Определение № 2407 от 14.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3046/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 312 от 03.04.2024 г. по гр. д. № 798/2023 г. на Бургаския окръжен съд е отменено решение № 21 от 07.02.2023 г. по гр. д. № 59/2022 г. на Районен съд – Поморие, поправено с решение № 48 от 20.03.2023 г. по същото дело, и вместо това е отхвърлен искът за делба на ПИ с идентификатор [№] с площ от 11 499 кв. м., с предназначение – територия, заета от води и водни обекти, с начин на трайно ползване – солница, при граници: от изток и юг – поземлен имот с идентификатор [№], от запад – главен път – П. -Н. и от север – поземлен имот с идентификатор [№], по отношение на ответницата Н. И. И., като делбата е допусната между съсобственици и при квоти:

• за М. Я. Т. – 4/16 ид. ч.;

• за Я. В. М. – 2/16 ид. ч.;

• за З. В. М. – 2/16 ид. ч.;

• за И. Р. И. – 4/16 ид. ч. и

• за Е. Р. И. – 4/16 ид. ч.

Въззивният съд е приел, че имотът произхожда от М. П. П. /М. П. С./, която го е получила по силата на Закона за селскостопанско настаняване на бежанци. М. П. С. е починала на 29.12.1939 г., като имотът е наследен от нейния син Т. П. С. – наследодател на ищците М. Я. Т., Я. В. М. и З. В. М., както и на ответниците И. Р. И. и Е. Р. И.. На 29.12.1939 г. Т. П. С. и наследодателят на ответницата Н. И. И. – И. Г. З., са сключили писмен договор с нотариална заверка на подписите, по силата на който Т. С. предал на И. З. собствената си нива от 11,5 дка, годна за солници, който от своя страна се е задължил да преработи имота и да построи в него солници с тигани за производство на сол с изключително свои средства, а след направата на солниците те ще се експлоатират, като добитият доход след спадане на всички производствени разноски и данъци ще се поделя между двамата съдоговорители по равно. В договора изрично е предвидено, че след като Т. П. изплати задължението си към Дирекцията по оземляването на бежанците или след като същата дирекция разреши, че може да се отчуждава това място, Т. С. се задължава да прехвърли по нотариален ред 1/2 ид. ч. от това място, заедно с 1/2 ид. ч. от всички построени солници и изпарители, без да претендира нищо.

С влизане в сила на Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия (обн., ДВ, бр. 302 от 27.12.1947 г. – отм.) всички частни индустриални предприятия от клоновете на индустрията, изброени в чл.1 от закона, се национализират и стават собственост на държавата – общонародна собственост, като национализацията настъпва по силата на закона и по право. Имотът е възстановен по силата на Закона за възстановяване на собствеността одържавени недвижими имоти, което също става по силата на закона.

Тълкувайки договора от 29.12.1939 г. съдът е достигнал до извод, че по същество той е предварителен договор за покупко-продажба и че въз основа на него е предадено владението на имота на купувача И. З..

Прието е, че ответницата Н. И. И., която се позовава на придобивна давност, не притежава собственост в този имот, тъй като нито нейният наследодател И. З., нито тя, са придобили 1/2 ид. част от имота по давност.

Прието е за безспорно, че владението на имота е предадено на основание сключения между страните договор от 1939 г. П. владение върху недвижим имот въз основа на предварителен договор не е добросъвестен владелец и за да се придобие собствеността по давност е необходимо да упражнява непрекъснато владение в рамките на дългия срок, който в случая се определя от чл.34 от отменения Закон за давността - /обн. ДВ, бр.23/30.01.1898 г. – отм. Изв., бр.92/1951 г., в сила от 16.12.1951 г./. Срокът по чл.34 ЗД /отм./ е двадесет години. Дори да се приеме, че още от деня на сключване на договора от 29.12.1939 г. И. З. е установил владение по отношение на недвижимия имот, то до момента на национализацията на имота не се изминали двадесет години, за да се приеме, че в негова ползва е изтекла придобивна давност. Не са изминали двадесет години и за твърдения от страната период от 1939 г. до 1950 г., поради което не може да се приеме, че правото на собственост по отношение на имота е възникнало в полза на И. З., съответно – не може да се приеме, че имотът е възстановен по силата на ЗВСОНИ в полза на неговата наследница Н. И. И..

Прието е също, че по делото не е представено нито едно доказателство, от което да се направи извод, че наследодателят на Н. И. И. – И. Г. З., е започнал да владее имота с намерение да го свои, тъй като всички дейности в имота по изграждане на солодобивното предприятие той е извършвал в изпълнение на поетите задължения по силата на сключения договор и не може да се тълкува, че тези му действия представляват такива, които свидетелстват за намерение за своене.

Неоснователно е и предявеното от Н. И. евентуално възражение, че 1/2 ид. ч. от имота е придобита по давност от нея след възстановяване на собствеността по силата на ЗВСОНИ (обн., ДВ, бр. 15 от 21.02.1992 г.). Съгласно практиката на ВКС за да се придобие правото на собственост върху имот на основание давностно владение, то трябва да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено. Владението трябва да е постоянно, т. е. да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят имота. Постоянното владение не изисква фактическата власт задължително да се осъществява във всеки един момент от времето. Тази власт може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, като е достатъчно действията на владелеца да сочат, че той счита имота за свой и фактическата власт да не бъде прекъсвана от действия на трети лица. Не е достатъчно само манифестирането на собственическо отношение към имота пред трети лица, а е необходимо владелецът да си служи с недвижимия имот по предназначението му, да го посещава и да извършва действия по стопанисването му. Тези действия трябва да бъдат такива, че да дават възможност на собственика да узнае, че трето лице владее имота му и да предприеме действия по защита на правото си на собственост. Всички действия на владелеца трябва ясно, явно и несъмнено да сочат на това, че той счита имота за свой, а не за собственост на трето лице. Прието е също, че съгласно чл.5, ал.2 ЗВСОНИ (приета с изменението на закона с ДВ, бр. 107 от 1997 г.) изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон или по ЗСПЗЗ или по Закона за амнистия и връщане на отнети имущества, не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила, т.е. от 22.11.1997 г. Прието е също, че посочените в отговора на исковата молба действия – че Н. И. през 1998 г. е декларирала 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот като свой пред [община] и е заплащала дължимите данъци; че през 1999 г. се е снабдила със скица – извадка от кадастралния план на поморийски солници с нанесени граници на солодобивното предприятие, а през 2009 г. се е снабдила със скица на поземления имот от Служба по геодезия картография и кадастър, в която нейният баща И. Г. З. е вписан като собственик на 1/2 ид. ч. от имота, не са в състояние да обосноват придобивната давност, тъй като не са насочени спрямо собствениците на имота и демонстрирането на собственически права не е насочено към тях, за да може да се приеме, че тя с тези свои действия Н. отблъсква тяхното владение и демонстрира пред тях свои права. От разпита на свидетелката А. С. единствено се установява, че след 1992 – 1993 г. Н. И. е споменала, че са реституирали техен имот на солниците в [населено място] и този имот е притежание с други хора, които са от В.. Свидетелката сочи, че е виждала Н. (дъщеря на Т. П.) в къщата на Н. и ги е чувала да водят разговори как ще се снабдят с документи за имота, но не е чувала тази жена да има претенции спрямо Н. И.. Тези свидетелски показания също не установяват владение като фактическа власт и намерение за своене от страна на Н. И..

Прието е, че в представената по делото заповед № РД-16-55 от 11.02.1993 г. на кмета на [община] е посочено единствено, че са налице условията за възстановяване собствеността на бившите солодобивни предприятия (солници) в м. „Голям герен“, м. „Малък герен“ и м. „Х.“ съгласно чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, като препис от заповедта се връчи на собствениците на имоти или на техните наследници. От обстоятелството, че по искане на Н. И. [община] й е изпратила препис от цитираната заповед не може да се направи извод, че правото на собственост по отношение на този имот е възникнал в нейния патримониум. Този извод съдът е направил и по повод на представеното копие от писмо, отправено от Н. Т. /наследодателка на ищците/ до Н. И., от съдържанието на което се прави единствено извод, че Н. Т. не оспорва обстоятелството, че е бил налице договор между нейния баща и бащата на Н. И. по повод на солниците и я моли за съдействие да установят правата си.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата Н. И. И..

Жалбоподателката се позовава на писмените доказателства по делото, сочещи, че нейният баща И. З. и наследодателят на останалите страни са осъществили в съдружие строеж на 60 солници и 4 изпарителя, като са превърнали имота в солници; че функционирането на солниците е разрешено през 1940 г.; че през 1942 г. наследодателите на страните са били приети като съкооператори в Българско солопроизводително дружество „А. солници“, както и че И. З. е получавал съответното възнаграждение за произведената и внесена в кооперацията сол от реколта 1945-1946 г. Сочи, че реалното отнемане на имота е станало през 1950 г., поради което нейният баща е станал собственик въз основа на 10-годишно давностно владение, осъществявано в периода 1939 – 1949 г., при отчитане на § 4 ППЗС и ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, които въззивният съд не приложил.

Отделно жалбоподателката се позовава на писмените доказателства за извършени от нея действия след реституцията по установяване съществуването на процесния имот и неговите граници /ч. гр. д. № 97/1992 г./, както и съвместните действия с наследодателката на ищците по реалното възстановяване на собствеността, установено с писмени и гласни доказателства, като счита, че по този начин е демонстрирала владелчески действия по отношение на наследниците на Т. С.; позовава се на извършеното от нея снабдяване с две скици – скица-извадка от кадастралния план на П. солници от 1996 г., в която фигурира името на нейният наследодател, както и на скицата от 2009 г. на АГКК, в която като собственици на имота са посочени нейният баща и Т. С.. Счита, че с тези действия е демонстрирала пред наследниците на Т. С. намерението си да свои Ѕ ид. част от имота и че го е придобила по давност с 10-годишно владение по чл.79, ал.1 ЗС. Поддържа, че владението по чл.79, ал.1 ЗС не се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота чрез обработване, поставяне на ограда, облагородяване и др., а може да се изрази и в периодични посещения на имота, стига същите да сочат намерение да се счита имотът за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица, нито да са смущавани от трети лица.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. При направено възражение за придобиване на имот по давност, започнала да тече по отменения Закон за давността /обн., ДВ, бр.23/1898 г., отм., Изв., бр.92/1951 г., в сила от 17.12.1951 г./ следва ли да се приложи § 4 от ПП на Закона за собствеността и да се приеме, че придобивната давност не е двадесет, а десет години;

2. Извършените действия – вписване на лицето за собственик на 1/2 ид. част от имота в кадастралния план с нанесени граници и вписването на лицето за собственик в кадастралната карта и кадастралните регистри, представляват ли действия, насочени към собствениците на имота; Тези действия представляват ли демонстрация на собственически права;

3. Непротивопоставянето от страна на титуляря на правото на собственост на действията, извършени от владелеца, води ли до извод за уважаване на направеното възражение за придобиване на имота по давност;

4. Когато имотът представлява територия, заета от води и водни обекти, осъществяването на фактическа власт върху него ограничава ли се до обикновеното фактическо въздействие върху имота.

Сочи се следната практика на ВКС: Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, решение № 445 от 21.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 283/2010 г., I г. о., решение № 148 от 14.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4501/2017 г., I г. о., решение № 17 от 2.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4335/2015 г., II г. о., решение № 68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о., като същевременно се сочи, че по тези въпроси няма практика на ВКС и произнасянето по тях би било от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, се свързва с нарушаването на чл.79, ал.1 ЗС, вр. § 4 ПП на ЗС; както и със следните изводи на въззивния съд: че жалбоподателката не е придобила 1/2 ид. част от имота по давност, започнала да тече след месец ноември 1997 г., при игнориране на писмените и гласни доказателства, че наследодателката на ищците Н. М. не се е противопоставила на собствеността на жалбоподателката; поради нарушаване на императивни правни норми /не са посочени/; поради несъответствие на фактическите констатации и доказателствата по делото, както и поради пълна неяснота на мотивите на въззивния съд.

Ответницата М. Я. Т. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС. Излага подробни доводи за неоснователност на жалбата.

Останалите ответници не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС решение на въззивен съд по иск за делба, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въпрос № 1, свързан с промяната в давностния срок при недобросъвестно владение, въведена в чл.79, ал.1 ЗС /спрямо чл.34 от Закона за давността /отм./ и преходния период по § 4 ПП ЗС, би имал значение за изхода на делото само в хипотеза, при която 10-годишен давностен срок е изтекъл към момента на влизане в сила на Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия, т. е. към 31.12.1947 г. Данните по настоящото дело са други – че давността, на която се позовава жалбоподателката, е започнала да тече в полза на нейния баща най-рано на 29.12.1939 г., когато е сключен договорът, въз основа на който е предадено владението на Ѕ ид. част от имота на бащата на жалбоподателката. От 29.12.1939 г. до 31.12.1947 г. не е изтекъл 10-годишният срок по чл.79, ал.1 ЗС, вр. § 4 ПП ЗС. Не е доказано и твърдението на жалбоподателката, че владението на нейния баща е продължило до началото на 1950 г. Но дори това да е било точно така, то в неговия патримониум не би могъл да настъпи ефектът на придобивната давност, тъй като след 31.12.1947 г. спорният имот вече е социалистическа собственост и спрямо него давност не тече, съгласно чл.86 ЗС в първоначалната му редакция. Затова и поставеният въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1/19.10.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване, тъй като дори мотивите на въззивния съд по въпроса за давността да бъдат коригирани, то това няма да доведе до промяна в изхода на делото.

Въпрос № 2 отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като е свързан с данните по делото, обсъдени от въззивния съд, за извършени активни действия от страна на жалбоподателката във връзка с нанасянето на процесния имот в кадастралната карта, както и вписването й като собственик на 1/2 ид. част от имота в кадастралния регистър. По този въпрос обаче въззивното решение е в съответствие с практиката на ВКС и следователно не е налице специалната предпоставката на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Така в мотивите на Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК, е прието, че одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие; от тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите; за отразените данни за имотите в кадастралната карта законодателят е създал в чл. 2, ал. 5 ЗКИР оборима презумпция за вярност, но неправилното отразяване на правото на собственост не води до пораждане, изменение или погасяване на правото; относно данните за носителите на вещни права, записани в кадастралния регистър, тази презумпция съществува доколкото следва да бъде зачетен легитимиращият ефект на акта за собственост. В решение № 68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о., е даден отрицателен отговор на въпроса дали е явно и несъмнително владението, което се изразява в извършване на административни действия по промяна на статута на имота, издаване на скица или виза за проектиране, без тези действия да са противопоставени на действителните собственици. В решението е подчертано, че обективният признак на владението изисква упражняване на непосредствена власт върху вещта, защото по този начин се отблъсква владението на собственика; че не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае, необходимо е да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот - да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му; че само при такива фактически действия собственикът ще може да узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си. В настоящия случай, макар жалбоподателката да е извършила действия по нанасяне на имота в кадастралната карта и вписването й като собственик на 1/2 ид. част от този имот в кадастралните регистри, и макар за тези действия да е знаела Н. Т., наследодателка на другите страни, липсва обективният признак на владението – осъществяване на фактическа власт върху имота, а без него не може да се говори за придобивна давност. Вярно е, че имотът има особен статут – солници, но и в този случай изискването на първата предпоставка на владението по чл.68, ал.1 ЗС /фактическа власт/ трябва да е налице. Тази фактическа власт би могла да се упражнява било лично, било чрез трето лице, като имотът се използва по предназначение или в него се извършват подготвителни действия по обособяването му, опазването му и по привеждането му в експлоатация. По делото има данни, че жалбоподателката е подала молба до председателя на Солната кооперация в [населено място] да бъде приета за член на кооперацията /лист 62 от първоинстанционното производство/, но няма данни дали действително е приета и дали е осъществявала фактическа власт върху имота чрез въпросната кооперация. Тук следва да се посочи също, че декларирането на имота и заплащането на данъци за него, както и снабдяването със скица, също не са действия по осъществяване на фактическа власт и не могат да променят извода за липса на обективния признак на владението.

Въпрос № 3 също не може да обуслови допускане на касационно обжалване по същите причини, изложени по-горе. Извършените правни действия от страна на жалбоподателката във връзка с процесния имот не могат да се отъждествят на владелчески действия, които изискват осъществяване на фактическа власт, каквато в случая не е налице. Знанието на действителните собственици за извършените правни действия и непротивопоставянето им в случая е без значение за придобивната давност. Въпросът съдържа в себе си предпоставка, каквато в случая не е налице – жалбоподателката не е била владелец на имота или на идеална част от него, тъй като няма данни да е осъществявала фактическа власт върху имота. Въпросът не отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване.

Не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по въпрос № 4 - дали когато имотът представлява територия, заета от води и водни обекти, осъществяването на фактическа власт върху него се ограничава до обикновеното фактическо въздействие върху имота. Разпоредбата на чл.68, ал.1 ЗС е ясна и не се нуждае от тълкуване по повод особеностите на настоящото дело. Въпреки спецификата на процесния имот, който представлява от води и водни обекти, фактическата власт върху него би могла да бъде осъществявано посредством специфичните за такива обекти действия по обособяване, опазване, почистване и използване по предназначение.

Неотносима към спора по настоящото дело е посочената от жалбоподателката практика на ВКС. Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, би намерило приложение в случая само ако придобивната давност върху имота е изтекла или приживе на наследодателя на жалбоподателката, или чрез присъединяване на неговото владение към владението на самата жалбоподателка. Тези изисквания обаче не са налице, съответно няма как постановките на тълкувателното решение да имат отношение към настоящото дело. В решение № 445 от 21.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 283/2010 г., I г. о., се сочи, че когато едно лице упражнява фактическата власт заедно със собственика, може да се приеме, че то владее за себе си, само ако владението му е предадено от собственика с фактически или правни действия. Тази постановка има отношение към владението на наследодателя на ищцата, но по изложените по-горе съображения спрямо него срокът на придобивната давност по чл.79, ал.1, вр. § 4 ПП ЗС не е изтекъл, а не е налице и последващо владение за остатъка от срока от неговата наследница – жалбоподателката, тъй като не е доказан обективният признак на такова владение. В решение № 148 от 14.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4501/2017 г., I г. о., е даден отговор на въпроса представлява ли и кога инициирането и реалното провеждане на процедура по изменение на ПУП/ПРЗ явно проявление по отношение на трети лица, вкл. и спрямо реституираните собственици, на намерение за своене от страната, позоваваща се на придобивна давност и следва ли съдът да обсъди и вземе предвид и действията по деклариране на имота, заплащане на данъци, ограждане на имота и добиване на плодовете. Този въпрос е свързан със субективния елемент на владението, докато в настоящия случай не е доказан обективният му елемент. Затова посоченото решение няма пряко отношение към спора по настоящото дело и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решение № 17 от 2.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4335/2015 г., II г. о., поставя въпроса как следва да се разбира постоянният характер на владението, при наличие на няколко предпоставки, една от които е извършен въвод във владение. В настоящия случай няма данни за такъв въвод. И последно – по отношение на решение № 68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о., по-горе са изложени съображения за липса на противоречие с въззивното решение по настоящото дело.

Не възниква и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. При прочита на решението не личат груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика, които биха могли да доведат до промяна на крайния резултат в случай на допускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,