта в която е потвърдил определение № 56/17.01.2023г. по т.д № 741/2022г. на Окръжен съд -Пловдив за оставяне без уважение на искането на В. Д. и С. Т. за освобождаване от заплащане на съдебни разноски, както и в частта, с която са оставени без уважение молбите на М. Т. и Т. Т. за освобождаване от държавни такси и разноски. Касаторите искат обезсилване, съответно отмяна на въззивното определение в обжалваната част, като недопустимо, съответно неправилно. Претендират направените разноски за настоящото производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови въззивното си определение, апелативният състав е изложил следните съображения: По отношение на първата ищца С. Г. Т. е установено и самата тя е декларирала, че има месечен доход в размер на 1550 лева. С оглед на това е прието, че първоинстанционният съд правилно я е освободил от заплащане на държавна такса в размер на 3200 лева, но не и от съдебни разноски, тъй като месечният й доход е достатъчен за да поеме заплащането на тези разноски, като те ще бъдат поети съвместно от ищците. Спрямо ищцата В. Д., след извършена служебна справка, съдът е установил, че същата е пропуснала да декларира, че притежава 2/3 ид. части от недвижим имот, намиращ се в [населено място]. Молителката е декларирала, че получава месечен доход от заплата в размер на 1 700 лева, както и че съпругът й получава месечен доход в размер на 1500 лева. Общият доход на семейството е в размер на 3200 лева, в какъвто размер е и дължимата държавна такса по предявеният от ищцата иск. При тези обстоятелства, при отчитане на ограничената възможност на ищцата да реализира доходи от съсобствен имот в малко село, решаващият състав е приел, че молителката В. Д. следва да бъде освободена от заплащането на държавна такса по делото, но не и от съдебни разноски. В допълнение е подчертал, че съдебните разноски ще бъдат поети общо от всички молители. По отношение на ищеца Т. Г. Т. е установено, че работи в чужбина /Гърция/ и получава месечен доход от заплата в размер на 1200 евро. Декларирал е, че осигурява издръжката на жената, с която живее на семейни начала, но не е посочил кои са другите две лица. Взето е предвид, че въпреки указанията на първоинстанцинния съд с разпореждане № 48/09.01.2023г., молителят Т. Т. не е подал нова и вече пълна декларация, съдържаща поименно посочване от него на четирите лица, които издържа, както и на доходите и притежаваното имущество от жената, с която живее на съпружески начала. Вместо това е подадена молба от пълномощника на молителите адвокат М. Б., с която последната е попълнила липсващите данни. В тази връзка е съдът е счел, че молбата, подадена от пълномощника на страните, няма правна стойност, тъй като декларацията трябва да се попълни и подпише лично от декларатора, доколкото само той носи отговорност за попълването на документ с невярно съдържание. По отношение на ищеца М. Г. Т. решаващият състав е установил, че същият получава заплата в размер на 1750 лева, както и недвижим имот – жилище, с площ от 60 кв.м., в [населено място], [община]. Последният не е семеен, няма задължения към други лица, поради което е счетено, че и няма основание той да бъде освободен от заплащането на държавна такса и съдебни разноски. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Обстоятелството, че молителят е представил невярна или непълна декларация за имуществено състояние, само по себе си основание ли е да му бъде отказано освобождаване от държавна такса?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с определение № 275/16.10.2015г. по ч.гр.д. № 4728/2015г. на 2-ро г.о. на ВКС.; 2/ При постановяване на съдебния акт може ли съдът да разглежда твърдения и доводи, непосочени от страните в производството по делото?; Има ли правомощия въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК, според която служебната проверка има за предмет валидността и допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, да извършва преценка на правилността на първоинстанционното решение извън посочените в жалбата основания?; Поддържа се наличие на противоречие с: решение № 261/28.10.2014г. по гр. д. № 2149/2014г. на ВКС, решение № 145/28.01.2021г. по т.д. № 2739/2019г. на 1-во т.о. на ВКС, решение № 150/03.01.2018г. по гр.д. № 5017/2016г. на 1-во г.о. на ВКС.; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички съдържащи се в частната жалба доводи и възражения на страните? Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с: решение № 60102/12.10.2021г. по гр.д. № 965/2021г. на 1-во г.о. на ВКС, решение № 141/21.09.2021г по т.д. № 2586/2019г на 1-во т.о. на ВКС, решение № 198/11.10.2018г. по т.д. № 570/2016г. на ВКС, решение № 254/20.10.2015г. по гр.д. № 1298/2015г. на 4-то г.о. на ВКС, решение № 60210/07.10.2021г по гр.д. № 4110/2020г. на 4-то г.о. на ВКС, решение № 89/20.09.2020г. по гр.д. № 2827/2019г на 4-то г.о. на ВКС.“ Касаторите се позовават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл. второ и трето ГПК. Извеждат очевидната му неправилност с явна необоснованост на фактическия извод на съда, че сумата от 1750 лева заплата на месец е достатъчна, за да стигне за заплащане на държавната такса от 3200 лева. Позовават се на решение № 60219/14.12.2021г. по гр.д. № 3995/2020г. на 3то г.о. на ВКС. Обосновават вероятна му недопустимост с твърдението, че апелативният състав е излязъл извън предмета на спора, като неправилно е разгледал невъведени в предмета на спора и с частната жалба факти и обстоятелства. На първо място, въпрос № 2 не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като постановеният от съда акт не е решение, а определение. Съгласно даденото от ОСГТК на ВКС задължително тълкуване /съгласно на чл.130 ЗСВ/ в Тълкувателно решение № 6/2017г. от 15.01.2019г. по тълк. д. № 6/2017г., ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. С оглед на това не са налице и предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и ал.2 предл. 2 ГПК - евентуална недопустимост на акта. Въпрос № 1 е относим само по отношение на касатора Т. Т., но и спрямо него не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в конкретния случай, поради непълнота на декларацията му, той не е установил обстоятелства по чл.83, ал.2 ГПК, значими за преценката на съда за наличие на предпоставките за освобождаването на този ищец от заплащане на държавна такса. Въззивното определение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, според която при произнасяне по молба на страна за освобождаване от държавна такса на основание чл.83, ал.2 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка налице ли са предпоставките за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото, и след изясняване на общото материално състояние на страната, е длъжен да извърши съпоставка с пълния размер на дължимата държавна такса. Единствено след извършване на тази преценка, съдът може да направи обоснован извод за наличие на предпоставките на чл. 83, ал. 2, т. 1-7 ГПК и да се произнесе дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането на държавната такса. Въпрос № 3 от приложението също не може да обуслови допускането на определението в обжалваната му част до касация, тъй като въззивният съд е обсъдил доводите и възраженията на страните, но е достигнал до изводи, различно от тези на касаторите. Касаторите се позовават и на селективния критерий по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебно определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното определение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното, определението в обжалваната част не може да бъде допуснато до касационен контрол. Водим от горното, Върховният касационен съд, Второ търговско отделение