Определение № 612 от 21.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 2975/2014 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. С решение №76 от 20.03.2014г. по в.т.д. №586/2013г. на Варненски апелативен съд, ТО, е отменено решение №529/07.06.2013г. по т.д.№2629/2012г. по описа на ОС Варна, ТО, в частта, с която [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], горницата над 45 754, 76 лева до присъдените 72 108,20 лева и в частта относно присъдените разноски над 2063 лева, като вместо това е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място], против [фирма], [населено място], иск с правно основание чл.55 от ЗЗД за сумата от 26 353,44 лева, представляваща горницата над 45 754,76 лева до присъдените от първоинстанционния съд 72 108,20 лева, като неоснователен. С решение №158/09.06.2014г. е оставена без уважение молбата на [фирма], [населено място], за допълване на решението от №76 от 20.03.2014г. по в.т.д. №586/2013г. на Варненски апелативен съд, ТО, като по молбата на [фирма], [населено място], е допълнено въззивното решение, като е потвърдено обжалваното решение в останалата му част, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място], иск с правно основание чл.55 от ЗЗД за горницата над присъдените 72 108,20 лева до пълния му предявен размер от 116 880,40 лева, като неоснователен, както и в частта, с която искът е уважен за сумата от 45 754,76 лева. . Постъпили са две касационни жалби от [фирма], [населено място] - срещу решение №76 от 20.03.2014г. по в.т.д. №586/2013г. на Варненски апелативен съд, ТО, както и срещу решение №1581/09.06.2014г. за допълването му, с потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение в останалата му част, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място], иск с правно основание чл.55 от ЗЗД за горницата над присъдените 72 108,20 лева до пълния му предявен размер от 116 880,40 лева, като неоснователен. В двете касационни жалби се излагат доводи,че въззивният съд неправилно е формирал извода, че процесният договор от 29.10.2007г. не е развален от страна на възложителя [фирма], [населено място]. Касаторът твърди, че в производството и пред двете съдебни инстанции безспорно е установено,че той е изправна страна, като е изпълнил задълженията си по т.2.1.1. до т.2.1.3 от сключения договор, а уговореният т.2.1.4 от договора десетдневен срок за приемане на отделните фази на проектиране е поставен в зависимост от датата на получаването на разпределяния и чертежи в неокончателен вид и окончателни проекти. Твърди,че доколкото в хода на производството [фирма] не е представило годни доказателства, установяващи,че след изготвянето на ПУП - ПРЗ, е представило на възложителя за приемане която и да е фаза на възложеното проектиране, то следва да се приеме, че са били налице предпоставките за разваляне на договора. Излага оплаквания, че въззивният съд изобщо не е изследвал и съобразил дали остойностената от вещото лице част от поръчката може да бъде полезна на възложителя. Поддържа,че съгласно практиката на ВКС в случаи на претенция за плащане на частично изпълнение при договор за изработка, от значение е изричното приемане на изработената част, причината довела до незавършването на изработката и ползата за възложителя от вече реализираното. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложенията по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по значимия за изхода на спора въпрос за дължимостта на възнаграждение при частично изпълнение на договор за изработка, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №196 от 05.03.2010г. по гр.д.№747/2009г. по описа на ВКС, ІІІ г.о. Поддържа,че по въпроса дали тълкувайки съдържанието на договора, съдът следва се съобрази с изявената воля на страните, въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №463 от 26.04.2010г. по гр.д.№206/2010г. по описа на ВКС, в решение №40 от 13.05.2010г. по т.д.№566/2010г. по описа на ВКС, І т.о, в решение №65 от 16.07.2012г. по т.д.№333/2011г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о. и в решение №27 от 28.02.2013г. по т.д.№410/2012г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о Поддържа,че въззивният съд е разрешил материалноправния въпрос за приемането на работата в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение №147/08.12.2009г. по т.д.№283/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК. Твърди, че въззивният съд е разрешил процесуалноправния въпрос относно доказателствената стойност на свидетелските показания, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №153 от 01.02.2013г. по гр.д.№777/2012г. по описа на ВКС, ІІІ г.о. Също поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса допустимо ли е да бъдат установявани отношения между страните по договор, посредством поведението на друга страна, по друг договор. Счита,че този въпрос е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона. Ответникът по касационните жалби [фирма], [населено място], оспорва същите като неоснователни. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на жалбата до касационен контрол. Твърди,че решение №196 от 05.03.2010г. по гр.д.№747/2009г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и определение №153 от 01.02.2013г. по гр.д.№777/2012г. по описа на ВКС, ГК, ІV г.о., не обосновават тезата на касатора за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. По отношение на въпроса „допустимо ли е да бъдат установявани отношения между страните по договор, посредством поведението на друга страна, по друг договор” счита,че същият е некоректно зададен. Постъпила е и касационна жалба от [фирма], [населено място], срещу решение №1581/09.06.2014г по в.т.д. №586/2013г. на Варненски апелативен съд, ТО, в частта, с която е оставена без уважение молбата му за допълване на решението от №76 от 20.03.2014г. по същото дело. Твърди,че с решението от 20.03.2014г. съставът на Варненски апелативен съд не се е произнесъл по направеното с въззивната жалба искане стойността на приетите за изпълнени СМР да бъде приспадната от фактурната стойност на аванса без начислен ДДС, която е 97 400, 06 лева, Съответно след приспадането на приетите за изпълнени от Варненски апелативен съд 71 125,64 лева без ДДС, от сумата 97 400,06 лева, би останала дължима сума от 26 274,42 лева, без ДДС, която касаторът счита,че дължи. Твърди,че в решението от 20.03.2014г. той е осъден да заплати сумата от 45 754,76 лева, вместо дължимите от него 26 274,42 лева. Твърди,че при постановяване на решението съставът на Варненски апелативен съд не се е съобразил с императивната разпоредба на чл.269 от ГПК, според която въззивният съд трябва да извърши проверка относно правилността на първоинстанционното решение в рамките на посочените от жалбоподателя въпроси. Също прави оплаквания, че съдът не е изпълнил задължението да обсъди доказателствата, както и защитните позиции на страните и изложените от тях мотиви, като по този начин е постановил решението в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №670/27.12.2010г. по гр.д.№1728/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., в решение №176/08.06.2011г. по гр.д.№1281/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., в решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: По касационните жалби на [фирма], [населено място], срещу решение №76 от 20.03.2014г. по в.т.д. №586/2013г. на Варненски апелативен съд, ТО, както и срещу решение №1581/09.06.2014г. по същото дело, в частта, с която е допълнено решение №76 от 20.03.2014г., като е потвърдено обжалваното първоинстанционно решение в останалата му част, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място], иск с правно основание чл.55 от ЗЗД за горницата над присъдените 72 108,20 лева до пълния му предявен размер от 116 880,40 лева. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове. За да отмени решението на Варненски окръжен съд, в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], горницата над 45 754, 76 лева до присъдените 72 108,20 лева и за да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място], иск с правно основание чл.55 от ЗЗД за горницата над присъдените 72 108,20 лева до пълния му предявен размер от 116 880,40 лева, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява валидното възникване на облигационно правоотношение по договор за изработка на проектна документация. Приел е за установено, че договорът между страните е изпълнен в частите и до етапите, които не зависят от съдействието на възложителя- ПУП-ПРЗ за посочените УПИ, тахиметрична снимка, идеен проект, архитектурни проекти и част от конструктивни проекти, пътен проект в рамките на УПИ –ІХ-5. Направил е извод, че неизпълнението на останалата част се дължи на неоказване на необходимото и предвидено в договора съдействие от страна на възложителя, тъй като всички срокове за проектиране, визирани в чл.1.12.1. -1.13. от договора, са поставени в зависимост от приемането и одобрението на чертежите от възложителя. Посочил е,че възложителят не е приел чертежите от нито един етап, като е отказвал да се яви на срещи за приемане на извършеното. По тези съображения съдът е заключил, че е налице отказ от страна на възложителя да приеме изпълненото по договора, както и да окаже предвиденото дължимо и необходимо съдействие за изпълнението му. Това поведение на възложителя представлява негова забава като кредитор, по смисъла на чл.95 от ЗЗД. Посочил е, че при тези обстоятелства дори ответното дружество – изпълнител да е било в забава, същото се освобождава от нейните последици, тъй като липсващото съдействие от кредитора и неприемане на изпълненото по договора, е единствената причина за неизпълнението. С оглед на това е приел, че не са налице предпоставките за разваляне на договора на посоченото от ищеца основание - чл.87 ал.2 ЗЗД, но тъй като и ответното дружество е изявило желание за прекратяване на договора, същият следва да се счита за прекратен, като изпълненото следва да се предаде на възложителя-ищец, който дължи възнаграждение за извършеното. Поставените от касатора материалноправни въпроси относно приемането на работата и дължимостта на възнаграждение при частично изпълнение на договор за изработка, са свързани с предмета на спора, но по отношение на тези въпроси не е обосновано наличието на основанието за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1 т.1 от ГПК. Не е налице противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС, формирана в решение №196/05.03.2010г. по гр.д.№747/2009г. на ВКС, в което се приема, че право на частично възнаграждение изпълнителят ще има дори когато договорът е развален поради неговото неизпълнение, щом възложителят е приел една част от изработеното и тази част отговаря на условието да бъде полезна. В същото решение се посочва, че щом възложителят не е приел нещо, което освен това не е и поръчал то възнаграждение на изпълнителя за тази работа не се дължи. Тези разрешения обаче са приложими в хипотеза на разваляне на договора поради виновно неизпълнение от страна на изпълнителя, когато е налице частично изпълнение. В случая решаващите изводи на съда не са основани на констатацията, че е работата е частично приета от възложителя, а на преценката на съда че не са налице предпоставки за разваляне на договора поради виновно неизпълнение от страна на изпълнителя. Въззивният съд е приел,че възложителят неоснователно е отказал да приеме изпълнените етапи от работата, без да са доказани отклонения от възложеното. Поради това съдът е стигнал до извода,че е налице негова забава като кредитор, която освобождава длъжника от неговата забава. Правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд, при преценката на събраните по делото доказателства, е от значение за правилността на обжалваното решение, а не за допустимостта на касационното обжалване. Следва да се отбележи,че другото решение на което касаторът се позовава в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК - решение №147/08.12.2009г. по т.д.№283/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., също не е относимо към конкретната хипотеза, доколкото то касае предпоставките за едностранен отказ на поръчващия по договора по реда на чл.268 от ЗЗД. В тази хипотеза следва да е налице основателна причина за отказа, каквато по настоящото дело не се твърди, нито доказва от страните. По материалноправния въпрос относно тълкуването на клаузите на договора при действието на чл.290 от ГПК е формирана задължителна практика на ВКС в решение № 81/07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на ВКС, I т.о., решение № 89/17.07.2009г. по т. д. №523/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 546/23.07.2010г. по гр.д. №856/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №151/5.10.2010г. по т.д. №1035/2009г.ВКС, ТК и решение № 157/30.10.2012г. по т.д. №696/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. В цитираните решения, както и в посочените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК на касатора, е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл.20 от ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите. Прието е, че прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля. В конкретния случай въззивният съд съобразно закона и трайноустановената съдебна практика е обсъдил клаузите на договора от 29.10.2007г., с който [фирма], [населено място] е възложило на [фирма], [населено място], изработване на проектна документация, въз основа на което е приел, че всички срокове за проектиране визирани в чл.1.12.1. -1.13. от договора, са поставени в зависимост от приемането и одобрението на чертежите от възложителя, тоест изпълнението на задължението на изпълнителя е обусловено от съдействието на възложителя. Правилността на даденото от въззивния съд разрешение на база на интерпретацията на клаузите на сключения между страните договор, както и преценката на съда дали клаузите са неясни и се нуждаят от тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на договора, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Формулираният от касатора въпрос за преценката на свидетелските показния е свързан с предмета на спора, доколкото въззивният съд е обсъждал показанията на разпитаните по делото свидетели, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. При постановяване на решението въззивният съд не е допуснал противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №153 от 01.02.2013г. по гр.д.№777/2012г. по описа на ВКС, ІІІ г.о., както и служебно известното на съда решение №176/28.05.2011г. по гр.д. №759/2010г. на ВКС, ГК, тъй като в мотивите си относно свидетелските показания е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, който от своя страна е изложил съображения защо кредитира показанията на свидетелите М. и Д., като е посочил,че същите са непротиворечиви и се подкрепят от други, писмени доказателства по делото. По касационната жалба от [фирма], [населено място], срещу решение №1581/09.06.2014г по в.т.д. №586/2013г. на Варненски апелативен съд, ТО, в частта, с която е оставена без уважение молбата му за допълване на решението от №76 от 20.03.2014г. по същото дело. Според правната теория и съдебната практика непълнота на решението е налице когато съдът не се е произнесъл по всички заявени искове или на всички заявени основания в мотивите и диспозитива на решението. В случая в диспозитива на решение №76 от 20.03.2014г. по в.т.д. №586/2013г. действително е била налице непълнота, доколкото съдът се е произнесъл само за разликата над сумата 45 754, 76 лева до присъдените от първоинстанционния съд 72 108,20 лева, като за сумата от 45 754,76 лева и за отхвърлената от първоинстанционния съд част от иска над сумата от 72 108,20 лева до пълния му предявен размер от 116 880,40 лева, въззивният съд не се е произнесъл. След допълването на решението с решение №158/09.06.2014г. по молба на ищеца [фирма], [населено място], съдът се е произнесъл по целия предмет на спора. Диспозитивът на решението съответства и на формираната от съда воля в мотивите, а именно, че ответникът следва да върне част от получения по договора аванс в размер на 45 754,76 лева, като за разликата до пълния претендиран от ищеца размер от 116 880,40 лева искът по чл.55 от ЗЗД се явява неоснователен. Съдът е приел,че изпълнената от касатора работа е на стойност 113 838 лева, но искът по чл.55 от ЗЗД не може да бъде отхвърлен изцяло, тъй като решението се обжалва само в частта за разликата между установената от съдебната експертиза стойност на изработеното 71 125,64 лева и приетата от първоинстанционния съд стойност на изработеното – 44 772,20 лева. Неправилната интерпретация на въззивната жалба не води до непълнота на въззивното решение, с което съдът се е произнесъл по пълния предявен размер на иска, а до неговата неправилност. Тя обаче не може да бъде предмет на проверка в настоящото производство, доколкото касаторът не е подал жалба срещу решение №158/09.06.2014г. в частта за допълване на решение №76 от 20.03.2014г. по в.т.д. №586/2013г. чрез потвърждаване на първоинстанционното решение, в частта, с която [фирма], [населено място], е осъден да плати на [фирма], [населено място], сумата от 45 754,76 лева. Формулираните в изложението на касатора [фирма], [населено място], въпроси са неотносими към основателността на молбата за допълване. Те касаят размера на дължимото възнаграждение за изпълнената по процесния договор работа и биха били релевантни за изхода на производството само при наличие на подадена от касатора [фирма], [населено място], жалба срещу решение №1581/09.06.2014г по в.т.д. №586/2013г. на Варненски апелативен съд, ТО, в частта, с която по молба на [фирма], [населено място], е допълнено решение №76 от 20.03.2014г. по в.т.д. №586/2013г. на Варненски апелативен съд, като е потвърдено първоинстанционното решение, с което е осъден [фирма], [населено място], да плати сумата от 45 754,76 лева. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение №76 от 20.03.2014г. по в.т.д. №586/2013г., на Варненски апелативен съд и допълнителното решение №1581/09.06.2014г по същото дело, При този изход на спора на страните не следва да бъдат присъждани разноски. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд