Определение № 489 от 01.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1470/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. Б.-М. срещу решение № 539 от 22.10.2020 г., постановено по гр. д. № 262/2020 по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е обезсилено решение № 90 от 30.04.2020 г. по т. д. № 293/2020 г. на Окръжен съд – Бургас, в частта, с която е оставено без уважение възражението на М. И. Б.-М. за прихващане с нейно насрещно вземане срещу „Банка ДСК“ ЕАД в размер на 50 000 лв., която сума представлява заплатена без основание договорна лихва, като производството е прекратено в тази част. Потвърдено е първоинстанционното решение в останалата част, с която е прието за установено, че М. И. Б.-М. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД посочените суми по договор за жилищен и ипотечен кредит от 28.07.2008год. и допълнително споразумение към него от 18.11.2015год. Касаторът счита, че решението е нищожно; евентуално, че е недопустимо; евентуално, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено процесуално нарушение и поради необоснованост. За допускане на обжалването се позовава на 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, пр. 1, 2 и 3 ГПК. Поставят се следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/. Въведената, като възражение за прихващане - съдебна компенсация, от ответника парична претенция към ищеца за заплащане - връщане на недължимо платени суми по едно облигационно правоотношение, представлява ли вземане за неоснователно обогатяване което следва да се предяви и приеме като възражение за прихващане на насрещно вземане на ответника за неоснователно обогатяване на ищеца, или представлява извършено от ответника позоваване на изпълнение по облигационното правоотношение, на което основава правата си ищеца, с твърдение че е налице изпълнение на задължението за заплащане по облигационното правоотношение, над дължимото?; 2/. Процесуално легитимиран ли е съдът да изменя същността на въведените от страната защитни възражения, в това число и възражението за прихващане - съдебна компенсация, и да приема че такива не са извършени от страната, въпреки ясното и недвусмислено волеизявление на страната за извършване на процесуално възражение за прихващане?; 3/. При извършено от едната страна в процеса оспорване на документ по чл. 193 от ГПК, ако страната представила документа не заяви че ще се ползва от него, същият следва ли да бъде изключен от доказателствата по делото и може ли той да се счита за валидно доказателство и на него да се основават правните изводи на съда, след като представилата го страна не е заявила че ще се ползва от оспорения документ?; 4/. Допустимо ли е и процесуално задължен ли е съдът да дава нарочни указания на страната, представила оспорения по чл. 193 от ГПК документ, да заявява дали ще се ползва от него, и може ли такива указания да бъдат давани в късен процесуален момент спрямо извършеното оспорване, а именно - съдът да отменя определението си за приключване на устните състезания и за оттегляне да решава делото, и да връща делото във фазата на събирането на доказателствата, и да открива производство по оспорването на документа, заради заявено впоследствие в резултат на горните указания на съда, изявление от представилата документа страна, че ще се ползва от същия? Подобни указания на съда, поставят ли оспорващата страна в по-неизгодна процесуална позиция в процеса и нарушават ли се по този начин принципите на ГПК за законност, равенство, състезателно начало и служебно начало, както и нарушава ли се балансът на процесуалните права и правомощия на иначе равнопоставените страни в гражданския процес?; 5/. Ако бъде установено по делото, че частен документ, чиято истинност - автентичност е била оспорена по чл.193 от ГПК, е подписан от лице, чиито индивидуализиращи белези - имената му, не съвпадат с тези на лицето, което е посочено в самия документ като негов автор (имената на двете лица не съвпадат), представлява ли документът неистински - неавтентичен, дори и да е установено от кого е подписан той, но предвид това че подписалото го лице не е посочено в документа като негов автор - имената на подписалия документа не съвпадат с имената на лицето, посочено в документа като негов автор? 6/. Възможно ли е и допустимо ли е един банков кредит да бъде обявен за предсрочно изискуем чрез уведомление за това до длъжника, извършено от лице което не е разполагало с представителна власт и не е било овластено от страна на банката за това, и допустимо ли е в този случай на осъществено материално-правно потестативно (преобразуващо) право по едно договорно правоотношение, да се приложи презумпцията по чл. 301 от ТЗ, за не противопоставяне от страна на търговеца веднага след узнаването, като по този начин да се санира едно порочно извършено упражняване на потестативно право на едната страна по облигационното правоотношение, чрез подписване и изпращане на уведомление за предсрочна изискуемост, което прави целия кредит дължим и предсрочно изискуем и установява и осъществява едно ново и изгодно за търговеца правно положение, а не неизгодно и задължаващо него такова? Допустимо ли е приложението на презумпцията по чл.301 от ТЗ, ако при извършването на действията - подписването и изпращането на уведомлението за предсрочна изискуемост по банковия кредит, не е указно в документа, че лицето подписало документа, действа като представител - от името и за сметка на търговеца? 7/. Следва ли уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост да бъде ясно и недвусмислено и със съдържание, което в същата степен да дава информация за това какъв е остатъка по кредита за заплащане, както и какъв е погасения до сега размер, както и какви са и колко са закъснелите вноски и периода за който те са били дължими и от кога е забавата, както и/в извлечението от сметки (извлечението от счетоводните книги), въз основа на което банката се е снабдила със заповед за изпълнение, в това число и информация и данни за длъжника и кредитора, за договора за банков кредит, пораждащ вземането (размера на разрешения и усвоен кредит, крайния срок за погасяване), за дължимия размер на кредита - главница и лихви, респ. за непогасения остатък от него, за датата на настъпилата предсрочна изискуемост, за причината за предсрочната изискуемост, като в хипотезата на непогасени вноски следва да е посочено кои вноски и при какъв падеж не са погасени? 8/. Следва ли поканата или уведомлението за предсрочна изискуемост да има минимално съдържание, относимо съгласно чл. 60, ал. 2 от ЗКИ към извлечението от счетоводните книги, въз основа на което се инициира производството по издаване на заповед за изпълнение?; 9/. „Главното задължение“ по смисъла на нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД следва ли да се разбира като дълга в целия му обем и срок, без значение факта че са уговорени отделни, изискуеми в различни моменти - ежемесечно, погасителни вноски? 10/. Ако кредиторът не е предявил иск против длъжника за отделните вноски с настъпил падеж в шестмесечния срок по чл. 147 от ЗЗД, от настъпването на този отделен падеж на всяка вноска, поръчителят остава ли задължен към кредитора или не, и правата на кредитора срещу поръчителя запазват ли се за претендиране на тези вноски с настъпил падеж, както и запазват ли се правата на кредитора срещу поръчителя за целия уговорен срок на договора за кредит, въпреки бездействието му? 11/. Под главно задължение в разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД има ли се предвид цялото неделимо задължение за връщане на паричния ресурс по договора за кредит, или понятието „главно задължение“ е употребено не според обема на задължението, за което е уговорено поръчителството във връзка е нормата на чл. 139 ЗЗД, а за разграничаване отговорността за главното задължение от тази за акцесорните задължения (например за лихви); 12/. Погасяват ли се правата на кредитора по чл. 147 от ЗЗД спрямо поръчителя, за изплащане на отделните погасителни вноски с настъпил падеж за период от шест месеца преди подаването на заявление в заповедното производство? 13/. Представлява ли неравноправна, а от там и нищожна, клаузата в договор за кредит предвиждаща възможност на банката - кредитор да обяви целия дълг по кредита за предсрочно изискуем, както по принцип така и в хипотеза когато такава клауза не е индивидуално уговорена, а представлява част от общи условия, които не са били предоставени и сведени до знанието на длъжника - потребител? 14/. Следва ли съдът сам да определи правната квалификация на защитните възражения на ответника, и вече веднъж дал правната им квалификация, дължи ли произнасяне съдът по тях, според тази квалификация? 15/. Допуска ли съдът процесуално нарушение, ако в доклада си по чл. 146 от ГПК дава една правна квалификация на защитни възражения на ответника, а впоследствие в съдебното си решение не разглежда така квалифицираните от него възражения, и по тях липсва произнасяне, а приема че те следва да бъдат с различна правна квалификация и не ги разглежда изобщо, приема че са недопустими в този им вид, и квалифицирани по този начин - неоснователни? 16/. Допуска ли съдът процесуално нарушение, ако в съдебното решение не разглежда и приема за недопустими или неоснователни възражения на ответника, като ги квалифицира за първи път в решението, по начин различен от квалификацията при докладването на делото и по този начин нарушават ли се процесуалните права на ответника да получи правилна и вярна квалификация на своите възражения, разпределение на доказателствена тежест и указания за подлежащите на доказване факти? 17/. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички заявени и поддържани от страните доводи и възражения, от които зависи правилното разрешаване на спора по делото и да формира изводите си въз основа на всички събрани относими и допустими доказателства след тяхната съвкупна преценка при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството? В изложението посочва, че по въпроси с №1,2,6 и 13 липсва съдебна практика и въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, също и така и по тези въпроси решението се явява и очевидно неправилно. Касаторът счита, че въпроси по № 3, 4, 5, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 14, 15, 16, 17 са решени в противоречие със следната практика на ВКС: решение № 996 от 20.12.2017 г. по гр. д. № 784/2017 г., IV г.о., решение № 66 от 25.04.2013 г. по гр. д. № 807/2012 г., I г.о., Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г., ОСГТК, решение № 29 от 23.07.2019 г. по т. д. № 1212/2018 г., I т.о., определение № 656 от 14.07.2016 г. по т.д. № 2609/2015 г., I т.о., решение № 6 от 12.06.2017 г. по т.д. № 50203/2016 г., II г.о., определение № 810 от 19.11.2011 г. по ч.т.д. № 753/2011 г., I т.о., определение № 333 от 27.04.2016 г. по т.д. № 2440/2015 г., II т.о., определение № 241 от 23.03.2016 г. по т. д. № 2329/2015 г., II т.о., решение № 77 от 10.05.2016 г. по т.д. № 3247/2014 г., II т.о., решение № 89 от 31.07.2017 г. по т.д. № 907/2016 г., II т.о., решение № 83 от 26.05.2017 г. по т.д. № 50394/2016 г., IV г.о., решение № 83 от 20.07.2020 г. по гр. д. № 4939/2017 г., IV г.о., решение № 254 от 20.05.2019 г. по гр. д. № 4863/2017 г., IV г.о., решение № 173 от 07.01.2020 г. по гр.д. № 5406/2016 г., I г.о., определение № 394 от 19.04.2016 г. по гр. д. № 1038/2016 г., III г.о., решение № 33 от 09.04.2020 г. по т. д. № 693/2019 г., I т.о., решение № 45 от 27.05.2019 г. по гр. д. № 2746/2018 г., II г.о., решение № 45 от 27.05.2019 г. по гр. д. № 2746/2018 г., II г.о., решение № 150 от 11.07.2016 г. по гр. д. № 4321/2015 г., IV г.о., решение № 369 от 17.12.2014 г. по гр. д. № 1833/2014 г. на ВКС, определение № 107 от 19.02.2019 г. по т.д. № 1390/2018 г., II т.о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г., II т.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г., II т.о., решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г., II т.о. Касаторът излага, че всички поставени въпроси са решени и в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България и Съда на Европейския съюз – основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касаторът счита, че всички поставени от него въпроси са от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като произнасяне на ВКС точно по конкретните постановки липсвало. Касаторът счита също, че решението е вероятно нищожно, вероятно недопустимо или очевидно неправилно – основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 2 ГПК, защото въззивният съд при нарушение на процесуалните правила не е разгледал заявени от въззивната страна защитни възражения, а други такива неправилно е отхвърлил. Освен това се сочи, че решението е поставено при изцяло едностранчиво, необективно и неправилно тълкуване и оценяване на събраните доказателства, както и при неправилно приложение на материалния закон, в частност разпоредбите на чл. 147 от ЗЗД, касаещи пределите на отговорността на поръчителя, както и при неправилно приложение на процесуалния закон – ГПК, в частност по оспорване истинността на частен документ съгласно чл. 193 ГПК. Неправилно според касатора е приложено и задължението на съда да приеме за разглеждане и да докладва по чл. 146 от ГПК всички защитни възражения на страните по делото, да ги обсъди и да реши – да приеме за основателни и за неоснователно, в съдебното решение така, както са квалифицирани в доклада по чл. 146 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: Въззивният съд е приел, че първата инстанция е разгледала и се е произнесла по възражение за прихващане на исковите суми с насрещно вземане на ответника в размер на 50 000 лв., представляващо платена без основание договорна лихва по процесния договор за кредит. Във въззивното решение съдът е отбелязал, че възражението за прихващане е способ за разширяване на предмета на първоначалния правен спор чрез въвеждане в същия на друго, различно от предявеното от ищеца, субективно материално право с титуляр ответника по иска, по което съдът да се произнесе в крайния си съдебен акт, разпростирайки върху това спорно право силата на пресъдено нещо. Според въззивния съд в случая ответницата по делото не е въвела по възражението за съдебна компенсация свое насрещно право, различно от първоначалното, а е направила позоваване на изпълнение по договора за кредит, на който основава правата си ищеца, като е твърдяла, че е налице изпълнение на задължението за заплащане на договорна лихва над дължимото. Съдът е посочил, че с това възражение не би се достигнало до разширяване на обективните предели на силата на пресъдено нещо, тъй като съдът по необходимост, разглеждайки предявения иск за договорната лихва, ще се произнесе по въпроса за нейната дължимост и размер. Поради това е прието, че не се касае за възражение за прихващане, което е оставено без уважение от първоинстанционния съд и че решението е недопустимо в тази част. В останалата част съдът не е открил основания за недопустимост или неправилност на решението. Приел е, че въззивницата е поела задължения по процесния договор за жилищен и ипотечен кредит от 28.07.2008год. и допълнително споразумение към него от 18.11.2015год. с кредитополучател Е. Г. М./ същата е конституирана като трето лице помагач на ответника/ за сумата от 250 000лв. не като съдлъжник, а като поръчител, както е смятала и ответницата. Посочил е също, че с оглед на приетата съдебносчетоводна експертиза кредитът е усвоен при уговорен при първоначален лихвен процент на възнаградителната лихва от 7,29 %, като към 10.12.2016год. кредитополучателят има неизплатени задължения и е била изпълнена предвидената в договора материалноправна предпоставка за предсрочна изискуемост, а именно налична забава в плащанията на една месечна погасителна вноска за главница и/или лихва. Според въззивния съд дружеството е упражнило правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с нарочни изявления, получени от длъжника Е. Г. М. на 24.11.2017год./от когато е прието, чи е настъпила предсрочната изискуемост/ и от поръчителя М. И. Б. на 19.07.2017г. Отбелязано е, че шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД не е изтекъл, тъй като в конкретния случай тече от настъпването на предсрочната изискуемост. Съдът е счел за неоснователно и възражението на въззивника, че в първата инстанция са били преклудирани правата на въззиваемия да се ползва от документите, тъй като последният не е заявил, че желае да се ползва от тях. Според въззивния съд подобно заявление е обвързващо едва при изпълнено задължение от съда да отправи искане до страната дали желае да се ползва от документа, което в конкретния случай е направено с определение № 1439 от 27.11.2019 г. на Окръжен съд – Бургас. В тази връзка с оглед на приетата от първоинстанционния съд съдебно-графологична експертиза е прието, че както писмото-уведомление от банката- ищец до поръчителя е подписано от посочения служител на банката, така и същото е получено лично от поръчителя срещу подпис върху потвърждение за получаване на пратката. Във въззивното решение е разгледана клаузата за едностранна промяна на лихвения процент в процесния договор и е прието, че тя е неравноправна, без да може да се приложи изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. При това положение решаващият състав е приложил първоначалния размер на договорната лихва (7,29%) и е приел, че надплатени са били 9471,97 лв. Тази сума е приспадната от претендирана от банката сума за възнаградителна лихва и претенцията за разликата до пълния претендиран първоначален размер е отхвърлена. В тази отхвърлителна част решението е влязло в сила след като не е обжалвано от ищеца пред въззивния съд. Настоящият състав счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не става ясно защо според касатора е налице вероятна нищожност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Според съдебната практика нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно властническо волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е спазена писмената форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт, или решението е неразбираемо до степен, в която неговият смисъл не би могъл да се извлече дори по пътя на тълкуването /решение № 117 от 01.07.2019 г. по гр. д. № 3692/ 2018 г. на ВКС, III г.о./. С оглед на което въззивното решение не е нищожно. По довода на касатора за вероятна недопустимост на въззивното решение поради това, че въззивният съд е обезсилил решението в частта относно възражението за прихващане, следва да се отбележи, че изтъкнатото основание не би могло да е основание за недопустимост на въззивното решение, а евентуално само за неговата неправилност. Недопустимо е само решението, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно (решение № 165 от 07.12.2020 г. по гр. д. № 4327 / 2019 г. на ВКС, III г.о.). В случая съдът се е произнесъл в рамките на спора, с който е сезиран, а твърдените от касатора пороци на решението по отношение на произнасянето по възражението за прихващане на ответницата евентуално биха довели до извод, че решението е неправилно, но не и, че същото е недопустимо. В случая също така независимо от оплакванията на касатора, сврзани с възражението за прихващане не са налице и основания за уважаването му след като е заявено, че се прави прихващане със суми, които са надплатени като възнаградителна лихва, но и каквото не е извършено от поръчителя, но фактически надплатената сума като възнаградителна лихва е съобразена от въззивния съд като е намален размера на посочената като дължима възнаградителна лихва и е отхвърлена в тази част претенцията до първоначалния посочен размер. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва да се посочи, че съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр.59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Изрично в мотивите на това тълкувателно решение е посочено, че определения по чл. 288 ГПК, голям брой от които се сочат от касатора по настоящото дело, не биха могли да удовлетворят допълнителния критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това решения на Върховния административен съд също не попадат в такава изведената дефиниция, а касаторът сочи и такова решение на ВАС. На следващо място, с определение настоящото дело е било спряно поради връзка на обусловеност между поставените от касатора въпроси № 9, 10, 12, посочени по-горе, и предмета на тълкувателно дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, образувано по въпроса: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотезата на предсрочна изискуемост?“. Делото е възобновено след постановяване на Тълкувателно решение № 5 от 21.02.2022 г. по горецитираното тълкувателно дело ВКС, в което се приема следното задължително тълкуване: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост“. Така възприетото от ОСГТК на ВКС тълкуване съвпада с изводите на въззивния съд по настоящото дело, тъй като същият е приел, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от момента на обвяването на предсрочната изискуемост. В случая предсрочната изискуемост е обявена на 24.11.2017г., а заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – на 08.12.2017 г. Поради това по тези въпроси не следва да се допуска касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените от касатора въпроси № 3, 4 и 5 касаят приложението на чл. 193 ГПК във връзка с оспорване на документ. Тези въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е приел, че съдът първо трябва да постави въпрос на страната дали желае да се ползва от документа и чак след това страната да даде отговор, съответно да се преценява дали правото й да се ползва от документа е преклудирано, което е безспорно в съдебната практика. Въпроси № 7 и 8 на касатора касаят минимално изискуемото съдържание на уведомлението за предсрочна изискуемост. В практиката на ВКС, включително цитраната от касатора, се приема, че съдържанието на уведомлението следва да е ясно и недвусмислено. Същото е прието и от въззивния съд, поради което не е налице твърдяното противоречие. Освен това става дума за преценка по същество, касаеща правилността на решението, а не във фазата по допускането му до касация. Въпрос № 11 на касатора е дали под главно задължение в разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД се има предвид цялото неделимо задължение за връщане на паричния ресурс по договора за кредит, или понятието „главно задължение“ е употребено не според обема на задължението, за което е уговорено поръчителството във връзка е нормата на чл. 139 ЗЗД, а за разграничаване отговорността за главното задължение от тази за акцесорните задължения (например за лихви). По този въпрос касаторът, независимо, че го е включил към други въпроси / №9,10 и 12/ не е цитирал практика на ВКС, в която да се съдържа произнасяне по този въпрос, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е цитирана и практика, която да се отнася за поставения от касатора въпрос № 13, касаещ неравноправни клаузи в договори с потребител. Последната група въпроси на касатора от № 14 до 17 се отнасят до процесуални задължения на въззивния съд да обсъди всички доказателства и да изготви доклад по делото. Въпросите са казуистични, като изискват преценка на конкретните факти по конкретно дело, а оттам и навлизане в спора по същество, което е недопустимо на фазата по допускане на касационно обжалване. Поради това и по тези въпроси не може да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, което се сочи от касатора, следва да се отбележи, че в изложението към касационната жалба не са цитирани актове на Конституционния съд и Съда на Европейския съюз, които да се отнасят до поставените от касатора въпроси, а това е задължително при обосноваването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Посочването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е бланкетно, като се твърди, че по поставените въпроси липсва практика, а същевременно се цитират множество решения на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият съд не счита, че е налице и основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК. Оплакването на касатора се свежда до неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, произтичаща от неправилно тълкуване на материалния закон. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в пряко нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При очевидната неправилност недостатъците на решението следва да са от такова естество, че да не е нужно да се извършва проверка на доказателствата по делото. Настоящият случай не е такъв и не следва да бъде допуснато касационно обжалване на соченото основание. Поради гореизложеното, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Право на разноски има ответника по касация, но той не е направил такова искане, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.