Определение № 3331 от 28.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4429/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] против решение № 845 от 20.06.2023 г., постановено по въззивно гражданско дело № 2885 по описа за 2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 262654 от 08.08.2022 г. по гр. д. № 2987 по описа за 2021 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД искове с правно основание чл. 441 от ГПК, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 37, ал. 3 от ЗЧСИ, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД против частен съдебен изпълнител М. Б., рег. № ... и А. П. в качеството й на помощник частен съдебен изпълнител, солидарно да заплатят сумата от 504 528,00 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи, за периода 05.03.2018 г. – 17.03.2019 г. и сумата от 135 000,00 лв. представляваща обезщетение за забава за периода 05.03.2018 г. – 05.03.2021 г.

В изложението към жалбата касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Уточнени и конкретизирани съобразно правомощията на настоящата инстанция по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, поставените въпроси могат да бъдат обобщени в няколко групи:

1. Първата група въпроси е повдигната в хипотезата на чл. 280, ал. 1., т. 3 ГПК и се свеждат до приложното поле на тълкуването по т. 3 от Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС.

2. Втората група въпроси е повдигната в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се отнася до връзката между датата на влизане в сила на възлагателното постановление и произнасянето на съда,сезиран с иск по чл. 437 ГПК.

3. Следващата група въпроси са свързани със задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните, всички релевантни факти и доказателства по делото, както и да спазва правилата на формалната и правна логика при обосноваване на фактическите си констатации и правни изводи.

4. По последния повдигнат въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 3/13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС и касае най-общо преценката, която съда извършва, за да произнесе по наличието или липсата на пропусната полза.

Първият от ответниците, Помощник частен съдебен изпълнител А. П., чрез адв. М. М., е представила отговор, в който посочва, че кационната жалба е недопустима, тъй като не отговаря на общите и специални критерии за допускане до касация, а по същество е неоснователна. На основание чл. 38, ал. 2, т. 3 ЗАдв, моли съда да и присъди адвокатско възнаграждение.

Вторият ответник ,Частен съдебен изпълнител М. Б., също е подал отговор, в срок, като заявява, че касационната жалба е недопустима, а в случай, че се допусне до касационно обжалване – неоснователна.

Постъпил е отговор и от третото лице помагач „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, в който се навеждат твърдения за неоснователност на касационната жалба и необоснованост на изложените в нея доводи за неправилност на съдебното решение, които не кореспондират с установеното по делото.

За да постанови обжалваният съдебен акт съдът от фактическа страна е установил, че въз основа на договор за покупко-продажба от 16.04.2014 г. „Тома Строй“ ЕООД е придобил търговското предприятие на „Гео Строй ГД“ ЕООД като съвкупност от права, задължения и фактически отношения като в предприятието е включено и правото на собственост върху изрично изброени недвижими имоти, един от които е процесният Ресторант на две нива, находящ се в [населено място], [улица], № ...-..., заедно с Гаражна клетка № ..., в общ подземен гараж в сутерена на сградата. Върху имота е била учредена договорна ипотека в полза на „Райфазенбанк (България)“ ЕАД от предходен негов собственик – „Боско строй“ ЕООД. По молба на банката и въз основа на изпълнителен лист по гр.д. № 50280/2014 г., на СРС е образувано изп.д. № 887/2014 г., на ЧСИ № ... – М. Б., срещу „Боско строй“ ЕООД, „Интербетон“ ООД, „Екобетони“ ЕООД и „Тома строй“ ЕООД в качеството на ипотекарен длъжник. В резултат на принудително изпълнение и реализирана публична продан, придобитият от „Тома строй“ ЕООД недвижим имот е възложен върху „Овърсийз – Хоризонт“ АД, по силата на постановление за възлагане от 04.03.2015 г., издадено по изп.д. № 887/2014 г. Купувачът „Овърсийз – Хоризонт“ АД е въведен във владение на имота с протокол за въвод във владение от 25.03.2016 г. Върху него е налице отбелязване за влизане в сила на 17.11.2015 г. Срещу постановлението е подадена жалба от „Тома строй“ ЕООД и е образувано ч.гр.д. № 5749/2015 г., на СГС. Жалбата е оставена без разглеждане с определение от 15.07.2015 г., а производството прекратено. Определението е влязло в сила на 19.11.2015 г. след като e потвърдено с определение № 3256/19.11.2015 г., по ч.гр.д. № 4654/2015 г., на САС. Срещу постановлението е подадена молба за отмяна от страна на „Тома строй“ ЕООД, която е оставена без разглеждане с определение № 197/16.09.2016 г., по т.д. № 1624/2016 г., на ВКС, I ТО. Определението е влязло в сила на 08.02.2017 г., след като е потвърдено с определение № 69/08.02.2017, по ч.т.д. № 2645/2016 г., на ВКС, II ТО. Срещу постановлението от 04.03.2015 г. е подадена и жалба от „Интербетон“ ЕООД, която с решение № 1960/18.03.2019 г. по ч.гр.д. № 2959/2019 г., на СГС е оставена без уважение. Кредитираните от въззивната инстанция доказателства са договор за наем от 28.09.2016 г., по силата на който възложеният върху „Овърсийз – Хоризонт“ АД имот е отдаден за временно и възмездно ползване на „Синема Ентъртейнмънт“ ЕООД, срещу месечна наемна цена в размер на 5 000 евро, без ДДС, за срок от 126 месеца, с който въззивника обосновава претърпените вреди под формата на пропуснати ползи от имота; решение № 260002/15.01.2021 г., по в.гр.д. № 433/2020 г., на ВАпС, ГО, с което е потвърдено решение № 260141/17.07.2020 г., по гр.д. № 2242/2019 г., на ВОС, с което са отхвърлени исковете на „Тома строй“ ЕООД за осъждането на „Овърсийз – Хоризонт“ АД да заплати обезщетение за ползите, от които ищецът е бил лишен в резултат от ползването на имота, на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, неправомерно получени от ответника наеми по силата на индивидуализирания по-горе договор за наем, на осн. чл. 93 ЗС и евентуално обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца, формирано от средномесечния наем за имота, на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД; писмени доказателства за установяване на твърденията, че лицето Т. Ч., многократно е поучавал съобщения и призовки за дружеството „Интербетон“ ЕООД, с отразяване, че е негов служител. Събрани са гласни доказателствени средства, чрез разпит на свидетеля Е. Д. - „призовкар“ при ЧСИ Б., които се ценят в частите, в които са резултат на непосредствени и лични възприятия, не противоречат на останалите възприети за установени факти и обстоятелства и при отчитане на служебната му зависимост от ответника ЧСИ Б.. По делото са приети СТЕ и допълнителна експертиза за установяване на средния пазарен месечен наем на процесния имот. В заключението на вещото лице сумата е определена на 344 273,00 лв.

С оглед така изяснената фактическа обстановка, събраните по делото доказателства и съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, според която въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, апелативният съд е отхвърлил исковете като неоснователни и недоказани. За да постанови този резултат съдебния състав се е позовал на константната практика на ВКС и т. 3 от Тълкувателно решение №731.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, като е приел, че в случая като деликтен съд, не е обвързан от възприетото от различните състави, разглеждали жалбите по чл. 435 ГПК на въззивника и на дружеството „Интербетон“ ЕООД. От събраните в хода на производството писмени и гласни доказателства, въззивната инстанция е извела извода, че извършеното уведомяване на дружеството „Интербетон“ ЕООД, чрез лицето Т. Ч., отразен в съобщението като „служител“ е извършено редовно, при условията на чл. 50, ал. 3 ГПК. Установено е, че лицето многократно е получавало съобщения, адресирани до посоченото дружество като негов служител, с ясното съзнание, че не е такъв. Същото поведение е демонстрирал и пред призовкаря на ЧСИ, разпитан в хода на производството като свидетел. Отделно от посоченото, съда е приел за възможен и извода, че Ч., приемайки съобщението адресирано до дружеството „Интербетон“ ЕООД и заявявайки, че е негов служител, е поел задължение да го предаде на адресата. С оглед горепосоченото съдебния състав е констатирал, че с постановяването на определение № 3256/19.11.2015 г. по ч.гр. д. № 4654/2015 г. на САС, с което е потвърдено оставянето без разглеждане на подадената от „Тома строй“ ЕООД жалба срещу възлагателното постановление, същото е влязло в сила. Възприето е, че не са ангажирани доказателства, че имота е бил ползван от ищеца и, че същият е имал възможност да реализира доходи от него, поради което претенцията за пропусната полза се явява неоснователна.

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустима и редовна касационна жалба. Същата не обосновава допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения:

Необосновано се явява наведеното твърдение за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първата група въпроси. За да е налице това основание, следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Такива съображения в случая не са налице.

Инстанцията по същество е постановила решение в синхрон с посоченото в т. 3 на Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. постановено по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. В посочения акт, цитиран и във възззивното решение, се посочва, че постановеното от съда разрешение в производството по чл. 435 - чл. 438 ГПК се отнася единствено до обжалваното конкретно действие или отказ на съдебния изпълнител и не се зачита като правоустановяващо действие по други спорове. То не обвързва съд, разглеждащ исковете предявени по чл. 45 ЗЗД срещу частен съдебен изпълнител. Съдебния състав, сезиран с такъв иск подлага на самостоятелна преценка законосъобразността на действията или бездействията на изпълнителния орган, като не е обвързан от съдържанието на съдебното решение по чл. 436 ГПК.

По втората група въпроси, повдигната в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и отнасяща се до връзката между датата на влизане в сила на възлагателното постановление и произнасянето на съда сезиран с иск по чл. 437 ГПК, също не е налице цитираното касационно основание. Публичната продан приключва с влизане в сила на възлагателното постановление. При изпълнение на задълженията си ЧСИ следи за фактите, с които по правило законът, а не неговата преценка или вътрешно убеждение свързва зачитането на материални права на участващи, или засегнати от съдебното изпълнение лица. Принципът на законоустановеност намира проявление както за защита правата на участниците в процеса, така и на съдебният изпълнител, който няма да носи имуществена отговорност ако действията му съответстват на нормата. Като акт на съдебния изпълнител, постановлението за възлагане подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 435, ал. 3 ГПК. Нормата определя активната легитимация и основанията за обжалване. Както беше посочено и по-горе, решението на окръжния съд се касае единствено до конкретното обжалваното действие на частния съдебен изпълнител – в случая постановлението за възлагане. То също не обвързва съд, разглеждащ спорове за присъждане на обезщетение от причинено процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение от частен съдебен изпълнител. Въззивната инстанция се е произнесла, съобразявайки нормативната уредба и установената съдебна практика, като е приела уведомяването на ищеца за редовно и е определила извършения въвод във владение за законосъобразен.

По поставените въпроси свързани със задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните, всички релевантни факти и доказателства по делото, както и да спазва правилата на формалната и правна логика при обосноваване на фактическите си констатации и правни изводи, не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Несъстоятелен е доводът за необсъждане в мотивите към решението на всички доказателства и обстоятелства, които имат отношение към определяне на размера на неимуществените вреди. В разглежданата хипотеза произнасянето на въззивния съд е напълно съобразено с така установените указания относно приложението на закона, след преценка на всички обективно съществуващи, установени по делото обстоятелства относно естеството и характера на неимуществените вреди претърпени вследствие на незаконното обвинение. Не е налице противоречие с цитираната тълкувателна и казуална практика на ВКС, защото, видно от мотивите към обжалваното решение, съдебния състав е изложил съображения по съществените доказателства от значение за определяне на датата на влизане в сила на постановлението за възлагане на имота, като ясно и логически обосновано е формулирал становището си относно фактическите положения, които възприема за установени.

По последния повдигнат въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 3/13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС и касае най-общо преценката, която съдът извършва, за да произнесе по наличието или липсата на пропусната полза. Доводите на касатора са необосновани. Понятието пропусната полза не е дефинирано в гражданския закон. В теорията и съдебната практика се приема, че пропуснатата полза е неосъществено увеличаване на имуществото на лице, увредено от деликта. Пропуснатата полза, като вид имуществена вреда, е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение. В закона няма презумпция по силата, на която пропуснатата полза да се предполага за настъпила, поради това доказването й при договорната и при деликтната отговорност следва да е еднакво. Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Поради това и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Инстанцията по същество е приела, че такова доказване не е извършено.

След като обжалваният съдебен акт е съобразен с установената практика на ВКС по разрешаването на аналогични правни спорове,при което действащата законова норма е тълкувана и прилагана еднопосочно, не може да бъде споделено и повдигнатото оплакване за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане до касационен контрол тази квалифицирана степен на порочност е изводима от съдържанието на въззивни решения, при които законът е приложен в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нарушени са основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, или видимо от мотивите на съдебното решение се касае за явно и грубо нарушаване на основните логически, опитни правила при формиране на решаващи изводи на съда, а това не се констатира от Върховен касационен съд в настоящия случай. Приложимото право се съдържа в нормите, изтъкнати в определението и основополагащите за процеса правила са спазени.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на адв М. М. възнаграждение ,тъй като е представлявал ПЧСИ А. П. безплатно в настоящото производство. Защитата се свежда от депозиране на отговор на касационна жалба .Фактическата и правна сложност на делото е средна При защитаваната от касатора правна теза, нейният правен отговор не представлява особена трудност. При тези обстоятелства с определянето на възнаграждение настоящият съд следва да отчете вложения адвокатски труд съгласно фактическата и правна сложност на делото по критериите в чл. 36 ЗА, като отчита и това ,че достъпа до адвокатска защита е принцип. НМРАВ не намира приложение в никоя нейна част, тъй като противоречи на Правото на ЕС Дължимото от ответника възнаграждение съдът определя на сумата 8 000 лева, като съобразява материалния интерес, който е значителен но Върховен касационен съд не се счита обвързан с цитираната НМРАВ на Висшия адвокатски съвет и нейния критерии. Следва да се отчете и репутационния интерес за ответника, който също е значителен, но като цяло възнаграждението следва да отговаря на целите, изведени от принципите, поради което и определения същото в размер от 8000 лева

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение