Определение № 1092 от 20.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1646/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

М. Д. Д. чрез адв. П. К. обжалва определение от 13.09.2023 г. по в.ч.г.д. 8326/23 г., I ГО, СГС, с което е потвърдено прекратяването на производството по предявения от него иск. Излага съображения относно допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд, както и неправилност на определението. Моли да се отмени определението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи, че определението е очевидно неправилно. Излага съображения, че ищецът искал корекция на информация в Централния кредитен регистър (Ц.). Ако се искало установяване недължимост на суми, това било иск за установяване на факт, който би бил допустим, само в случай, че е изрично предвиден в закона. На частния жалбоподател било известно, че при предявени отрицателни искове, на основание изтекла давност и влезли в сила съдебни решения, бил налице отказ на кредиторите да заличат вписванията в кредитния регистър, с мотив, че погасяването по давност не погасявала дълга, а само правото да се търси съдебно принудително удовлетворение. По този начин, кредитополучателят не можел да ползва кредитни услуги от други кредитори. Това било принудителен начин за събиране на суми. Неправилно било и съображението, че ищецът би разполагал с иск за обезвреда на причинените вреди, ако ответникът не би изпълнил основателно искане по чл. 24, ал.1 от Наредбата за Ц.. Искът за обезщетение от противоправното поведение не замествал иска за преустановяване на това противоправно поведение. Защитата на правата и интересите по чл. 56 от Конституцията на Р България не гарантирал само обезщетителните права. Същите били вторични и произхождали от правонарушенията. Счита, че съдът не е обсъдил всички доводи и възражения на жалбоподателя. Моли да се отменят определението на въззивния съд, както и определението на първоинастанционния съд и делото да се върне за разглеждане на първоинстанционния съд.

Поставя следните правни въпроси:

1. Допустим ли е иск за осъждане на лице да изпълни свое административно задължение (осъждане за извършване на действие, ако неизпълнението му засяга правата, и / или интересите на ищеца и не е предвиден специален иск (или друго производство, зависещо от волята и действията на ищеца) за тяхна защита?

2. Ако е предвидена административна санкция за неизпълнение, или за неточно/невярно изпълнение на определено действие, това препятства ли правото на засегнатото от неизпълнението (неточното /невярното изпълнение) лице да търси по исков ред защита на свои права и/или законни интереси, засегнати от неизпълнението?

3. Наличието на право на иск за обезщетение за нарушено право, превръща ли в недопустим иска за преустановяване на нарушението му?

Излага следните съображения: Правото на иск на ищеца, с който да защити правото си да се съдържа вярна информация за него в Ц., което право кореспондира с неговия интерес, както и с насрещното задължение на ответника, в същия смисъл, което е определено в нормативен акт, е гарантирано по чл. 47 от ХОП, чл. 6, т. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Споменаването, че ответникът има административна отговорност, ако не изпълнява задълженията си по Наредбата за Ц. за вярно и своевременно актуализиране на информацията за длъжниците, не гарантира правото на ищеца, за него да се обработва такава информация (която представлява „лични данни“ по смисъла на чл. 4, т. 1 от Регламент 2016/679 на ЕП и на Съвета от 27.04.2016 г., относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни). Конкретно, информацията за кредитните дългове в Ц. била идентификация на физическо лице по признак „икономическа идентичност“. Информацията в Ц., обединяваща в един запис имената, ЕГН, размера на дълга и наименованието на кредитора, били точно такива данни. Нямало нормативна уредба в българското право, която да задължава кредитора да коригира или заличи неточните лични данни в Ц. за кредитна задлъжнялост на ищеца. Настоящият иск бил такава разумна мярка. Всички тези аргументи не били обсъдени в мотивите на обжалваното определение.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

С обжалваното определение № 10 671 от 13.09.2023 г. по ч.гр.д. 8326/23 г., СГС, 1 ГО е потвърдил определение № 23043/30.06.2023 г. по гр.д. 27 274/23 г., СРС, 165 състав, с което е прекратено производството по делото като недопустимо. Въззивният съд е приел, че ищецът М. Д. е предявил искова молба, твърдейки, че информацията в Ц. за налични негови задължения, спрямо „ЕОС Матрикс“ ЕООД е невярна, тъй като липсвали задължения на ищеца към тази кредитна институция, не бил съдлъжник или поръчител по договор за кредит, не бил станал длъжник и по силата на договор за цесия. Заявени били и твърдения, че дори евентуално в хода на производството да се установят задължения по отношение на тях, били изминали повече от 5 години и същите били погасени по давност. Предявеният иск бил за осъждане на ответника да изпълни задълженията си по чл. 10 и чл. 24, ал. 3 от Наредба № 22 от 16.07.2009 г. на БНБ за Ц., като заяви за заличаване информацията за ищеца, която се съдържа там, в частта, в която било записано, че ищецът има задължения към ответника.

Въззивният съд е разгледал правното значение на Ц., който осигурявал централизирана информация за кредитната задлъжнялост на клиентите, съдлъжниците и поръчителите по кредити към банките и финансовите институции, както и ползване от банките и финансовите институции на информацията за кредитната задлъжнялост на техните клиенти, арг. чл. 3, ал.1, т. 1 и т. 2 и ал. 2 от Наредба № 22 от 16.07.2009 г. на БНБ за Централния кредитен регистър. Съгласно чл. 4, ал. 1 от посочената наредба, кредитните институции, посочени в тази разпоредба следвало да предоставят информация за кредитната задлъжнялост на клиентите, по начина, указан чл. 10, ал. 1 от Наредбата. За верността на предоставената информация финансовите институции носели отговорност, съгласно чл. 17, ал. 2 от Наредбата, както и неизпълнението или неточното изпълнение на това задължение било скрепено с административна санкция, съгласно чл. 26 от Наредбата, респ. санкциите и надзорните мерки, предвидени в ЗКИ. Така е прието, че задължението на съответната кредитна институция за подаване на информация в Ц. е с административен характер, част от правоотношението с БНБ, която като административен регулаторен орган, осъществява надзор на дейността на банковите и небанковите финансови институции.

Въззивният съд също така е приел, че гражданският съд по реда на общия исков процес, нямал предвидена в закона възможност да осъди банкова или небанкова финансова институция да подаде информация в Ц. с определено съдържание. Такава принудителна корекция не била и в правомощията на БНБ. Противното означавало недопустима намеса на гражданския съд в съдържанието и последиците на административното правоотношение между тази институция и БНБ по повод задължението й да подава и поддържа информация в Ц..

Въззивният съд е посочил, че изложените от ищеца твърдения за липса на задължения по договор за кредит поради отсъствие на договорно правоотношение с финансовата институция или поради тяхното погасяване чрез плащане, изтекла давност или друг правновалиден способ, можели да се реализират в рамките на исково производство за установяване недължимост на същите. При съдебно установяване на недължимост на сумите, клиентът разполагал с възможност предоставената по чл. 24, ал. 1 от Наредба 22 на БНБ да поиска корекция на информацията от финансовата институция, но с подобен иск, в разглежданата искова молба, съдът не бил сезиран. При отказ на финансовата институция да извърши исканата корекция, доколкото отново не е предвиден административен или съдебен контрол, според въззивния съд, увредената страна би разполагала с иск за обезвреда на причинените й вреди.

Допускането на касационно обжалване на определенията се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 274, ал.3 вр. чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, не се установяват основания, водещи до извод, че е налице вероятност обжалваното определение да е вероятно нищожно, респ. вероятно недопустимо.

По отношение на очертаните доводи за очевидна неправилност на въззивното определение, настоящият съдебен състав намира, че от самия акт не се установява наличие на соченото основание, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК. Преди всичко, следва да се подчертае, че ищецът в исковата молба не е заявил правата си спрямо ответника, на плоскостта на търговското или гражданското право, за да може да се направят изводи относно защита на материални права. Търсената защита не е свързана с отричане на правото на вземане на ответника. Изложени са доводи, с които ищецът е свързал искане за осъждане на ответника да изпълни задълженията си по чл. 10 и чл. 24, ал. 3 от Наредба 22 на БНБ от 16.07.2009 г. С оглед така заявения иск, не може да се приеме, че е налице искова защита на правата на ищеца спрямо ответника, в качеството му не на задължен субект съобразно чл. 10 от посочената Наредба. В този смисъл всички доводи на жалбоподателя относно очевидната неправилност на акта, основани на твърденията му за липса на право на вземане на ответника, спрямо ищеца, основано на кредитно правоотношение, не са основателни, доколкото не са релевирани в процеса.

Посочените правни въпроси не представляват основания за допускане касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да представлява основание за допускане касационно обжалване на поставения от касатора правен въпрос, следва да е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, обусловил изхода на спора. В случая, за да приеме, че така предявеният иск е недопустим, въззивният съд е направил извод, че по реда на общия исков процес, се осъществява защита на нарушени субективни права. Освен това е изложил съображения, че в хипотезата на наличие на оспорване липсата на задължения, касаторът не може да иска задължаване на ответника да изпълни свое административно задължение. Основният мотив на въззивния съд е липсата на предявен иск за субективни права, както и липсата на възможност предявяването на субективни права да се свържат с искане за изпълнение на административно задължение. Посочено е, че редът за защита е предявяване на иск за защита на конкретно накърнените имуществени права и при наличие на регистър, предвидения административен ред за отразяване на подлежащите на вписване в регистъра обстоятелства, съответно при наличие на установяване с влязло в сила съдебно решение липсата на задължения, отразяване на това обстоятелство в посочения централен кредитен регистър, по реда на чл. 24, ал. 1 от Наредбата, като се поиска корекция. В настоящия процес, ищецът не е предявил иск за защита на тези права. Изцяло хипотетични са поставените условия във въпросите, след като липсва иск за защита на субективни права. Изложените обстоятелства, че по принцип кредитни институции не изпълняват задълженията си да отразяват решения, постановени по отрицателни установителни искове, с които е признато, че липсват вземания, поради погасяването им по давност, не са свързани с предмета на делото. Не се твърди между страните, респ. между ищеца и праводател на ответника да има влязло в сила съдебно решение. Това изключва релевантността на поставените правни въпроси. Поставеният трети правен въпрос е теоретичен, не е свързан с предмета на делото, тъй като липсва предявен иск за защита на нарушени субективни права. Поради това така формулираните правни въпроси са извън предмета на делото и не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Следва да се подчертае, че въззивният съд е очертал механизма за отговорност на кредитната институция за предоставената информация за съответния длъжник, съгласно чл. 17, ал.2 от посочената Наредба на БНБ, както и възможността да й бъде наложена имуществена санкция на основание чл. 26 от същата наредба, както и механизма на защита, който ищецът би могъл да използва, за да защити правата си.

Изложените доводи в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК са изцяло теоретични, доколкото в настоящия процес ищецът изобщо не е предявил иск за защита на правата си по исков ред. Изцяло извън предмета на произнасяне на въззивния съд са доводите, свързани с Регламент 2016/679 на ЕП и на Съвета от 27.04.2016 г. Налице е друг правен ред за защита на лични данни, както пред КЗЛД, така и пред съд, по реда на АПК - чл. 39 ЗЗЛД. Поради това не може да се приеме, че изложените обстоятелства относно липса на произнасяне от въззивния съд, могат да повлияят изхода на спора. Поради липса на предпоставката, предвидена в чл. 280, ал. 1 от ГПК, поставеният правен въпрос да е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, посочените доводи в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, не могат да обосноват основание за допускане касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд на Р България