Определение № 485 от 09.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1921/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ци Ди Ойл“ ЕООД, [населено място], срещу решение № 31/18.06.2021г. по в.т.д. № 268/2021г. на Пловдивски апелативен съд, 1 - ви търговски състав. С него е потвърдено решение №3/02.02.2021г. по т.д. № 603/2020г. на Пловдивски окръжен съд, XI състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Ци Ди Ойл“ ЕООД срещу Община Карлово иск с правно основание чл.452, ал.3 от ГПК за разликата над присъдената сума от 7 915,80 лв. до пълния претендиран размер от 30 493,69 лв., представляваща неизпълнено задължение по запор върху вземане, наложен по изп. дело №782/2016г. по описа на ЧСИ Л. М., с рег. №819, ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на исковата молба – 17.09.2020г. до окончателното плащане, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Ци Ди Ойл“ ЕООД срещу Община Карлово иск за разликата над присъдения размер от 1 431,44 лв. до пълния претендиран размер от 5 548,16 лв., представляваща обезщетение за забавеното плащане на присъдената главница в размер на законната лихва за периода от 04.12.2018г. /деня, следващ датата, на която Община Карлово е следвало да преведе сумата по сметка на съдебния изпълнител по изп. дело №4203/2018г. по описа на ЧСИ Л. М./ до 14.09.2020г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Касационният жалбоподател поддържа, че разпореждането, извършено от длъжника чрез превеждането на суми по сметка на съдебния изпълнител след изтичане на срока на поканата за доброволно изпълнение, следва да се третира като доброволно изпълнение на парично задължение, а не като еквивалент на действие по принудително изпълнение, извършено вследствие на разпореждане на съдебния изпълнител до банката на длъжника. Навежда доводи за неправилно приложение от съда на разпоредбите на чл.451 и чл.452 от ГПК, като твърди, че длъжникът едновременно има качеството и на трето задължено лице по отношение на кредитора на своя взискател. В тази връзка поддържа, че разпореждането с вземането на длъжника към третото задължено лице в полза на същия длъжник от страна на съдебния изпълнител представлява косвено представителство на длъжника, което не променя правното му положение. Твърди, че съдът не е направил разграничение между паричните вземания на длъжника към третото задължено лице, касаещи неизпълнението на различни клаузи на един и същ договор. Счита, че запорното съобщение до третото задължено лице лишава длъжника на кредитора, обезпечил вземането си чрез запор по реда на глава Четиридесет и пета от ГПК, от легитимацията да получи чрез съдебен изпълнител плащане в качеството на взискател по изпълнително дело спрямо трето задължено лице. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК за достъп до касация. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обуславящи изхода на спора: 1/ Извършеното разпореждане от страна на длъжника чрез превеждането на суми по сметка на съдебния изпълнител след изтичане на срока на поканата за доброволно изпълнение следва ли да се третира от съда като доброволно изпълнение на парично задължение или трябва да се възприема като еквивалент на действие по принудително изпълнение, извършено по пряко и задължително разпореждане на съдебния изпълнител до банката на длъжника?; 2.1/ Когато длъжник, който се явява същевременно трето задължено лице по отношение на кредитор на своя взискател, разпореди чрез собствени действия дължими суми по сметка на съдебния изпълнител, който действа по указания на същия този взискател, следва ли тази хипотеза да се зачете от съда като плащане на длъжника по смисъла на чл.452, ал.3 от ГПК?; 2.2/ Разпореждане с вземането на длъжника към третото задължено лице в полза на същия длъжник от страна на съдебен изпълнител следва ли да се счита за косвено представителство на длъжника, което само го замества като разпоредител, но не променя правното му положение?; 3/ Следва ли да се извършва разграничение между парични вземания на длъжника към третото задължено лице, които почиват на различно правно основание или върху неизпълнение на различни клаузи по един и същ основен договор?; 4.1/ Запорното съобщение до третото задължено лице лишава ли длъжника на кредитора, който е обезпечил вземането си чрез запор по реда на глава Четиридесет и пета от ГПК, от легитимацията да получи чрез съдебен изпълнител плащане в качеството си на взискател по изпълнително дело спрямо третото задължено лице?; 4.2/ Недействително ли е разпореждането, извършено от третото задължено лице с вземането на длъжника спрямо кредиторите на длъжника, когато това разпореждане е в рамките на изпълнителен процес, в който длъжникът е взискател на третото задължено лице?; 4.3/ Съществува ли разграничение между наложен запор по обезпечителна заповед и пристъпване към изпълнение след влязло в сила осъдително решение по делото, образувано във връзка с поисканото обезпечение на бъдещ иск, от гледна точка на правните последици за отговорността на третото задължено лице при плащане на длъжника?; 5/Противопоставимо ли е плащането на взискателя, извършено от третото лице в полза на длъжника по смисъла на чл.452, ал.3 от ГПК, и може ли взискателят/кредиторът да иска плащане въпреки плащането, което третото задължено лице е направило в полза на длъжника? Твърди, че първият и вторият въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Счита, че останалите въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като по трети въпрос твърди противоречие с т.1 на Тълкувателно решение №3/27.03.2019г. по тълк.д. № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС, по въпросите по т.4 – с решение №4/16.06.2017г. по т.д. № 3129/2015г. на ВКС, II т.о., а по пети въпрос – с решение №95/31.01.2020г. по т.д. №1757/2018г. на ВКС, I т.о. и решение №169/27.02.2018г. по т.д. №879/2016г. на ВКС, II т.о. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът Община Карлово оспорва касационната жалба, като твърди липса на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага съображения и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че въз основа на обезпечителна заповед по ч.т.д. №675/2016г. на Пловдивски окръжен съд, издадена вследствие допуснато обезпечение на бъдещи осъдителни искове на „Ци Ди Ойл“ ЕООД срещу „Нюпетролиум груп“ ЕООД, е образувано изп. дело № 782/2016г. на ЧСИ Л. М.. Запорното съобщение относно наложения запор върху вземания на „Нюпетролиум груп“ ЕООД към Община Карлово по сключен борсов договор №281/08.03.2013г. за доставка и продажба на дизелово гориво и ГСМ, установени с влезли в сила съдебни решения по четири дела на Районен съд – Карлово, е връчено на Общината на 19.10.2016г., а на „Нюпетролиум груп“ ЕООД - на 31.10.2016г. След поредното напомнително писмо от 26.10.2017г. Община Карлово, в качеството на трето задължено лице, е уведомила ЧСИ Л. М. с писмо с вх. № 17251/15.11.2017г., че признава вземането на „Нюпетролиум груп“ ЕООД в размер на 30 493,69 лв.; че през 2017г. е платила 30 000 лв. по изп. дело №6959/2016г. на ЧСИ А. А., образувано по искане на „Нюпетролиум груп“ ЕООД, като взискател по шест граждански дела на Районен съд – Карлово, сред които и четирите дела, посочени в обезпечителната заповед по ч.т.д.№675/2016г. на Пловдивски окръжен съд, както и че на 02.05.2017г. е превела по сметка на „Нюпетролиум груп“ ЕООД сумата от 7 915,80 лв. След влизане в сила на решението по гр.д. №15819/2016г. на Пловдивски районен съд, с което са уважени бъдещите искове, въз основа на изпълнителен лист от 10.05.2017г. и молба от 23.11.2018г. на „Ци Ди Ойл“ ЕООД е образувано изп. дело №4203/2018г. на ЧСИ Л. М.. С молбата е поискано насочване на изпълнението върху вземането с наложен запор по изп. дело №782/2016г. на ЧСИ Л. М.. Запорното съобщение е връчено на Община Карлово на 26.11.2018г., като след получаването му Общината е уведомила ЧСИ А. А. за наложения обезпечителен запор върху вземането на „Нюпетролиум груп“ ЕООД и изпълнителния лист от 10.05.2017г. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че не е налице хипотезата на чл.452, ал.3 от ГПК. Отбелязал е, че единственото плащане, извършено по личната сметка на длъжника „Нюпетролиум груп“ ЕООД след получаване на запорното съобщение за наложения обезпечителен запор и преди налагането на запора в хода на изпълнителното производство по изп. дело №4203/2018г. на ЧСИ Л. М., е за сумата от 7 915,80 лв., както и че сумата от общо 30 000 лв. е преведена от Общината по сметката на ЧСИ А. А. в момент, в който е изтекъл срокът за доброволно изпълнение по изп. дело №6959/2016г. Изтъкнал е, че предмет на изп. дело №6959/2016г. на ЧСИ А. А., освен процесните запорирани вземания, са и други вземания на „Нюпетролиум груп“ ЕООД към Община Карлово, надвишаващи по размер запорираните с обезпечителния запор и дължими на друго основание – за неизпълнение на други задължения по същия борсов договор, както и че по това изпълнително дело има и други взискатели, наред с „Нюпетролиум груп“ ЕООД. С оглед на това апелативният съд е приел, че сумата от общо 30 000 лв. не е заплатена на самия длъжник от Община Карлово в качеството на трето задължено лице, както и че не е идентична с вземането, запорирано със запорното съобщение от 19.10.2016г. С оглед на това въззивният съд е заключил, че внесената от Община Карлово сума по образуваното от „Нюпетролиум груп“ ЕООД изпълнително дело не попада в хипотезата на чл.452, ал.3 от ГПК, тъй като представлява плащане по изпълнително дело след изтичане на срока за доброволно изпълнение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Въпросите по т.1, 2.1, 4.1, 4.2 и 4.3 в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, могат да бъдат обобщени като въпрос дали когато е наложена обезпечителна мярка запор на вземане и след това е образувано изпълнително производство за принудително изпълнение на запорираното вземане, по което взискател е длъжникът на обезпечения кредитор, извършеното от третото задължено лице плащане след получаването на покана за доброволно изпълнение по това изпълнително производство, съставлява доброволно плащане в полза на длъжника по смисъла на чл.452, ал.3 от ГПК. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и може да бъде определен като правен въпрос от значение за изхода на спора. Въпреки това, същият не отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване, тъй като не се явява единствено обуславящ извода на въззивния съд за неоснователност на предявения иск по чл.452, ал.3 от ГПК. В равна степен решаващата воля на съда е обусловена от разбирането, че изпълнителното дело, по което Община Карлово, като трето задължено лице, е извършила плащане, има за предмет и други вземания на „Нюпетролиум груп“ ЕООД, освен запорираните, както и други взискатели, и съответно не може да се направи извод, че плащането, което е в по- малък размер от общия размер на вземанията по изпълнителното дело, е извършено именно за погасяване на запорираните в полза на „Ци Ди Ойл“ ЕООД, [населено място], вземания. Доколкото не е осъществена общата предпоставка за достъп до касация, наличието на сочените допълнителни предпоставки не може да обуслови допускане на решението до касационен контрол. Независимо от това, следва да се отбележи, че не е налице твърдяното от касатора противоречие с решение №4 от 16.06.2017г. по т.д.№3129/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в което е прието, че запорът върху вземания на длъжника представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с вземането, а на третото задължено лице – да плаща на длъжника. В настоящата хипотеза въззивният съд не е отхвърлил предявения иск поради тълкуване на приложимата към спора разпоредба на чл.452, ал.3 от ГПК, извършено в отклонение от цитираната по- горе съдебна практика, относно предпоставките, при които третото задължено лице носи отговорност за неизпълнение на задълженията си като пазач на запорираните суми. В случая въззивният съд е приел, че не е налице една от предпоставките за ангажиране на отговорността на третото лице спрямо взискателя, а именно след получаване на запорното съобщение да е извършено пряко в полза на длъжника плащане на сума в изпълнение на запорираното вземане. Въпросът по т. 2.2 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК не е обсъждан от въззивния съд, поради което не отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. Третият въпрос на касатора „Ци Ди Ойл“ ЕООД, [населено място], също не е обуславящ крайните изводи на въззивния съд по правния спор. Той съставлява неправилна интерпретация на мотивите на въззивния съд, че предмет на изпълнителното производство освен процесните запорирани вземания, са и други вземания на „Нюпетролиум груп“ ЕООД към Община Карлово, надвишаващи по размер запорираните с обезпечителния запор и дължими на друго основание – за неизпълнение на други задължения, макар и по същия борсов договор. Въззивният съд не е провел разграничение за реда на удовлетворяване на вземанията на длъжника към общината с оглед тяхното основание, а е отчел обстоятелството, че платената от общината сума, доколкото не покрива пълния размер на задълженията по изпълнителното производство, не може да бъде отнесена към точно определено вземане на взискателя, съответно не може да се заключи, че цялата сума е постъпила за погасяване именно на запорираните вземания. Петият поставен от касатора въпрос също не изпълнява общото изискване за допускане на касационен контрол, доколкото не отразява значимия за конкретния спор факт, обусловил изводите на въззивния съд, а именно, че процесната сума е заплатена не пряко на длъжника, а по изпълнително производство, образувано за принудително изпълнение на различни вземания на длъжника към третото задължено лице Община Карлово, между които и запорираните по искане на ищеца „Ци Ди Ойл“ ЕООД, [населено място]. Неоснователни са и съдържащите се в изложението доводи за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 от ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая изброените по-горе пороци не са налице. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК е обосновано от касатора с доводи, че въззивният съд е направил неправилен извод, че към датите на извършените от общината преводи, е имало други присъединени взискатели, наред с длъжника „Нюпетролиум груп“ ЕООД. По своята същност тези доводи представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 от ГПК, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидна неправилност“, а подлежат на касационна проверка по реда на чл.290 от ГПК. При този изход на спора на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 200 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд