Определение № 2028 от 20.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2298/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. А., с юридическа правоспособност, срещу въззивно решение № 268, постановено на 30.10.2024 г. по в. гр. д. № 182/2024 г. по описа на Окръжен съд - Монтана, с което е отменено решение № 88 от 26.02.2024 г. по гр. д. № 2053/2022 г. на Районен съд – Монтана, в частта, с която са определени квотите на съделителите Е. И. М., О. В. М. и А. В. М. от допуснатите до съдебна делба недвижими имоти, като вместо него е постановено ново по същество, с което са определени следните квоти: за съделителката Е. И. М.-2/36 ид. ч., а съделителката О. В. М. – 8/36 ид. ч. и А. В. М. – 2/36 ид. ч. Решението не е било предмет на обжалване в частите, с които е допуснато извършването на съдебна делба между посочените съделители. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. Не са формулирани въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочи се, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 134/2018 г. по гр. д. № 3090/2018 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 282/11.11.2013 г. по гр. д. № 3307/2013 г. на ВКС, първо г. о. Основанието очевидна неправилност е обосновано с твърдяна нищожност на постановения административен акт за реституция. Ответниците по касационна жалба А. В. М. и Н. И. П. са депозирали писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който са изложили съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск за делба на съсобствени недвижими имоти, останали в наследство от общите наследодатели Т., А. и И. Г. /Л./. Т. Г. е починал през 1988 г., като ищците И. А., А. А. и А. Д. са негови внуци /първите двама ищци са низходящи на починала през 2004 г. дъщеря на общия наследодател, а ищцата Д. – на починала през 2022 г. негова дъщеря/. А. Г. е починал през 1989 г., като е оставил наследник по закон: син-В. М. /починал 1991 г. и наследен от съпруга Е. М. и дъщери О. и А. М./, както и съпруга О. Г., починала през 1998 г. А. М. се е отказала от наследството на баба си О. Г.. Наследодателят И. Г. е починал през 1995 г., като е оставил дъщеря-Н. П.. В исковата молба са изложени твърдения, че в полза на страните е възстановена собствеността върху процесните имоти в качеството им на наследници на общите наследодатели. По делото е установено, че с влязло в сила решение на органа по земеделска реституция от 17.05.2000 г. в полза на наследниците на Т., А. и И. Г. /Л./ е възстановена собствеността в стари реални граници върху делбените земеделски имоти. Административните актове са придружени със скици, издадени през 2022 г., в които имотите са индивидуализирани. Първоинстанционният съд е допуснал делбата между съделителите, при следните квоти: за И. А. и А. А.-по 3/36 ид. ч., за А. Д.-6/36 ид. ч., за Н. П.-12/36 ид. ч., за Е. М., О. М. и А. М.- по 4/36 ид. ч. Въззивното производство е образувано по жалба на И. С. А. в частта, с която са определени квотите на всички съделители. В обжалваното въззивно решение е прието, че между страните съществува съсобственост при квоти, които следва да се определят въз основа на представените доказателства. С оглед на това е приел за установени различни квоти за съделителите Е. М., О. М. и А. М.. Отчел е, че А. Г. след смъртта си е оставил син и съпруга, притежаващи дялове от 6/36 ид. ч. След смъртта на В. М., посочените по-горе съделители са имали по 2/36 ид. ч., а след смъртта на О. Г. през 1998 г., нейните 6/36 ид. ч. са се разпределили между О. и А. М.. Съобразил е отказа на последната от наследството на баба й, като е приел, че нейните 3/36 ид. ч. са увеличили дела на О. М. или тя притежава общо 8/36 ид. ч. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: В случая в представеното от жалбоподателката изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване нито е формулиран правен въпрос, който страната счита, че е обуславящ изводите на въззивния съд, нито е обосновано приложението на специалните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК. Оплакванията в жалбата по отношение на определените квоти са свързани с тезата, че в знаменателя на дробите следва да бъде площта на имотите. Същите възпроизвеждат оплакванията и във въззивната жалба. Следва да се посочи, че нормата на чл. 344, ал. 1 ГПК задължава съда в решението, с което допуска делба да се произнесе по въпросите между кои лица, за кои имоти и при какви права е налице съсобственост, която ще се прекрати чрез делбата. Правата на всеки съделител зависят от основанието, на което е възникнала съсобствеността - ако съсобствеността е възникнала по волята на съсобствениците, то и дяловете им се определят по тяхна воля /напр. при договор/, а ако е възникнала независимо от волята, правата се определят от правните норми, уреждащи съответното придобивно основание /напр. при наследяване, прекратена съпружеска имуществена общност/ - и в съдебното решение същите се отразяват чрез математически обикновени дроби с еднакъв знаменател, сборът от които е равен на единица. Изложеното следва от същността на съдебната делба като правен способ за прекратяване съсобствеността върху цялата вещ /недопустим е иск за делба на идеална част от вещ/. Математическият израз на всяка вещ, предмет на делбата е единица, а правата на съделителите в съсобствеността на тази вещ се изразяват с обикновени дроби /съставляващи математически начин за разделяне на нещо цяло на части/, чийто сбор е равен на единица. В цитирания смисъл е трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение № 60139/08.11.2021 г. по гр. д. № 1849/2021 г. на I г. о., Решение № 25/26.02.2015 г. по гр. д. № 5232/2014 г. на II г. о. и Решение № 191/02.04.2025 г. по гр. д. № 1356/2024 г. на I г. о. Въззивният съд е съобразил какви права е придобил всеки от съделителите в зависимост от придобивното си основание и е отразил тези права чрез обикновени дроби с еднакъв знаменател, сборът от които е равен на единица. Първият от цитираните съдебни актове в изложението не съществува, а вторият е относим към възстановяването на земеделските земи. Въззивното решение е влязло в сила, в частта, с която е допуснато извършването на съдебна делба между съделителите, поради което противоречие с посоченото съдебно решение не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност е обосновано с доводи за нищожност на административния акт, от който самата жалбоподателка – ищца черпи права и който е въведен като придобивно основание за възникване на съсобствеността. Не са представени доказателства за направени разноски от ответниците по касация, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение