Определение № 50270 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1658/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Л. Н., чрез адв.Г. К., срещу решение №12310/24.11.2021 г. по гр. д. №156/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №5128/25.08.2020г. по гр.д.№1078/18г. по описа на Софийски градски съд, с което касаторът е осъден да заплати на ЗД“Евроинс“АД на основание чл.500 ал.1 КЗ сума в размер на 189 073 лв., включваща платено от застрахователя на В. С. Х. и В. Я. С. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 70 000 лв. /на първия/ и 119 073 лв. /на втората/, причинени им от смъртта на техния наследодател С. Х. С. /баща на първия и съпруг на втората/, починал в резултат на ПТП, настъпило на 27.01.2014г. по вина на Н. Н., с включено в изплатеното на В. Я. С. обезщетение и такова за причинените на нея в резултат на същото ПТП неимуществени и имуществени вреди. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, поради произнасяне на съда свръхпетитум и за неправилност, поради допуснати съществени нарушения на процесуални правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. Претендира се обезсилване, респ. отмяна на решението на САС с отхвърляне на иска и присъждане на разноските по делото. В писменото си изложение към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът се позовава на наличие на основанията по чл.280 ал.2 предл.2 и предл.3, както и на тези по чл.280 ал.1 т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първото обосновава с твърдения,че при предявен регресен иск, с който се претендира изплатено от застрахователя обезщетение въз основа на сключени с пострадалите спогодби, съдът е изследвал реално претърпените от тях вреди, с което касаторът счита,че е налице произнасяне извън очертания от ищеца предмет на спора, водещ до недопустимост на съдебния акт. Наличието на очевидна неправилност на решението, според касатора, произтича от необоснования извод за наличие на спогодби, по които е извършено плащането, чиято валидност е била оспорена от него, както и от факта,че искът е уважен, въпреки доказаната липса на основание за извършване на плащанията, предвид изключването на протоколите на експертна застрахователна комисия по чл.499 ал.1 КЗ от доказателствения материал. Предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът счита за осъществена с въпросите: 1.Длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди наведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство? /противоречие с решение №212/01.02.12г. по т.д.№1106/10г. на второ т.о. на ВКС/ и 2.Допустимо ли е въззивната инстанция да препраща към мотивите на първоинстанционното решение, когато то самото не съдържа произнасяне по определени възражения и доводи на страните? /противоречие с решение №73/13.03.2014г. по гр.д.№1372/11 на четвърто г.о. на ВКС/. По –нататък в изложението си касаторът поддържа теза за необходимост от отговори, които счита, че биха били допринасящи за точното прилагане на закона и за развитието на правото, на въпросите: 3.Действителен ли е сключеният между застрахователя и пострадалото лице договор за спогодба при смърт или телесни увреждания по застраховка „Гражданска отговорност“, без размерът на обезщетението да е определен от застрахователна експертна комисия или от съд и може ли подобен договор да породи като своя правна последица „определяне на обезщетението“ по смисъла на чл.499 ал.1 КЗ /редакция към 27.12.2016г./? и 4.Допустимо ли е съдът да се произнесе по размера на действително претърпените вреди от пострадалото лице, когато при предявяване на иск с правно основание чл.500 КЗ застрахователят се е позовал единствено и само на валиден договор за спогодба без да е навел в исковата молба твърдения за размера на действително претърпените вреди? Без да сочи приложим допълнителен критерий към него, касаторът формулира и въпрос, на който очаква да бъде даден отговор от касационната инстанция: 5.Съществува ли действително застрахователно правоотношение при липса на оригинална застрахователна полица и допустимо ли е това застрахователно правоотношение да бъде установено само от вписванията по справка от информационния център на Гаранционния фонд по презумпцията на чл.295 ал.7 КЗ /отм./? Ответникът ЗД „Евроинс“ АД не се е ангажирал със становище по искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол и по основателността на подадената касационна жалба. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, Софийски апелативен съд е приел за установено от приетата по делото официална справка от базата данни на Гаранционен фонд, че към момента на настъпването на ПТП на 27.01.2014г. за покриване отговорността на собственика и водачите на управлявания от ответника Н. лек автомобил е имало сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ищцовото застрахователно дружество. Вредоносният резултат - смърт на С. С. и телесни увреждания на В. С., настъпили като непосредствена последица от ПТП, съдът е намерил за доказан с постановената срещу Н. присъда, в която е отчетено като квалифициращо пристъпния състав, осъществен от водача Н., обстоятелство - шофирането в нетрезво състояние. В мотивите на решението си съдът е обсъдил събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства – експертизи и свидетелски показания на пострадалата участничка в ПТП В. С. – съпруга на починалия С. С., също участвал в ПТП, както и показанията на сина на С. – В. Х., от които е намерил за установени получените от тях телесни и психо-емоционални /вследствие загубата на съпруга и бащата/ травми. Констатирал е наличието на приети по делото оригинали на спогодби, сключени на 15.12.2017г. /след приключването на наказателното производство/ с В. Х. и В. С., с които посочените лица са се договорили със застрахователя за изплащането на обезщетение за претърпените от тях неимуществени и имуществени вреди в посочените в исковата молба размери, както и на установени с писмени доказателства и с помощта на съдебна експертиза, извършени от застрахователя плащания на суми в общ размер 189 073 лв., от които – 119 073 лв. в полза на В. С. и 70 000 лв. в полза на В. Х.. При тези обстоятелства съдът е намерил предявения от застрахователя регресен иск за основателен с оглед доказването на извършено от него плащане на пострадалите на определените в спогодбите като обезщетения за извършения от ответника по делото деликт суми. Намерил е за неоснователно възражението на последния за нищожност на спогодбите,поради липса на представителна власт на лицата, подписали ги от името на дружеството, като се е позовал на разпоредбата на чл.301 ТЗ. Посочил е, че, съобразно установените реални вреди на пострадалите, изплатените им обезщетения са съразмерни на тях и на икономическите условия към момента на катастрофата, която преценка съдът е намерил за необходимо да извърши, с оглед извънсъдебно развилите се отношения между увредените и застрахователното дружество. Намерил е за доказан и последният елемент от фактическия състав на разпоредбата на чл.500 ал.1 КЗ, пораждащ регресното притезание на застрахователя – извършването на деликта от виновния водач при квалифициращ признак – употреба на алкохол, като е съобразил задължителната за гражданския съд сила на присъдата, от което е заключил, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявения иск в размера, присъден от първата инстанция. В допълнение е приобщил към своите и мотивите на първата инстанция, позовавайки се на предоставената му с разпоредбата на чл.272 ГПК процесуална възможност. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос съобразно тези изисквания само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Когато съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо касационната инстанция е длъжна и служебно, без да е направено възражение от страната, да допусне обжалваното решение за проверка на неговата валидност и допустимост. В случая касаторът изрично се е позовал на предпоставката на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК, поддържайки,че въззивното решение е недопустимо, поради постановяването му извън очертания с исковата молба предмет на спора, но такава вероятност не се констатира от настоящия състав на касационната инстанция. С исковата си молба застрахователното дружество е сезирало съда с искане ответникът, в качеството му на застрахован по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ деликвент, да му възстанови платеното от него на лицата, увредени в резултат на деликт застрахователно обезщетение, при твърдения,че именно ответникът виновно е причинил вредите, като същите са настъпили в резултат на управлението от последния на МПС под въздействието на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма. Така заявеното искане,в съответствие с което са и изложените в исковата молба обстоятелства, осъществява фактическия състав на регресния иск, предвиден в разпоредбата на чл.500 ал.1 КЗ. По този иск се е произнесла въззивната инстанция, която с решението си е потвърдила осъдителното такова на първоинстанционния съд, след като е установила наличието на всички елементи от фактическия състав на посочената разпоредба. Обстоятелството,че в решенията на двете инстанции са обсъждани и факти,свързани с характера и размера на причинените на пострадалите лица вреди, не представлява недопустимо изменение на заявената претенция с излизане извън предмета на спора.Това процесуално действие съдът е предприел с оглед липсата на определен по съдебен ред или по реда на чл.499 ал.1 КЗ размер на обезщетението, за да прецени дали твърдените от ищеца сключени между застрахователя и увредените лица спогодби относно размера на подлежащото на плащане застрахователно обезщетение не са във вреда на деликвента. Направените в мотивите изводи,че платеното от ищеца е в справедлив размер, с оглед характера и тежестта на вредите, не е произнасяне на съда свръхпетитум, поради което обжалваното решение се явява допустимо. От формулираните в изложението въпроси първите два процесуално-правни въпроса са релевантни, тъй като касаят задълженията на въззивната инстанция при осъществяването на решаващата ѝ дейност, но същите не са разрешени от състава на САС в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Въпросите са поставени във връзка с наведени от касатора оплаквания за липса на произнасяне на въззивната инстанция по възражението му за недействителност на спогодбите и по възражението му за липса на протоколи, съставени от експертна комисия на застрахователя. Първото от тези оплаквания не кореспондира с фактите по делото. Видно от отговора на исковата молба в първоинстанционното производство ответникът е противопоставил възражения, че при плащане въз основа на спогодба не се поражда право на регрес и, че спогодбите, въз основа на които е платено, са нищожни,тъй като липсва надлежно учредена представителна власт у лицата, които са ги подписали от името на застрахователя. С отговора си на допълнителната искова молба същият е оспорил представените от дружеството протоколи на експертна комисия, навел е доводи,че сумите не са платени, а ако е извършено плащане,то е без основание. В мотивите на решението си въззивната инстанция е обсъдила възражението за нищожност на спогодбите, поради липса на представителна власт за договаряне от името на дружеството на доброволно плащане на обезщетение на пострадалите, с позоваване на чл.301 ТЗ, което на практика означава,че съдът е приел,че дори спогодбите да не са били подписани от лица с надлежно учредена представителна власт, те се считат за потвърдени от застрахователя поради липса на противопоставяне след узнаването им, респ. с извършването на плащането.Т.е. в мотивите на решението съдът е отговорил на наведеното от страната възражение за нищожност на спогодбите на посоченото от нея основание. Процесуалните въпроси, свързани с второто оплакване, не се явяват от естество, определящо ги като обуславящи изхода на делото. Обстоятелството,че съдът е игнорирал в мотивите на решението си довода за липса на протоколи от експертна комисия към застрахователя /представените такива са изключени от доказателствения материал с определение на първата инстанция/, не представлява съществено процесуално нарушение на посоченото задължение на съда да се произнесе по възраженията и доводите, което да е определило изхода на делото, тъй като той задължението му се свежда до произнасяне по тези възражения и доводи, които са непосредствено свързани с предмета на спора и са от значение за изхода му. Спазването на разпоредбата на чл.499 ал.1 КЗ при определянето на застрахователното обезщетение не е въведено от законодателя като елемент от фактическия състав на регресния иск по чл.500 ал.1 КЗ, за осъществяването на който от значение са наличието на застрахователно правоотношение, осъществен от застрахования водач деликт в резултат на виновно и противоправно негово поведение при квалифициращ белег – управление на МПС под въздействие на алкохол над допустимото по закон, настъпили от деликта вреди и обезщетяване на увредените лица от застрахователя чрез плащане. Тъй като въведеното от законодателя правило на чл.499 ал.1 КЗ обезщетението да се определя или от експертна комисия на застрахователя, или от съда, е предвидено в защита на деликвента с оглед осигуряването на съответствие на обезщетението с размера на вредите, липсата на експертно решение или съдебно решение по предявен пряк иск от увредения би могла да бъде предпоставка по направено от ответника възражение съдът да извърши инцидентно в хода на производството по регресния иск такава проверка за съответствие, каквато в случая именно е извършена от двете инстанции /макар и без да е направено възражение за наличие на увреждаща ответника несъразмерност на платеното спрямо действително понесените вреди/. Третият въпрос не осъществява общата предпоставка за допустимост, тъй като с предприетата от него процесуална защита срещу иска касаторът не е въвел в предмета на спора възражение за недействителност на спогодбите на посоченото във въпроса основание, поради което и липсва произнасяне на съда по този въпрос. Четвъртият въпрос също не се явява обуславящ, тъй като при липсата на направено от ответника, сега касатор, възражение за несъответствие между вредите и платеното обезщетение и при осъществени всички елементи от фактическия състав на чл.500 ал.1 КЗ, дори да получи отрицателен отговор, той не би могъл да доведе до различен изход на спора. Наред с посоченото, по отношение на тези два въпроса касаторът не е развил съображения за приложимост на наведената във връзка с тях допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Нормата е цитирана бланкетно,без да се обосновава необходимост от тълкуване на конкретна правна норма по причините и с целите,разяснени в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. С последния от въпросите касаторът отново не обосновава достъп до касационен контрол на обжалваното въззивно решение. В хода на първоинстанционното производство възражение за липса на застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ищцовото застрахователно дружество не е направено в преклузивните срокове,а едва в първото по делото открито съдебно заседание. Въпреки преклудирането му, съдът е приел като доказателство, установяващо съществуването на правоотношението, официална справка от базата данни на Информационния център към Гаранционния фонд, въз основа на което е направил извод за наличие на основание, водещо до ангажиране на отговорността на застрахователя на виновния водач. Дори да бъде приет за релевантен, с оглед изложените в тази връзка мотиви на въззивния съд по преклудираното възражение, въпросът на касатора не е обвързан с нито една от хипотезите по т.т.1-3 на чл.280 ал.1 ГПК, чието наличие е допълнително изискване за допускане на касацията. Такава и не би могла да бъде обоснована,предвид съществуваща служебно известна на състава практика, с която,макар и не по конкретно поставения от касатора въпрос, е даден отговор, който го удовлетворява. Според посоченото в решение №184/07.04.2016г. по т.д.№2744/14г. на първо т.о. на ВКС писмената форма на застрахователния договор е условие за валидност, но доказването на съществуването му, според разпоредбите на КЗ, може да бъде извършено и с други документи, без да е необходимо представянето на самата застрахователна полица, която го обективира; освен това чл.295 ал.7 КЗ/отм./, респ. чл.574 ал.12 от сега действащия КЗ, установяват оборима презумпция относно съществуването на договора за застраховка, когато той е удостоверен с изготвения от фонда официален писмен документ, съдържащ данни за застрахователя, номера на договора, началната и крайната дата на покритието и др., който документ,при приложението на общите процесуални правила, се ползва с материална доказателствена сила, както и при съобразяването на правилото на чл.293 ал.3 ТЗ, според което страната не може да се позовава на нищожност на търговската сделка поради липсата на форма, ако от поведението ѝ не може да се заключи,че е оспорвала действителността на изявлението. Не се констатира и основанието за осъществяване на селекцията поради очевидна неправилност на съдебния акт в обжалваната му част. Не всяка форма на неправилност е меродавна за прилагането на критерия по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно решението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. С наведените в изложението твърдения касаторът не обосновава нито една от посочените хипотези на очевидна неправилност, а развива съображения, относими към преценката по чл.281 ГПК, каквато в настоящата фаза на производството касационната инстанция не дължи да извършва. Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. Така мотивиран съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение