Определение № 330 от 23.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 736/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от прокурор в Апелативна прокуратура София против въззивно решение № 12402 от 27.11.2020г. по в.гр.д. № 4921/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4761 от 27.06.2019г. по гр.д.№ 14244/2017г. на Софийски градски съд, с което е уважен иска на Б. Й. Т. срещу Прокуратурата на РБ, с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за сумата над 15 000лв., обезщетение за неимуществени вреди от водено срещу него наказателно производство, в което е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.321, ал.3, пр.2, т.2, вр.ал.2 НК, което е прекратено с влязло в сила постановление на прокурор при Специализирана прокуратура от 8.02.2016г., ведно със законната лихва, считано от 13.04.2016г. и е отхвърлен иска в останалата му до предявения размер от 120 000лв., като са присъдени разноски. В изложението към касационната жалба, като основание за допустимост, касаторът се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 по въпрос, касаещ извършената от въззивния съд преценка на релевантните обстоятелства, с оглед прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение. Позовава се на конкретни решения, на които счита, че въззивния акт противоречи. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд, след подобно обсъждане на всички релевантни обстоятелства по делото, е преценил, че справедливият размер на дължимото обезщетение следва да е 15 000лв. Съобразил е следното: ищецът е бил задържан на 20.05.2014г. първоначално за 24 часа със заповед на МВР, после за 72 часа с прокурорско постановление, а впоследствие спрямо него е определена мярка „задържане под стража“, изменена в „домашен арест“. Общият срок на задържането е около пет месеца, през които е ограничено правото на свободно придвижване и е прекъсната възможността на ищеца за нормален ежедневен живот и социално общуване. Привлечен е към наказателна отговорност с постановление от 20.05.2014г. за извършено деяние по чл.321, ал.3,пр.2, т.2 и пр.3, вр. ал.1 и ал.2 НК /за което се предвижда наказание от три до десет години „лишаване от свобода“/. С постановление от 17.04.2014г.на прокурор при СП воденото срещу него производство е прекратено поради недоказаност на обвинението. Същото е влязло в сила на 13.04.2016г., или общата продължителност на наказателното производство е около две години. През това време /от 12.09.2014г. до 3.10.2014г./ ищецът е бил на лечение в психиатричното отделение пир МБАЛ „Св.Николай Чудотворец“гр.Лом с диагноза „умерено тежък депресивен период“. Започнато е лечение с антидепресеант и бензодиезепин, като е страдал от потиснатост, напрежение, повишена тревожност, нарушен сън и е отслабнал. Впоследствие /от 22.05.2017г. до 25.05.2017г./ отново е приет на лечение с диагноза:“бензодиазепинова зависимост“. Страда и от други заболявания /захарен диабет тип 2, полиневропатия диабетика, дислипидемия, АХ 2степен, СНСД/, от които с прието заключение на медицинска експертиза е установено, че захарният диабет е в резултат на стреса, прекаран след м.05.2014г. Освен това заболяване, съдът е отчел в причинна връзка с обвинението и установеното психично разстройство. Въз основа на ангажирани гласни доказателства, въззивният съд е приел за установено и наличие на негативно отношение от страна на близките и съселяните спрямо ищеца, в резултат на воденото производство – хората от селото, в което е живеел са се страхували от него, избягвали са го, смятали са го за престъпник, а това тяхно отношение е станало причина той да преустанови посещенията на обществени местя. Съдът е приел за недоказани твърденията на ищеца, че именно воденото производство е пряка причина съпругата му да го напусне, но е приел, че то е повлияло на влошаване на отношенията им и като резултат е довело до това, че ищецът е следвало да поеме сам грижата за трите им деца. При определяне на обезщетението, въззивният съд е отчел сериозният негативен ефект на обвинението върху здравето, личния, социалния и семеен живот на ищеца. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че по поставеният от касатора въпрос във връзка с основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, касаещ приложението на принципа на справедливост, не следва да се допуска касационно обжалване. Въпросът за начина, по който се определя обезщетението за неимуществени вреди, обусловен от преценката на всички релевантни обстоятелства, е решен от въззивния съд съобразено изискванията на ППВС №4/1968г. и установената съдебна практика. При постановяване на окончателния си акт /видно от гореописаните мотиви/, съдът подробно е преценил всички групи обстоятелства, от значение за спора и е изследвал конкретното им отражение върху личността на пострадалия. Определил е адекватен размер на обезщетение, съобразно реално причинените неимуществените вреди, след като е преценил установените факти, обсъдил е всички доказателства, както и наведените възражения, произнесъл се е по изложените доводи, преценявайки както обстоятелствата, обуславящи по- висок размер, така и тези, обуславящи по-нисък размер на обезщетение. Противоречие с конкретно цитираната от касатора съдебна практика не е налице, тъй като съгласно указанията, дадени с Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална /доколкото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни/. В случая, след като са съобразени характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, вредоносните последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възрастта на увредения, неговото обществено и социално положение, отражението върху начина на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителност на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; здравословните увреждания, установените критерии за приложение на принципа за справедливост са спазени. Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице посоченото от касатора основание за допустимост по чл.280 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение