Определение № 252 от 21.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 81/2026 г.

Производство по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на К. П. А. и К. Д. А., чрез адв. Р. Д. от АК-Търговище, срещу определение № 767/09.08.2024 г. по в.ч.гр.д.№ 379/2024 г. на Окръжен съд Стара Загора, с което след потвърждаване на определение № 644 от 01.03.2024 г. и частична отмяна на определение № 1062 от 13.04.2024 г., двете постановени по гр.д.№ 4510/2023 г. на Районен съд Стара Загора, се прекратява производството по делото поради липса на компетентност на българския съд да разгледа и реши спора по предявения иск с правно основание чл.128 СК, за определяне на режим на лични отношения на малолетното дете К. П. А. с ищците К. и К. А. – негови баба и дядо по бащина линия, като последните са осъдени да заплатят на ответницата В. А. К. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева. В частната касационна жалба се твърди неправилност на определението поради нарушение на материалния закон и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1. „Приложим ли е Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителска отговорност в случаите, в които не се касае за отношения родител-дете, а за хипотези с трети лица (баба и дядо), каквато хипотеза регламентът всъщност не предвижда изрично?“; 2. „В случай, че се приеме, че регламентът е приложим и в отношенията баба и дядо – дете, то в коя от предвидените в него хипотези попадат случаите на предявен от баба и дядо иск за определяне режим на лични отношения с дете/внучка?“; 3. „Тъй като бабата и дядото не са субекти на родителска отговорност, поради което и като крайна последица следва ли да намери приложение разпоредбата на чл.4, ал.1 КМЧП, според която българският съд е компетентен винаги, когато ищецът е български гражданин, какъвто е и настоящият случай?“; 4. „Съгласно чл.67, § 1, б. „в“ от Споразумението за оттегляне на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия, одобрено с Решение (ЕС) № 2020/135 на Съвета от 30.01.2020 г., в държавите членки в ситуации, засягащи Обединеното кралство, по отношение на съдебни производства, образувани преди края на преходния период, се прилагат разпоредбите относно компетентността на Регламент (ЕО) № 2201/2003, следва ли да се прилагат и по отношение на съдебни производства образувани след датата 30.01.2020 г.?“; 5. „Алтернативно, ако не приемете горните аргументи, Ви моля да приемете, че в случая се касае за материалноправен въпрос от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като е необходимо да бъде преценено извършено упълномощаване, отнесено към поставяне под продължително психическо въздействие, изразяващо се в създаване на измамлива представа за мен за последиците му.“. Ответниците по частната касационна жалба - В. А. К. и П. К. А., не вземат становище. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира че частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани страни и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд, поради което е редовна и допустима. При преценка на изложените от жалбоподателите доводи не се обосновава допускане на касационното обжалване поради следните съображения: За да постанови определението, съдът е приел, че малолетната К. П. А. е родена в Обединеното кралство Великобритания, където е фактическото местопребиваване на детето към настоящия момент и на чиято територия посещава детска градина. Двамата родители на детето /ответниците/ също живеят и работят във Великобритания, независимо че са разделени и се провежда процедура пред Службата по семейна медиация с цел уреждане на въпроса на кой родител да се възложи родителската отговорност за детето. При така установените фактически обстоятелства, според окръжния съд, районният съдия правилно е прекратил делото поради липса на компетентност да разгледа предявения иск на основание чл.128 СК, съгласно чл.5 от Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996 г., ратифицирана със закон, прието от 40-то НС на 18.01.2006 г., в сила за РБ от 01.02.2007 г., по която е страна и Кралство Великобритания от 06.12.2001 г. Според мотивите на съда, за настоящ адрес на детето се приема неговото фактическо местопребиваване към момента на предявяването на исковата молба при спорове за личните отношения с него, в което съдебно производство основната цел е закрилата на интересите на детето, а не на интересите на неговите баба и дядо. Възприемайки аргументите по дело № С-438/22 на СЕС, съдът е намалил присъдените разноски в полза на ответницата на 400 лева. При тези съображения, поставените въпроси от т.1 до т.4 не обосновават предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, на първо място, поради наличието на трайно установена практика относно реда за определяне на компетентния съд при решаване на спорове за родителски права и режим на личните отношения по дела с международен елемент. С формулираните въпроси, жалбоподателите всъщност излагат доводи по съществото на спора, че решаващият състав на съда не е съобразил излизането на Великобритания от Европейския съюз и неправилно се е мотивирал с позоваване на неприложим към случая Регламент (ЕО) № 2201/2003. От данните по делото обаче се установява, че изводите на съда се обосноват с друг източник на международното право, а именно - Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996 г. В практиката си касационната инстанция приема недвусмислено, че съдът е длъжен да следи служебно за своята международна компетентност, независимо дали тази компетентност се урежда от регламент на Европейския съюз, от международна конвенция, приета от Република България, или от Кодекса на международното частно право. За споровете по искове за упражняване на родителски права и за режима на лични контакти на детето, при наличие на международен елемент в правоотношението, в случай на обичайно местопребиваване на детето в страна, която не е членка на ЕС, се прилага Конвенцията от 1996 г. По смисъла на постигнатите в нея договорености, въпросът за правото на лични отношения с детето е от изключителна компетентност на съдебните органи на държавата по неговото обичайно местопребиваване, т.е. мястото, в което то е интегрирано в социална и семейна среда. Временното и спорадично напускане на тази среда от детето не е основание за промяна на международната компетентност. Така определение № 51 от 9.02.2022 г. по ч.гр.д. № 46/2022 г., III г.о., решение № 254 от 21.01.2020 г. по гр.д. № 940/2019 г., III г.о., решение № 63 от 03.04.2019 г. по гр.д. № 2367/2018 г., III г.о., определение № 296 от 07.05.2013 г. по ч.гр.д. № 2127/2013 г., III г.о., определение № 381 от 18.10.2017 г. по ч.гр.д. № 2912/2017 г., III г.о., определение № 409 от 26.09.2019 г. по ч.гр.д. № 2820/2019 г., IV г.о. и др. Формулираната на т.5 от изложението няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а твърдение, чиято връзка с конкретния спор не е аргументирана, поради което не се обосновава основание за допускане на касационно обжалване. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение