Определение № 2617 от 11.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 1507/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Б. П. З., чрез адвокат Н. Д. и адвокат Г. Р., обжалва решение № 12 от 26.01.2024 г. по в.гр.д. № 360/2023 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 866 от 20.07.2023 г. по гр.д. № 1028/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, в частта, с която е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател против „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, за сумата над 30 000 лв. до 60 000 лв. (частично заявен иск от вземане в размер на 84 000 лв), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди във връзка с получените телесни увреждания от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 26.03.2022 г., в [населено място], ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на уведомяване на ответника – 15.04.2022 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част, като бъде установена дължимостта на обезщетение в размер на 84 000 лв, с оглед частично заявената претенция. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?

2.Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /занижено/ с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: Постановление № 4 от 1968 г. на Пленума на ВС; решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 95 от 24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о.; решение № 154 от 30.10.2012 г. по т.д. № 807/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 142 от 15.10.2015 г. по т.д. № 2766/2014 г. на ВКС, I т.о.

3.Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинени телесни увреждания в съответствие с установения в чл.52 ЗЗД принцип? – противоречие с: Постановление № 4 от 1968 г. на Пленума на ВС; решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, II т.о.;

4.Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл.52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастваща инфлация в страната?

5. Към кой момент се определя размера на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителния характер на законната лихва?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 1 от 27.03.2012 г. по гр.д. № 1106/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 196 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 1724/2009 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 526 от 03.02.2012 г. по гр.д. № 681/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 676 от 18.01.2011 г. по гр.д. № 1707/2009 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 390 от 08.01.2013 г. по гр.д. № 920/2011 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 9 от 07.03.2011 г. по гр.д. № 406/2010 г. на ВКС, I т.о.; решение № 431 от 20.12.2011 г. по гр.д. № 455/2011 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 356 от 23.01.2014 г. по гр.д. № 3041/2013 г. а ВКС, III гр.о.

6.Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл.51, ал. 2 ЗЗД? Необходимо ли е приносът на пострадалия да бъде доказан при пълно и главно доказване от страната, която го е въвела? – противоречие с: т. 7 от ППВС № 17/1963 г.; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 159 от 24.11.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 58 от 29.04.2011 г. по т.д. № 623/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 59 от 10.06.2011 г. по т.д. № 286/2010 г. на ВКС, I т.о.; решение № 54 от 22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 154 от 31.10.2011 г. по т.д. № 977/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 45 от 15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 67 от 15.05.2014 г. по т.д. № 1873/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 99 от 08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 98 от 24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г. на ВКС, II т.о.

7.Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?

8.Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението? Противоречие с: решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 36 от 24.03.2014 г. по т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение от 22.02.2011 г. по гр.д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 09.05.2011 г. по гр.д. № 421/2009 г. на ВКС, IV гр.о.; решение от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС.

„Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт К. А. оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

„Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт К. А., също обжалва с касационна жалба решение № 12 от 26.01.2024 г. по в.гр.д. № 360/2023 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 866 от 20.07.2023 г. по гр.д. № 1028/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, в частта, с която настоящият жалбоподател е осъден, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ да заплати на Б. П. З. сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди във връзка с получените телесни увреждания от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 26.03.2022 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 15.04.2022 г. до окончателното изплащане.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Допустимо ли е постановяване на осъдително решение срещу застраховател при установена със събраните по делото доказателства непредотвратимост на пътнотранспортното произшествие от водач, движещ се с по-ниска от разрешената скорост за движение на пътя и хипотетично предвидена възможност за предотвратяване на удара при скорост, по – ниска от действителната с 2-4 километра в час?

2.Какви са критериите, които следва да бъдат съобразени от съда, за установяване наличието или липсата на вина на водач при пътнотранспортно произшествие?

3.Следва ли съдът да съобрази при постановяване на решението хипотетично предвидени от вещото лице възможности за предотвратяване на пътнотранспортно произшествие или трябва да се позове само на обективно установените факти по делото?

Ответникът по касационната жалба Б. П. З., чрез адвокат Н. Д. и адвокат Г. Р., оспорва подадената касационна жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадените касационни жалби са допустими, подадени в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението лица.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба от ищцата срещу решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен предявения от нея пряк иск срещу застрахователя, с правно основание чл. 432 от КЗ, за разликата над 30 000 лв до предявения размер от 60 000 лв (предявен като частичен от вземане в размер на 120 000 лв), като иска съдът в мотивите да се произнесе, че дължимото обезщетение е в размер на 84 000 лв. Въззивна жалба е подадена и от ответника – застраховател в частта, с която е присъдена на ищцата сумата от 30 000 лв, обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата от болки и страдания от физически увреждания, причинени в пътно-транспортно произшествие на 26.03.2022 г. в [населено място], извършено противоправно и виновно от водач на лек автомобил Пежо 508 [рег.номер на МПС], за който е имало сключен договор за застраховка със застрахователя „Застрахователна компания Лев инс“ АД.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че на 23.06.2022 г. е настъпило пътно-транспортно произшествие, в тъмната част на деня, в 22:27 ч, в [населено място], на кръстовището между улиците „Апостол К.“ и „Х. Б.“. Описаният по-горе лек автомобил, управляван от И. М., е блъснал с предната си част, ищцата Б. П. З., която е пресичала като пешеходец от дясно на ляво, гледано по посока на движението на лекия автомобил. В резултат на произшествието Б. З. е претърпяла телесни увреждания, изразяващи се във фрактура на лумбалната кост на таза и 1 фрактура на дясната подбедрица, поради което е била хоспитализирана по спешност в „УМБАЛ Бургас“ АД. Прието е наличието на застрахователен договор към момента на произшествието по риска „Гражданска отговорност“ относно посочения лек автомобил.

С оглед изслушаната съдебно-автотехническа експертиза, изготвена от вещото лице С., въззивният съд е приел, че е налице противоправно деяние от страна на водача на лекия автомобил, изразяващо в неизпълнение на задължението, предвидено в чл. 20, ал.2, изр. 2 от ЗДвП, което изисква водачът на МПС при възникване на опасност за движението да намали скоростта, в случай на необходимост да предприеме аварийно спиране.

Въззивният съд е възприел изслушаната комплексна съдебно-медицинска и техническа експертиза и е приел за установено, че уврежданията, които е получила Б. З. са в резултат на съприкосновение с лекия автомобил и последващо падане на терена. Уврежданията са както следва: счупване на таза в дясно, счупване на дясна подбедрица и порезна рана на дясно бедро. Била е в невъзможност да ходи непосредствено след произшествието. Проведено й е било лечение. Счупването на таза било затруднило движението на десния долен крайник за срок от около 5 месеца, при обичаен ход на оздравителния процес, като болката в областта на симфизата може да продължи 6-7 месеца, след възстановяване на костта. Счупването на подбедрицата отзвучава в рамките на 6-7 месеца, при обичаен ход на оздравителния процес. Прорезната рана отзвучава за 1-1,5 месеца. Възможността да настъпят артрозни промени в бъдеще не била коментирана и е прието за неустановена, както и неустановено състоянието на ищцата към момента на разглеждане на делото, поради липса на ангажирани доказателства.

Преценено е, че пострадалата е претърпяла болки и страдания, по време на лечението и възстановителния период, като са взети предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Изрично е подчертано, че липсват доказателства за преживени психическа травма, наложила специализирана медицинска терапия. Прието е, че липсват доказателства за засягане на вегетативната нервна система. За да определи точния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил възстановителния период и претърпените в него болки, които са засегнали негативно психиката на пострадалата, ограничаването в движението й и необходимостта във възстановителния период да е зависима от грижите на други хора, както и преценка на икономическата обстановка в страната. Така е посочил, че следващото се справедливо обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 52 от ЗЗД, е в размер на 60 000 лв.

С оглед въведеното възражение за съпричиняване от застрахователя, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, е преценено, че действията на пострадалата като пешеходец, извършени в нарушение на чл. 113, ал. 1 и чл. 114 от ЗДвП, пресичане на пътното платно на неразрешено място, липсата на съобразяване с приближаващото превозно средство и действията непосредствено при навлизане в пътя, както и поведението й в опит да избегне удара, като е преценено, че е допринесла на равно с извършителя на противоправното деяние. Така определеното обезщетение е намалено с 50 % и е определено, че следва да е в размер на 30 000 лв.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на изискванията, предвидени в чл. 280 от ГПК.

По искането за допускане на касационно обжалване на решението, в обжалваната от Б. П. З. част с оглед формулираните правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи:

По отношение на поставените правни въпроси от 1-5, включително настоящият съдебен състав, с оглед правомощието си да конкретизира поставените от касатора правни въпроси, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС счита, че касаторът е поставил правния въпрос относно критериите за определяне на размера на следващото се обезщетение за причинени неимуществени вреди, на основание чл. 52 от ЗЗД, приложим и при предявен пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, в резултат на нанесени телесни увреждания на пострадалото лице. При разрешаване на правния спор, за да определи точния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди като отхвърли иска до напълно предявения му размер, въззивният съд с разрешаването на посочения правен въпрос е обусловен изхода на спора. Поради това е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване.

В случая въззивният съд, за да определи точния паричен еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди на пострадалата З., е съобразил момента на настъпване на произшествието 26.03.2022 г., начина на настъпване на телесните увреждания, механизма, при който е засегната телесната цялост на пострадалата, причинените й телесни увреждания, засягане на подбедрицата на крака и таза, лечението, което е проведено, включително продължителните болки и страдания за период от около 6-7 месеца. Отчетени са всички увреждания, както и тяхната съвкупност и продължителните болки и страдания през възстановителния период и проведеното лечение. Съобразено е неудобството и негативните преживявания от обстоятелството, че пострадалата е следвало да ползва чужда помощ. С оглед на изложените мотиви от въззивния съд, следва да се приеме, че липсва отклонение от задължителната практика на ВКС, съгласно ППВС 4/68, както и съгласно трайната практика на ВКС. Въззивният съд, в съответствие с посоченото в Постановлението е определил обективните факти и обстоятелства, които са се проявили и са засегнали неимуществената сфера на пострадалата. С оглед примерното им посочване в така цитираната практика, въззивният съд е съобразил изяснените критерии за определяне на точния размер на следващото се обезщетение.

При определяне на точния паричен еквивалент са съобразени изрично обективните обстоятелства, които са установени, вида на телесните увреждания, обстоятелствата, при които са получени, липсата на данни за осакатяване или за по-продължително възстановяване от обичайното. Също така е посочено, че за да определи точния паричен еквивалент на обезщетението, въззивният съд е взел предвид и нивата на икономическо развитие в страната, израз на която са лимитите на застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Съгласно трайната практика на ВКС, израз на която са и сочени от касатора решения и служебно известни на настоящия съдебен състав, този критерий е несамостоятелен, спомагателен, като въззивният съд е съобразил разясненията на ВКС при тълкуване на чл. 52 от ЗЗД и е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Сочените от касатора съдебни решения, постановени от ВКС, са по конкретни казуси, като с решенията са определени обезщетения за неимуществени вреди, съобразно различни от разглежданите в настоящия случай увреждания и в различен времеви период. Поради това, въпреки че касаторът обосновава общо основание по поставения конкретизиран правен въпрос, не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По отношение на поставения правен въпрос 6 съгласно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, относно наличието на съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос е рефлектирал върху изхода на спора, с оглед намаляване на обезщетението и частично отхвърляне на иска. Поради това с поставения правен въпрос касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Липсва отклонение от задължителната практика на ВКС, съгласно ППВС 17/63 г. Въззивният съд, за да определи 50 % намаление на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, е приел, че пострадалата е осъществила поведение в разрез с правилата за движение по пътищата, конкретно посочени, като е пресичала в тъмната част на денонощието, с тъмни дрехи, на необозначено място, при липса на съобразяване с приближаващото се превозно средство и конкретното й поведение, като е отчетено, че при пресичането се е върнала обратно, след навлизането към автомобила, с което е спомогнала да настъпят уврежданията й. Конкретните установени факти на движение на пострадалата са съпоставени с противоправното поведение на водача на автомобила, като е преценено, че и двамата участници в произшествието имат равен принос. Установено е точното поведение на пострадалата, като е съпоставено с действията на водача на превозното средство. По този начин, въззивният съд е съобразил задължителното тълкуване, че е необходимо установяване на причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Сочените от касатора съдебни решения на ВКС, са израз на трайната практика по тълкуване и прилагане на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. В случая липсва отклонение от трайната практика на ВКС по приложение на чл. 51, ал. 2 от ГПК, поради което не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По отношение на формулираните 7 и 8 правни въпроси, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че са относно задълженията на въззивния съд при разрешаване на спора между страните и са определящи изхода на спора, поради което с тях касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1 от ГПК. Липсва отклонение от задължителната практика на ВКС съгласно Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/13 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно посоченото тълкувателно решение, непосредствена цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайната практика на ВКС, служебно известна на настоящия състав и цитирана от касатора, по тълкуване на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 от ГПК, е разяснила, че въззивният съд е длъжен да изложи мотиви на решението, в които да изложи самостоятелни фактически и правни изводи по същество на спора и се произнесе по защитните възражения на страните, с оглед въведения предмет с въззивната жалба съгласно чл. 269, ал. 1 от ГПК и отговора на въззивната жалба с оглед чл. 263, ал. 1 от ГПК. Съдът дължи произнасяне по установените факти и тяхното правно значение.

В случая въззивният съд, с оглед предмета на въззивното производство, е разгледал доводите на страните и е посочил кои факти възприема за настъпили, като е извършил самостоятелна преценка на същите. С оглед твърденията на страните е изложил и мотиви за това с оглед факти дали са настъпили правните последици.

Поставянето на тези правни въпроси е обусловено от въведеното в касационната жалба оплакване, че не са обсъдени всички твърдения на ищцата относно претърпените от нея болки и страдания. Изцяло са съобразени затрудненията в ежедневието във възстановителния период, промяната в начина на живот, обездвижването по лекарско предписание, затрудненията в комуникацията с околните хора, лишенията и социалната изолация. Продължителните болки и страдания в периода на оздравяване. Отречено е настъпването на увреждания на вегетативната и нервна система и възникнали психически проблеми, които са наложили провеждане на медикаментозна терапия.

С оглед посоченото по-горе, не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВКС по посочения правен въпрос.

По отношение на формулираните правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, представено към касационната жалба на „Застрахователна компания Лев инс“ АД.

Така формулираните първи и втори правни въпроси от касатора са свързани с установяване на противоправното и виновно поведение на водача на лекия автомобил, причинил пътно-транспортното произшествие. С оглед правомощието на касационната инстанция, съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че въпросите следва да бъдат конкретизирани по следния начин: за предпоставките, подлежащи на установяване при преценка възникнала ли е опасност на пътя, както и за задълженията на водача при такава възникнала опасност, предвидени в чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и вината на водача.

С така конкретизирания правен въпрос касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като отговорността на застрахователя е функционална на отговорността на водача на лекия автомобил и произнасянето на съда относно противоправността и вината на водача на автомобила е определящо изхода на спора. Разрешението, дадено от въззивния съд на поставените правни въпроси, е извършено при възприемане на механизма на пътно-транспортно произшествие, установен чрез констатациите в протокола за оглед на пътно-транспортното произшествие и заключението на вещото лице. С оглед тези доказателства е обоснован извод, че пешеходката е навлизала на пътното платно, водачът на автомобила е могъл да я види, като същата след появата си е била видима за него, попадала е в опасната зона, като към момента на възникване на опасността водачът на автомобила е могъл и е бил длъжен да реагира. Обоснован е извод, че липсата на аварийно спиране е причина за настъпване на произшествието. В случай, че би се осъществило аварийно спиране, не биха настъпили вредите. Въззивният съд се е ръководил от разясненията в задължителната практика на ВКС, Тълкувателно решение 28 от 28.11.1984 г. по н.д. 10/84 г. на ОСНК на ВС, както и трайната практика на ВКС по приложение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, сред които решение № 33 ОТ 02.05.2019 г. по гр. д. № 1787/2018 Г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС. Съгласно посочената практика по приложение на чл. 20, ал. 2 от ЗЗД, ВКС е разяснил, че при установяване на факти, когато водачът на пътно превозно средство има техническа възможност да спре при възникване на видима опасност за движението, каквато е наличието на пешеходец на пътното платно, но не задейства своевременно спирачната система, той извършва нарушение на правилото на чл. 20, ал.2, пр. 2 от ЗДвП. Спирането на превозното средство се налага когато и движението с най-ниска скорост създава опасност за възникване на произшествие. Изрично е подчертано в практиката на ВС и ВКС, че при възникване на опасност за движението по пътищата водачът има задължение само да спре, но не и да завива, за да избегне опасността. Именно това изискване на закона, конкретно посочената от въззивния съд норма, е взето предвид, за да се определи противоправното поведение на водача на лекия автомобил. Даденото от въззивния съд разрешение не е в отклонение от задължителната и трайна практика на ВС и ВКС. Касаторът макар и да е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване не е мотивирал наличието на предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Липсват изложени съображения, че по поставения правен въпрос следва съществуващата задължителна и трайна практика да бъде осъвременена, поради настъпили нормативни изменения или изменения в обществено-икономическите условия, респ. поради неточно тълкуване, което се нуждае от изоставяне или осъвременяване. Поради това не следва да се допуска касационно обжалване.

По отношение на формулирания трети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че правният въпрос относно задължението на съда да обсъди доказателствата самостоятелно и в тяхната съвкупност, конкретно да обсъди експертизата по делото в съвкупност с останалите доказателства, за да направи преценка за възприемане на изводите й и да основе решението си на тях, в случая е разрешен от въззивния съд. Видно е от мотивите на съдебния акт, че съдът е преценил заключението на авто-техническата експертиза, което е възприело и протокола за оглед на пътно-транспортно произшествие. С оглед данните от протокола са направени изчисления, на основа специалните знания на вещото лице, за да се достигне до изводите, че е възникнала опасност на пътя за водача на превозното средство. При попадане на пешеходеца в опасната зона, водачът е следвало да спре аварийно. Изводът е основан на направените изчисления за скорост на автомобила и разстояние на участниците в произшествието, като са преценени техническите данни. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, съгласно решение № 28 от 13.04.2021 г. по т. д. № 248/2020 г., ВКС, I ТО. и посочените в него решения, както и множество други, съгласно които, заключението на вещото лице следва да бъде обсъдено и преценено в съдебното решение в съвкупност с всички останали доказателства. Съдът не е длъжен да възприеме експертното заключение, а трябва да прецени доказателствената му сила съобразно неговата пълнота, яснота и обоснованост, като изложи мотиви, обосноваващи преценката му.

Поради наличието на трайна практика по поставения правен въпрос, не може да се приеме за основателно становището на касатора за наличие на предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Спазването на тълкуването на чл. 202 от ГПК, така както е изразено от ВКС, изключва наличието на допълнително основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение.

Така мотивиран ВКС