Определение № 500 от 16.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 2326/2013 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] и С. Т. Ш. против определение № 478 / 08.02.2013 год., постановено по ч.т.д. № 159 / 2013 год. на Пловдивски апелативен съд, втори търговски състав, с което е потвърдено определение № 1163 / 12.12.2012 год. по т.д.№ 237 / 2011 год. на Смолянски окръжен съд. Със същото, в производство по реда на чл.248 ГПК, образувано по молба на настоящите жалбоподатели - ответници в исковото производство, е оставено без уважение искането им за отмяна на постановеното с решението определение за присъждане в полза на ищеца, съответно в тяхна тежест, понесените от същия съдебни разноски. Оспорват правилността на въззивното определение, с което, от кумулативно изискуемите съгласно чл. 78 ал.2 ГПК предпоставки за освобождаването им от заплащане на разноски, съдът е приел за налично единствено признание на исковете, не и „ недаден повод за завеждане на делото „, като с този процесуалноправен въпрос - по тълкуване на това понятие, инкорпорирано в нормата на чл. 78 ал.2 ГПК, в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК жалбоподателите обосновават и основание за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За да се произнесе по допустимостта на касационната жалба настоящият състав съобрази следното: С първоинстанционното решение, влязло в сила поради необжалване, са уважени предявени в обективно кумулативно съединение искове на А. С., с правно основание чл. 87 ал.3 ЗЗД - срещу [фирма], за разваляне поради неизпълнение от същия, в качеството на купувач, на сключен договор за покупко - продажба на недвижим имот; искове с правно основание чл.135 ЗЗД - срещу всеки от двамата жалбоподатели, като страни по последваща покупко - продажба на същия имот, и с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД - спрямо [фирма] и чл.55 ал.1 пр. 1 ЗЗД - спрямо С. Ш. - за предаване владението на недвижимия имот - обект на покупко – продажбата, предвид уважаването на предходните искове. Допустимостта на така предявените искове, вкл. на предявеното от ищеца обективно кумулативно съединение на същите, не е предмет на настоящото произнасяне, предвид влизане на първоинстанционното решение в сила. В отговора на исковата молба всеки от ответниците е признал предявените срещу него искове, като изрично са заявили, че не са давали повод за завеждането на делото и разноски в тяхна тежест не следва да им се присъждат. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прието, че липсва основание за освобождаване ответниците от отговорност за възмездяване на разноски, въззивният съд е приел, че неизпълнението на ответното дружество по сключения договор за покупко - продажба само по себе си обосновава „ повод за завеждане на делото „, още повече ,че с оглед обекта на разпореждане упражняване на потестативното право на разваляне на договора не би могло да се извърши по друг, освен по исков път / чл. 87 ал.3 пр. първо ЗЗД /. По отношение ответницата, въззивният съд се е позовал на отговорността й като последица от първия иск. В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК жалбоподателите са аргументирали „ недаден повод за завеждане на делото „ съответно с: „ невъзползване на ответното дружество от придобитото право на собственост „, като се акцентира на неотправено преди завеждане на делото от ищеца волеизявление за разваляне на договора и изискване от дружеството „ съответно поведение в тази насока „, а по отношение на последващата приобретателка на имота - с липса на пряка правна връзка между същата и ищеца, поради което тя не му е дължала „ каквото и да било правно съдействие като собственик на имота „. Явно е, че за приложението на чл. 78 ал.2 ГПК жалбоподателите намират релевантно тяхно предходно на предявяването на исковете, извънпроцесуално поведение по неоспорване правото на собственост на ищеца, което напълно се разминава с предмета и правните последици на предявените искове. Настоящият състав намира, че по приложението на чл. 78 ал.2 ГПК, в релевантен за произнасянето по настоящия спор аспект, е налице задължителна съдебна практика - определение, постановено по чл. 274 ал.3 ГПК - № 709 / 28.12.2012 год. по ч.гр.д.№ 592 / 2012 год. на ВКС, І гр. отд., с което въззивното определение е съобразено. Със същото е прието, че когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца - каквото безспорно е потестативното му право да предяви всеки от конститутивните искове по чл. 87 ал.3 ЗЗД и чл. 135 ЗЗД - липсва първата предпоставка на чл.78 ал.2 ГПК. Неизпълнението на договор с предмет вещни права върху недвижим имот винаги поражда право на изправната страна да поиска развалянето на договора и това право е упражнимо само по специален ред. В този смисъл, според цитираното определение на ВКС, което настоящият състав напълно споделя, каквито и да било уговорки предходно на предявяване на иска - за заличаване ефекта от договора, респ. липсата на отправено от прехвърлителя искане за заличаване правните последици на сделката, са ирелевантни, тъй като нито погасяват, нито ограничават по допустим от закона начин упражняването на потестативното право на разваляне на договора. Същата обосновка касае и дължимостта на разноски по исковете по чл.135 ЗЗД. Смисълът на въведената в чл. 78 ал.2 ГПК кумулативност на предпоставките за освобождаване от отговорността за разноски е да бъде облекчен ответника от такива, които ищецът би могъл да спести, съобразявайки се с демонстрирано от ответника предходно на завеждането на иска поведение, предполагащо признаването му, но във всички случаи - когато правният резултат от иска, предоставен в защита на изправната страна, е постижим и извънсъдебно, какъвто не е случаят при предявими конститутивни по характер искове. С оглед гореизложеното, макар поставеният процесуалноправен въпрос да покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, доколкото не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, а напротив въззивното определение е постановено в унисон със задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Водим от горното, Върховен касационен съд, ТК, І т.о.