Определение № 848 от 19.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1587/2019 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез Областния управител на [населено място] срещу решение № 7 от 02.01.2019 г. по гр.д. № 2230/2018 г. на Апелативен съд София в частта, в което се потвърждава решение № 307 от 17.01.2018 г. по гр.д. № 163/2017 г. на Окръжен съд Благоевград и са отхвърлени предявените искове против Д. Р. Д., „Одит Консулт 2006” ЕООД и „ЛД Пропърти Я. Груп” ООД, за обявяване на недействителни спрямо държавата на договора за покупко-продажба на имот от 05.02.2015 г. между Д. Р. Д. и „Одит Консулт 2006” ЕООД, както и на вписания апорт с договора за дружество с ограничена отговорност ЛД Пропърти Я. Груп” ООД с вх. № 3784/07.08.2015 г. Срещу допълнително определение № 435 от 06.02.2018 г. по гр.д. № 2230/2018 г. на Апелативен съд София, с което са уважени молбите на „Одит Консулт 2006” ЕООД и „ЛД Пропърти Я. Груп” ООД по чл.248 ГПК и са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение на всеки от молителите в размер на 4500 лева, е постъпила и частна жалба от държавата, с доводи за неправилност поради необсъждане на възражението по чл.78, ал.5 ГПК, както и липсата на доказателства за изплащането им. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1.Длъжен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по делото като обсъди всички допустими и относими доказателства, твърдения, възражения и доводи на страните в тяхната съвкупност?; 2.Следва ли въззивният съд да отхвърли исковата претенция по реда на чл.135 от ЗЗД единствено поради липса на ангажирани преки доказателства от ищеца относно знанието респективно намерението за увреждане от страна на длъжника при наличието на събрани доказателства и установени с тях обстоятелства, които макар и косвени, се намират във взаимна връзка и логически при последяването им може да се изведе единен и безпротиворечив извод за наличие на знание за увреждане от страна на длъжника?; Според касатора, въпросите са разрешени от съда в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поставят допълнително въпросите: 3.Нужно ли е доказване на знанието на ответниците „Одит Консулт 2006” ЕООД и „ЛД Пропърти Я. Груп” ООД, за наличието на вписано в полза на ищеца Държавата решение за отнемане в нейна полза на процесния имот, т.е. знание за увреждане при положение, че субективната добросъвестност или недобросъвестност е ирелевантно при конкуренцията между няколко вписани акта, защото не може да се преодолее специалното оповестително - защитно действие на вписването като обективен критерий да разрешаване на конкуренцията между няколко вписани акта, досежно един имот?; 4.В случаите когато предаването на уговорената с договора за покупко-продажба на недвижим имот сума не е било извършено в канцеларията на нотариуса, както и не са ангажирани доказателства за извършено след сключване на договора плащане по банков път следва ли да се поставя под съмнение възмездния характер на съответния договор за покупко-продажба и оттам необходимостта да се доказва наличието на знание и намерение а увреждане у ответниците в хипотезата на чл.135, ал.1, изр.2 от ЗЗД? Срещу определение № 435/06.02.2018 г. по гр.д. № 2230/2018 г. на Апелативен съд София, с което са уважени молбите на „Одит Консулт 2006” ЕООД и „ЛД Пропърти Я. Груп” ООД по чл.248 ГПК е постъпила частна жалба от държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез Областния управител на [населено място], с доводи за неправилност поради отхвърляне на възражението по чл.78, ал.5 ГПК и липсата на доказателства за изплащането им. От Д. Р. Д. чрез адвокат И. С. от АК – София е подаден писмен отговор, с който оспорва съображенията на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение, като поддържа, че поставените въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване по 280, ал.1 ГПК и претендира разноски пред касационната инстанция. От „Одит Консулт 2006” ЕООД, представлявано от управителя И. Б. С., чрез адвокат П. П. от АК - Б. е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в жалбата, като счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК и също претендира разноски пред настоящата инстанция От „ЛД Пропърти Я. Груп” ООД, представлявано от управителя И. Б. С., чрез адвокат П. П. от АК - Б. е подаден писмен отговор със същите съображения, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и 2 ГПК и искане за присъждане на разноски в касационната инстанция. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът по делото е установил качеството си на кредитор на първия ответник, което произтича от влязло в сила на 14.11.2012 г. решение № 143/07.03.2011 г. по гр.д. № 1370/2000 г. на Окръжен съд Благоевград срещу Р. Д. Д., с което на основание чл.42, ал.1, т.3, вр.чл.406, ал.5, вр.чл.304, ал.2, вр.ал.1, т.1 ЗСГ /отм./ се отнема в полза на държавата магазин с площ 424,47 кв.м на партерния етаж в жилищен блок на [улица], което било вписано с вх.№ 1987/03.06.2013 г. Съдът е установил, че длъжникът, като ЕТ „А.-Р. Д.“ е сключил договор за дарение на магазина с нот.акт /№/ от 15.03.2013 г. в полза на Д. Р. Д., който го е прехвърлил на „Одит Консулт 2006” ЕООД с договор за покупко-продажба с нот.акт /№/ от 15.05.2015 г. и е бил внесен в капитала на „ЛД Пропърти Я. Груп” ООД на 23.06.2015 г. Според мотивите на съда, в производството по чл.135 ЗЗД е от значение дали лицето, с което длъжникът е договарял е знаел, че разпоредителната сделка уврежда интереса на кредитора, но след като договарящите са баща и син се прилага презумцията по чл.135, ал.2 ЗЗД. По отношение на лицата, придобили имущество на длъжника чрез възмездни сделки от трето лице, а не от длъжника, съдът приема, че вписаното решение след прехвърлянето на имота на третото лице не може да им се противопостави, нито да установи по несъмнен начин знание за увреждане на кредитора от тях, с оглед на което исковете против „Одит Консулт 2006” ЕООД и „ЛД Пропърти Я. Груп” ООД са неоснователни. При липсата на съображения за нарушения на императивни правила или основни принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в практиката на Върховния касационен съд, във връзка с предпоставките по чл.135, ал.1 ЗЗД, когато кредиторът е поискал обявяване за недействителни на цялата поредица от увреждащи го действия или сделки, във връзка с преценката за наличие на знание за увреждането от приобретателите при възмездно разпореждане с имущество на длъжника, формалното позоваване на чл.280, ал.2, изр.3 ГПК не обуславя допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“. Мотивите на съда съдържат неговата преценка за установените по делото факти и приложението на закона към тях, поради което не може да се приеме, че е налице соченото основание за очевидна неправилност на постановеното решение, засягаща търсената от страните защита. При проверка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК, поради следните съображения: Първият процесуалноправен въпрос обуславя изхода на делото, но не дава основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие със съдебната практика на ВКС, тъй като въззивният съд е обсъдил всички релевантни за правния спор обстоятелства и въз основа на тях е приел, че всяко разпореждане, с което се засягат правата на кредитора, води до неговото увреждане, когато се препятства възможността той да се удовлетвори от прехвърленото имущество на длъжника, а при възмездно действие – ако е налице знание за увреждане на двете страни по сделката. Даденото разрешение е съответствие с формираната съдебна практика на ВКС – напр. решение № 320/05.11.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1379/2012 г., ІV г.о., в което се приема, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Така, увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т.ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр. При тези мотиви, въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички твърдения, доводи и възражения на страните по делото не обуславя допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в случая съдът е направил самостоятелна преценка на събраните доказателства, като е посочил, че с оглед възмездния характер на сделките е необходимо да се установи знание за увреждане на кредитора и от третите лица, но поради липсата на преки доказателства или факти, които да обосноват несъмнен извод за такова намерение, исковете са неоснователни по отношение на тях. Изводите на съда в обжалваното решение са в съответствие с формираната съдебна практика на ВКС – напр. решение № 68/22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ІІ г.о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на І г.о., решение № 470 от 16.01.2012 г. по гр.д. № 1318/2010 г. на ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ІV г.о., в които се приема, че съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява доводите на страните по свое вътрешно убеждение, върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдените по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици, поради което поставеният процесуалноправен въпрос не дава основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият въпрос е фактически, тъй като отговорът му е свързан с конкретната преценка на доказателствата за възприетите от въззивния съд релевантни за делото факти и обстоятелства, затова, дали е доказано знание за увреждане на третото лице, което е придобило собствено на длъжника имущество чрез възмездна сделка в хипотезата на чл.135 ЗЗД, т.е. във връзка с правилността на решението. По своята същност тези въпроси представляват оплакване срещу фактическите и правни изводи на съда, които не може да бъдат проверявани за необоснованост в производството по чл.288 ГПК, а само след като бъде допуснато касационно обжалване на решението по конкретно поставен от касатора правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В случая, въззивната инстанция е възприела изводите на първоинстанционния съд, че не се доказва елемент от фактическия състав, а именно знание за увреждане на кредитора от сключилите две възмездни сделки ответници, с оглед на което, при липса на доказателства, които пряко или косвено установяват намерение на договорящите да увредят кредитора, исковете по чл.135 ЗЗД са неоснователни. Съгласно разясненията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, при липсата на относим за изхода на делото правен въпрос, като общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, не може да бъде допуснато касационно обжалване за проверка правилността на фактическите изводи на съда в решението. След като съществуващата съдебна практика е уеднаквена и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона във връзка с исковете по чл.135 ЗЗД, не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да се изложат аргументи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретни правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед измененията в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай, касаторът е поставил въпрос в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за необходимостта да се доказва знание за увреждане на кредитор, при условие, че възмездната сделка е сключена след вписване на съдебно решение в негова полза, което има оповестително - защитно действие. Поставеният правен въпрос обуславя изхода на делото и изводите на съда в обжалваното решение, но не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно дадените разяснения в т.3 на ТР № 2/2017 г. от 09.07.2019 г. по тълк.дело № 2/2017 г. на ВКС, ОСГТК, за уеднаквяване на съдебната практика на Върховния касационен съд се прие, че защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го увреждат, т.е. във всеки отделен случай следва да се установи знание на длъжника, че действията му увреждат кредитора, а когато действието е възмездно – лицето, с което е договарял длъжникът, трябва също да е знаело за увреждането. В случая, въззивният съд е приел, че съдебното решение е вписано по партидата на длъжника, но е било извършено след валидно прехвърляне на имота, поради което решението е противопоставимо само на лицата, придобили от първоначалния длъжник, но не и от приобретателя по сделката. Следователно, въпросът на касатора е получил своя отговор с цитираното тълкувателно решение, че при възмездно действие с последваща разпоредителна сделка следва да бъде доказано по делото, че лицата, с които е договаряно за имущество на длъжника, трябва също да са знаели за увреждането. При липсата на доводи, че съдебната практика следва да бъде осъвременена, с оглед на промяната в законодателството и обществените отношения или твърдения, че правните норми са неясни или противоречиви, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Последният въпрос не обуславя изхода на делото и правните изводи на съда, доколкото в мотивите на решението изобщо не са били обсъждани валидността и възмездния характер на последващия договор за покупко-продажба, поради което е неотносим. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като поставените относими към спора правни въпроси са разрешени в съответствие със съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд, която няма основание да бъде променена, с оглед на което не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От Д. Р. Д. чрез адвокат И. С. са поискани разноски пред касационната инстанция, които с оглед изхода на делото се дължат на страната, но при липсата на доказателства за направени разноски, съдът не присъжда такива. От „Одит Консулт 2006” ЕООД и „ЛД Пропърти Я. Груп” ООД са поискани разноските пред настоящата инстанция, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени, съгласно представените договори за правна защита и съдействие от 14.03.2019 г. По частната жалба срещу определение № 435/06.02.2018 г. по гр.д. № 2230/2018 г. на Апелативен съд София, с което са уважени молбите на „Одит Консулт 2006” ЕООД и „ЛД Пропърти Я. Груп” ООД по чл.248 ГПК е постъпила частна жалба от държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез Областния управител на [населено място], с доводи за неправилност поради отхвърляне на възражението по чл.78, ал.5 ГПК и липсата на доказателства за изплащането им. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивният съд правилно е приел, че е компетентен да се произнесе по молбите на ответниците за допълване на постановеното решение в частта му за разноските, тъй като е пропуснал да се произнесе по направеното в срок искане за присъждането им. Съгласно указанията на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната в чиято полза е решен правния спор е представила доказателства, че е платила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Според цитираното тълкувателно решение, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, тъй като уговарянето и изплащането на възнаграждение за адвокатска услуга над определените минималните размери в Наредба № 1/2004 г., само по себе си, не е основание да се приеме, че е прекомерно. От данните по делото е видно, че адвокатското възнаграждение е било заплатено „в брой“, съгласно представените пред въззивна инстанция договори за правна защита и съдействие от 03.12.2018 г., поради което правилно молбите за допълване на основание чл.248 ГПК са били уважени. С оглед на материалния интерес по делото, направеното възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение във въззивното производство е неоснователно, както приема и въззивният съд, отчитайки действителната фактическа и правна сложност на делото и указанията в т.3 от ТР № 6 по тълк. дело № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение