Определение № 4806 от 08.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3647/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. П. М., с променени имена Е. С. Х., чрез процесуалния представител адвокат Ф. Ч., срещу определение № 1258 от 17.04.2026 г. по ч. в. гр. д. № 914/2026г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено протоколно определение № 7785 от 22.09.2025 г., с погрешно посочена година като 2026 г./ порок поправим по реда на чл. 247 ГПК/, по гр.д.№ 11512/2023 г. на Софийския градски съд, с което е прекратено производството по делото по предявения от Е. П. М. против П. М. М. ревандикационен иск за собственост с правна квалификация чл. 108 ЗС като недопустим, поради формирана сила на пресъдено нещо по спора, на основание чл. 130 ГПК.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, доколкото е налице висящо производство по отмяна на влязлото в сила решение между същите страни, по предходен спор за собственост, върху процесния имот, евентуално неправилно като незаконосъобразно и необосновано и иска то да бъде отменено, а делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба – П. М. М., чрез процесуалния представител адвокат Ц. Г., с който изразява становище, че касационното обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания за това, по същество поддържа неоснователност на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по предявен от Е. М. срещу П. М. ревандикационен иск с правна квалификация чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищцата е собственик на апартамент №, находящ се в сграда №, разположена в ПИ с идентификатор *.*.* в [населено място], район „О.“, ведно с принадлежащото към апартамента таванско и зимнично помещение и осъждането на ответника да и предаде владението върху процесния имот, на основание давностно владение, осъществявано за периода от 1987 г. до 25.10.2018 г. В исковата молба и уточняващи молби са изложени твърдения, че ищцата е започнала да упражнява фактическа власт върху имота през 1987 г., когато е получила ключ от него от своята майка, че в апартамента двете били настанени под наем от общинските власти, че към момента на настаняването майка й и ответникът - нейн бивш съпруг вече били в трайна фактическа раздяла. Посочила, че ответникът не бил настанен в апартамента и нямал законово право да пребивава в него, не бил получил изначално фактическата власт върху него и до 25.10.2018 г. не бил осъществявал такава.

В писмен отговор в срока по чл.131 ГПК, ответникът П. М., е изложил възражение за недопустимост на така предявения иск като посочил, че между страните е налице влязло в сила решение по гр.д.№ 3653/2019г. на СГС, с което със сила на пресъдено нещо е бил признат за собственик на процесния недвижими имот по отношение на ищцата - Е. М. като в постановеното решение били обсъдени идентични на изложените по новообразуваното дело доводи от ищцата за придобиване на правото на собственост върху имота на основание давностно владение.

Въззивният съд е установил, че с влязло в сила решение № 763007/23.09.2022г. по гр. д. № 3653/2019 г. на СГС е уважен положителен установителен иск за собственост като е признато за установено със сила на пресъдено нещо, че правото на собственост на ищеца П. М. е възникнало на предявеното с иска основание и то съществува към момента на приключване на съдебното дирене - 25.04.2023г. Прието е, че във висящото производство по този иск ответницата Е. М. е следвало да изчерпи всички свои възражения срещу съществуването на правото на собственост на ищеца, основаващи се на факти и обстоятелства, възникнали до момента на приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по същество, включително правоизключващите основания. Посочено е, че след този момент, тези възражения се преклудират и ответницата не може да ги противопостави в нов процес за същото материално право и съответно да бъде призната за собственик на основание, което е съществувало преди приключване на устните състезания по предявения против нея установителен иск за собственост. Изложени са мотиви, че ищцата в последващото дело е основала правото си на собственост върху процесния имот на давност, изтекла в нейна полза до момента на приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по същество, с оглед посоченият от нея давностен срок за периода от 1987г. до 25.10.2018г. и той, дори да се приеме, че е различен от този по заявеното от нея правоизключващото правата на ищеца и разгледано в предходното дело възражение, е изтекъл преди приключване на устните състезания пред първоинстанционния, съответно пред въззивния съд. Взето е предвид, че ищцата не се позовава на нов давностен срок, започнал да тече след приключване на хода на устните състезания пред въззивната инстанция, поради което наведеното от нея в последващото производство придобивно основание, макар и отново давност, е преклудирано. Прието е, че след като установителеният иск за собственост по предходното дело с ищец П. М. е уважен, е формирана сила на пресъдено нещо, че той е собственик на процесния имот на соченото от него основание като допустим срещу него би бил евентуално предявен от Е. М. иск за собственост основан на наведени от нея твърдения за осъществено от нея давностно владение с начален момент, следващ 25.04.2023г., когато са приключили устните състезания в инстанцията по същество по възз. гр.д.№ 230/2023г. на САС, каквито твърдения не са заявени.

Изложени са съображения, че за приложението на забраната на чл. 299 ГПК, за непререшаемост на спор, разрешен с влязло в сила решение, е необходимо да е налице влязъл в сила съдебен акт, между същите страни, за същото искане и на същото основание. Прието е, че в случая това е решение № 763007/23.09.2022г. по гр.д.№ 3653/2019 г. на СГС.

Посочено е, че от данните по делото и от извършена от съда служебна справка е установено, че жалбоподателката е подала молба за отмяна на влязло в сила решение № 652/17.05.2023г., постановено по възз. гр.д. № 230/2023г. на САС, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 763007/23.09.2022г. Прието е, че това не променя извода за недопустимост на предявения от Е. М. против П. М. ревандикационен иск, доколкото е налице влязло в сила решение, формиращо сила на присъдено нещо по отношение спорното правоотношение, което решение не е отменено по реда на чл. 303 и следв. ГПК. Прието е, че с подаването на молба за отмяна по чл. 303 ГПК не се възстановява висящността на исковото производство, по което е постановено решението, чиято отмяна се иска, нито отпадат последиците от влизането на същото в сила. Посочено е, че отмяната на влязлото в сила решение е едно бъдещо, несигурно събитие, а ако то действително настъпи, за ищцата не би съществувала пречка отново да предяви иска по чл. 108 ЗС.

В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според жалбоподателя са от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на същите са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК допълнителни основания за допускане на касационното обжалване, а именно:

1. Следва ли в изпълнение на задължението си във всяко положение на делото да следи за валидността и допустимостта на съдебните актове, ВКС служебно да селектира жалбата в хипотезата на чл.280, ал.2, предл. 2-ро ГПК (обн. ДВ бр.86/27.10.2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) - поради „вероятна недопустимост" на постановения въззивен акт, когато въззивната инстанция е прекратила производството, когато в първоинсганционното производство е имало основание за спиране на производството?

2. Допустим ли е постановен съдебен акт от въззивна инстанция, постановен при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК?

3. Длъжен ли е съдът служебно да спре производството, когато има спор относно съществуването или липсата на дадено материално право, което е предмет на друго производство (в случая проверка на стабилността му чрез производство по отмяна)?

4. Висящността на производство за отмяна на влязло в сила съдебно решение, с което е решен спор между същите страни относно правопораждащи факти от съществено значение за новообразувано дело, съставлява ли основание по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, доколкото отмяната на решението би довела до отпадане на неговото правоустановяващо действие, което съдът е длъжен да зачете?

По въпросите касаторът поддържа, че приетото от въззивния съд противоречи на Тълкувателно решение № 1/09.07.2019 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2017 г., ОСГТК на ВКС.

5. Допустим ли е предявен иск на основание, различно от основанието по решен вече спор относно право на собственост за същия обект, между същите страни, в хипотеза когато след приключване на съдебното дирене пред последната инстанция, разглеждаща спора по същество, една от страните е направила твърдения за правопораждащи и правоизключващи факти и обстоятелства от съществено значение за решаване на спора, които не са били известни на съда при решаване на спора и не са обхванати от СПН? По въпроса се твърди, че приетото от съда противоречи на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, т. 18. Поддържа се и допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа се и становище за вероятна недопустимост и очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора.

Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано. Първите четири поставени в изложението въпроси са решени от въззивния съд не в противоречие, а изцяло в съответствие с константната съдебна практика, съгласно която молбата за отмяна на влязлото в сила решение по преюдициален спор и евентуално образувано производство по нея не е основание за спиране, тъй като самият спор по преюдициалното правоотношение е приключил с влязло в сила решение и до постановяването на акт за отмяната му от ВКС, липсва висящност на този спор. Редът за отмяна по чл. 303 и сл. от ГПК е извънсъдебен способ за защита срещу последиците на влязло в сила съдебно решение и в отменителното производство не се разглежда гражданскоправен спор, поради което не се обуславя приложението на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че на настоящия съдебен състав е служебно известно постановеното решение № 462 от 06.07.2026 г. по гр. д. № 1240/2025 г. на ВКС, ІІ г.о., с което е оставена без уважение молба вх. № 283738 от 26.11.2024 г. на Е. Петрова М., за отмяна на влязло в сила решение № 652 от 17.05.2023 г. по в. гр. д. № 230/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 763007 от 23.09.2022 г. по гр. д. № 3653/2019 г. на Софийски градски съд.

По формулирания от жалбоподателя последен въпрос също не е налице поддържаната допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване, доколкото същият не кореспондира с конкретно установените по делото факти. При постановяване на определението си съдът е съобразил трайно установената практика на ВКС, според която във висящото производство по иск за собственост ответникът следва да изчерпи всички свои възражения срещу съществуването на правото на собственост на ищеца, основаващи се на факти и обстоятелства, възникнали до момента на приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по същество, тъй като след този момент, тези възражения се преклудират и не могат да се противопоставят в нов процес за същото материално право и съответно ответникът да бъде признат за собственик на основание, което е съществувало преди приключване на устните състезания по предявения иск за собственост. Доколкото ищцата е навела по настоящото/ последващо/ дело придобиване на правото на собственост върху процесния имот на давност, изтекла в нейна полза към момента на приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по същество по предходното дело, дори да се приеме, че периодът е различен от този, разгледан в предходното дело, след като е изтекъл преди приключване на устните състезания по предходното дело, той като правопораждащ факт е преклудиран. Взето е предвид, че ищцата не се позовава на нов давностен срок, започнал да тече след приключване на хода на устните състезания пред въззивната инстанция, поради което наведеното от нея в последващото производство придобивно основание, макар и отново давност, е преклудирано.

Предмет на иска за ревандикация е правото на собственост на ищеца на заявеното от него основание. В производството по този иск ответникът следва да релевира всички свои възражения срещу ищцовата претенция и обстоятелствата, на които те се основават, включително може да заяви свои собственически права върху вещта, изключващи правото на собственост на ищеца. Решението, с което искът за ревандикация се уважава, установява със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, че ищецът е собственик на вещта към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция и че към този момент ответника няма правно основание, противопоставимо на ищеца, да владее имота. По този начин имплицитно се отрича правото на собственост на ответника върху същата вещ на всички възможни до приключване на устните състезания негови правопораждащи основания. Затова нов иск на ответника против ищцата за установяване на правото му на собственост върху същия имот, основан на факти, които са се осъществили до приключване на устните състезания, е недопустим. Новият иск за собственост може да се основава само на правопораждащи факти, настъпили след приключване на устните състезания в последната инстанция по предходното дело, тъй като те не се обхващат от силата на пресъдено нещо. Практиката на ВКС в този смисъл е постоянна и непротиворечива. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса съответства на константната практика на ВКС, поради което следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което бланкетно се позовава касаторът в изложението към касационната жалба. Това основанието за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е приложимо, когато за разрешаване на спора е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и се налага чрез тълкуване да се разкрие точния смисъл на правната норма или когато е налице съдебна практика по прилагането на неясната правна норма, но тя е противоречива или неактуална. При позоваване на това основание, наличието му следва да се обоснове, а не само то да се посочи като текст от закона. В случая такава обосновка не е направена от касатора. От друга страна практиката на ВКС по поставените въпроси- дали производството по молба за отмяна е основание за спиране на дело по чл.229, ал.1,т.4 ГПК и за преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо за факти, реализирани преди приключване на съдебното дирене по дело- е ясна, трайна и не се нуждае от осъвременяване. Затова не е налице наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че определението на въззивния съд следва да бъде допускано до касационно обжалване като очевидно неправилно. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от неговото съдържание, без при това да се извършва анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, освен ако същите не са посочени в решението. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Подобни констатации по отношение на обжалваното определение на Софийския апелативен съд при прочита на същото не се установяват – всички факти, на които касаторът се позовава, са съобразени от въззивния съд, преценени са правните последици от тяхното осъществяване и същите са подведени към приложимата правна норма.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение