Определение № 50126 от 07.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3168/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Д. Д., чрез адв. Ц. П., срещу въззивно решение № 260076 от 06.01.2022 г. по в. гр. д. № 11774/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено изцяло решение № 60698 от 07.03.2020 г. по гр. д. № 43832/2018 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от С. Д. Д. иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено спрямо М. М. Мачолов, че дължи по заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 13.07.2016 г. по ч. гр. д. № 29620/2016 г. по описа на СРС, II г.о., 57-ми състав, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3, вр. чл. 87, ал. 2 ЗЗД сумата от 8 400 лв., представляваща авансово платено възнаграждение по развален договор за изработка от 30.03.2016 г. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди при постановяване на решението си всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“; 2/ „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви?“; 3/ „Длъжен ли е въззивният съд да изложи самостоятелни мотиви към постановения съдебен акт или може бланкетно да препрати към тези на СРС?“ – по първите три процесуалниправни въпроси се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на I г.о., решение № 75 от 31.03.2014 г. по гр. д. № 5152/2013 г. на I г.о., решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на IV г.о., решение № 110 от 12.04.2010 г. по гр. д. № 4617/2008 г. на IV г.о., решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на II т.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т.о., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и др.; 4/ „Правилно ли въззивният съд е оставил без уважение направеното доказателствено искане за допускане на един свидетел в производството пред СГС с оглед допуснати процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съдебен състав?“; 5/ „Налице ли е основание по чл. 266, ал. 3 ГПК за допускане на един свидетел при режим на довеждане пред въззивната инстанция?“; 6/ „Допуснал ли е първоинстанционният съд процесуално нарушение, като е оставил без уважение искането на ищцата за допускане на втори свидетел?“; 7/ „Нарушил ли е първоинстанционният съд, а впоследствие и въззивният, чл. 9 ГПК, прогласяващ принципа на равенство между страните, като не е допуснал на ищцата втори свидетел, а на ответника са били допуснати трима, с които са установени едни и същи обстоятелства?“ – спрямо въпроси от четвърти до седми включително се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 167 от 26.10.2017 г. по гр. д. № 209/2017 г. на I г.о., решение № 147 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 5659/2013 г. на IV г.о., решение № 7 от 27.01.2015 г. по гр. д. № 2427/2014 г. на III г.о., решение № 155 от 08.05.2013 г. по гр. д. № 1152/2012 г. на IV г.о., решение № 92 от 03.04.2013 г. по гр. д. № 1147/2012 г. на IV г.о. и решение № 135 от 16.06.2015 г. по гр. д. № 6627/2014 г. на III г.о.; 8/ „Каква е доказателствената сила на представената от ответника количествено-стойностна сметка и обвързва ли тя ищцата, след като не носи нейния подпис, а е подписана единствено от ответника?“; 9/ „Има ли представената количествено-стойностна сметка достоверна дата и обвързва ли посочената в нея дата ищцата?“; 10/ „Нарушил ли е въззивният съд принципа на чл. 9 ГПК (равенство на страните в процеса), като е кредитирал представената КСС, но не и представения от ищцата Протокол за извършени замервания и установяване на степен на завършеност, който също е частен документ, който не носи подписа на другата страна в процеса?“ – във връзка с повдигнатите осми и девети въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 261 от 22.01.2014 г. по гр. д. № 2354/2013 г. на III г.о., решение № 57 от 29.04.2013 г. по гр. д. № 354/2012 г. на IV г.о., решение № 136 от 14.05.2015 г. по гр. д. № 6554/2014 г. на IV г.о. и решение № 173 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 5166/2008 г. на IV г.о.; 11/ „Може ли съдът да приеме, че СМР са били извършени, въпреки че за това не са били представени никакви доказателства, като дори не са били установени от приетата по делото съдебна техническа експертиза?“ – твърди се противоречие с решение № 91 от 01.06.2015 г. по гр. д. № 5023/2014 г. на III г.о. на ВКС. Поддържа се също, че е налице основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение, доколкото въззивният съд не е изложил самостоятелни мотиви по спора, не е изложил мотиви защо се отхвърля направеното с въззивната жалба доказателствено искане, нарушил е принципа на равенство на страните в процеса, предвиден в чл. 9 ГПК, формирал е нелогичен извод за дължимостта на СМР за 617.07 лв. без да е ясно какви са тези СМР и дали въобще са били извършени. Ответникът М. М. Мачолов, чрез адв. С. Б., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че ищецът иска установяване по реда на чл.422 ГПК на задължение на ответника за връщане на сумата 8 400 лв. на основание чл. 55, ал. 1 вр. с чл. 87, ал. 2 ЗЗД, представляваща платено възнаграждение по развален договор за изработка от 30.03.2016 г., поради неизпълнението му. На основание чл. 272 ГПК съдът е препратил към фактическите и правни изводи на СРС. За пълнота е изложил и собствени фактически и правни изводи. Посочил е, че основният спор между страните се свежда до съдържанието на облигационното правоотношение по договора за изработка, вида и обема на възложените строително-монтажни дейности и налице ли е неизпълнение/ некачествено изпълнение. След анализ на доказателствата съдът е приел, че договорът за строително-ремонтни дейности от 30.03.2016 г. е подписан от страните по делото; че в същия не се съдържат всички елементи от предмета на договора за изработка, а обективира само част от съдържанието на правоотношението; че в писмения договор има препращане към приложение № 1; че от договора и това приложение се установява, че предмета на договора са „ремонтните дейности по количествена сметка с включени ВиК и ел. инсталации до финализиране на обекта“; че в подкрепа на този извод са и показанията на свидетеля К., които кредитира. По повод извода, че част от съдържанието на възложените СМР е ВиК и ел. инсталация в процесния апартамент, въпреки че тези дейности липсват в количествената сметка, представена от ответника с отговора на исковата молба, съдът е обсъдил възражението, че същата не е подписана от ищцата, няма достоверна дата и съдът следвало да приеме, че е съставена за целите на производството. Относно това възражение на ищцата съдът е приел, че действително количествената сметка не е подписана от ищцата, но същата обективира съгласуваната воля на страните относно останала част от възложени СМР, тъй като саморъчно ищцата с писмена забележка в договор от 30.03.2016 г. препраща към количествена сметка, а друга такава не е представена по делото, нито се твърди да има; че от показанията на свидетеля Л. Ю. А. се установява, че на първата среща между страните ориентировъчно е посочено какво ищецът желае да бъде направено, като на втората среща през м. март 2016 г. в апартамента, ответникът Мачолов е представил и количествено-стойностна сметка пред ищеца, като е уговорено между страните поетапно плащане на съответните дейности; че Количествено-стойностната сметка, представена от ответника, напълно кореспондира с дейности, които да се извършат в апартамента, предвид неговото състояние към момента на водене на преговори и започване на работата от ответника, а състоянието на апартамента - за основен ремонт и необходимост от обособяване на два по - малки апартамента се установява от всички свидетели. Ирелевантно според въззивния съд е дали възложителят е предоставил проектите - за ВиК и електро части на ответника или конкретно е посочвал как и по какъв начин следва да бъдат изпълнени, съответно е предоставил възможност на ответника да изработи същите предвид крайния резултат, който е целял възложителят - обособяването на два апартамента и конкретно разположение на стаи, като същата носи отговорността за съобразяване или не с одобрени или неодобрени проекти. Като спорен въпрос по делото въззивният състав е установил доколко всички възложени дейности са извършени и какво е качеството на ремонтните дейности. В тази връзка е посочил, че от заключението по СТЕ се установява, че всички дейности по количествено-стойностната сметка са извършени. Фактурите и касовите бележки за закупени строителни материали е счел, че съответстват и се отнасят към дейностите по количествено-стойностната сметка. Относно стойността на протокол от 08.05.2016 г. на л. 10 от делото, въззивната инстанция е посочила, че същият не е доказателство за некачествено извършена работа от страна на ответника. Ответникът не е присъствал при изготвянето му. Протоколът не е официален документ, не е установено, че констатациите са направени от техническо лице. Приел е за установено качественото изпълнение на работата и в съответствие с възлагането, като в тази връзка е кредитирал показанията на посочения от ищеца свидетел Д.. Приел е също, че от показанията на останалите свидетели също се установявало, че ищцата постоянно е посещавала обекта и одобрявала извършените дейности, като е правила уточнения и давала указания кое къде иска да бъде разположено и които са били изпълнявани. Приел е още, че одобряването на работата от поръчващия само по себе си обуславя невъзможността в последващ момент той да реализира отговорността на изпълнителя по чл. 265 от ЗЗД. По възражението, че според заключението на СТЕ стойността на реално извършените СМР била 7782. 93 лв., а с доклада по делото било отделено като безспорно, че ответникът е получил сумата 8 400 лв., т. е. той е получил без основание сумата 617. 07 лв. и същата подлежи на връщане, въззивният състав е установил, че при извършения оглед вещото лице е констатирало, че са извършени дейности, които не могат да се установят с точното си количество, защото са скрити и не са попълнени в изготвената от него таблица.По останалите възражения съдът е препратил към мотивите на СРС.Доколкото не е установил твърдените пороци на първоинстанционното решение, въззивният състав е приел, че същото следва да бъде потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението първа група процесуалноправни въпроси /от първи до трети включително/ са привързани към оплакванията на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд се е позовал на чл. 272 ГПК и е препратил към мотивите на районния съд, но в допълнение сам е изложил собствени фактически и правни изводи, като е изложил и съображенията си по релевираните от страните доводи и възражения. Въпросът доколко същите са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Така поставени, въпросите по естеството си не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. По отношение на втората група процесуалноправни въпроси /от четвърти до седми включително/, досежно допуснато от въззивния съд процесуално нарушение във връзка с недопускането на свидетел, настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Наведените въпроси отново са привързани към оплакванията на касатора за допуснати от предходните две инстанции процесуални нарушения. В тази връзка следва да се отбележи, че първоинстанционното решение не е предмет на проверка в настоящото производство пред касационния съд. От друга страна, както се посочи по-горе, доводите за процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните оплаквания по чл.281 ГПК и подлежат на преценка във втората фаза на производството ако обжалването бъде допуснато, но не и във фазата по селекция на жалбата. Следва да се посочи, че по приложението на чл.266, ал.3 ГПК има трайна и многобройна практика на ВКС, в това число и посочената от касатора, а въззивното решение не й противоречи. В случая във въззивната жалба е поискано събиране на доказателство пред въззивната инстанция в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК – допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в отказ да се допусне и събере поисканото от страната доказателство – разпит на втори свидетел, посочен за същите обстоятелства, за които е допуснат и разпитан вече такъв, за което се поддържа, че е относимо към спора. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е допуснал твърдяното от въззивника процесуално нарушение, като е оставил без уважение това доказателствено искане. Несъгласието на страната с направената от съда преценка за неотносимост към предмета на делото на посочени от страната доказателства, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото проверката за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, би могла да се извърши едва в производството по чл. 290 ГПК. Наведените в изложението въпроси - от осми до единадесети включително, не представляват общо основание за достъп до касация, тъй като не са правни, а фактически – т. е. отговорът по тях предполага обсъждане и преценка на доказателствата – процесуално действие, което е относимо към втората фаза на производството. Въпросите са привързани към оплакването на касатора за неправилност и необоснованост на решението и чрез навеждането им касаторът на практика изразява несъгласието си с формираните от съда фактически и правни изводи във връзка с представените от страните доказателства, кои следва да бъдат кредитирани и кои не, какво установяват тези доказателства. Тези оплаквания съдът преценява само в случай, че обжалването бъде допуснато, тъй като по естеството си са такива по чл. 281 ГПК, а не правни въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК. Както се посочи по-горе проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 750 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,