Определение № 801 от 17.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2340/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. Н. - чрез адв. Ц. В., против решение № 1094 от 26.08.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2453/2024 г. на Апелативен съд - София. Решението е обжалвано в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 260344 от 06.06.2024 г. по гр. д. № 3227/2020 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от М. В. Н. срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 20 000 лв. до претендираните 70 000 лв. Решенията са постановени при участие на Р. Н. К. в качеството на подпомагаща страна на ответника ЗД „Бул Инс“ АД, като с въззивното решение е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която Р. К. е осъден на основание чл. 227, ал. 1 вр. чл. 226, ал. 3 КЗ (отм.) да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД сумата 20 000 лв. във връзка с регрес от ПТП на 31.05.2026 г., ведно със законната лихва от 13.03.2017 г. до окончателното плащане, и след частичната му отмяна е отхвърлен предявеният от ЗД „Бул Инс“ АД против Р. К. обратен иск за разликата над сумата 20 000 лв. до претендираните 30 000 лв. - част от вземане с общ размер 70 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната част решението на въззивния съд е неправилно поради наличие на основания по чл. 281, т.3 ГПК, като се прави искане за отмяната му и за разрешаване на спора по същество с уважаване на исковата претенция в пълния предявен размер от 70 000 лв. Касаторът излага оплаквания, че определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди е занижено и не съответства на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД; че при извършване на преценката за справедливия размер на обезщетението въззивният съд не е обсъдил и анализирал задълбочено събраните по делото доказателства, не е кредитирал в цялост свидетелските показания и установените от тях обстоятелства, при които са причинени телесните увреждания - по време на изпълнение на служебните задължения, чрез умишлени действия на дееца, не е определил правилно периода, през който са търпени болки и страдания, и не е оценил в достатъчна степен естеството и тежестта на уврежданията, необратимия характер на част от тях, отражението на произшествието върху емоционалното и психическото състояние на увреденото лице, както и всички неблагоприятни остатъчни последици. Навежда и доводи, че доколкото не е напълно възстановен от получените увреждания, размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с настъпилите след инцидента промени в социално - икономическите условия на живот. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което са повторени част оплакванията в касационната жалба и във връзка с тях са формулирани следните въпроси: „ 1. Следва ли при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди - болки и страдания в резултат получено травматично увреждане от непозволено увреждане, да се анализират обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът и това, че травмите са нанесени в резултат на умишлени действия на дееца; 2. Следва ли при преценката за наличие на претърпени вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликт, да се вземат предвид всички условия, които в съвкупност определят конкретния причинно - следствен резултат; 3. Допустимо ли е въззивният съд да намали размера на обезщетението за неимуществени вреди, без да се позове на конкретна съдебна практика и без да изложи съображения защо определеният от първата инстанция размер е „прекомерен“; 4. Следва ли съдът да мотивира защо от приет за справедлив размер на обезщетение от 68 000 лева от първоинстанционния съд намалява същия с повече от 50% - на 20 000 лева, при анализ на едни и същи травматични увреждания и факти по делото; 5. Съответства ли на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД определянето на обезщетение за средна телесна повреда, причинена при ПТП, в размер значително по-нисък от присъжданото в сходни случаи от съдилищата, и не следва ли при наличието на противоречива съдебна практика ВКС да уеднакви подхода; 6. Справедливият размер на застрахователно обезщетение следва ли да бъде обоснован след анализ на всички доказателства, включително тези, касаещи продължителността на възстановителния период; 7. Допустимо ли е въззивният съд да определя възстановителния период като избирателно сочи доказателства, а не анализира целия доказателствен материал, сочещ за един много по-дълъг възстановителен период на травмите от приетия; 8. Размерът на обезщетението зависи ли „най-вече от интензитета и продължителността на емоционалното страдание“ на пострадалия, така както е прието от въззивната инстанция; 9. В случай, че с приета по делото присъда се установява умишлено причиняване на телесни увреждания, следва ли гражданският съд да обсъди всички увреждания, твърдени от пострадалия, дори когато не са посочени изрично в наказателния акт, с оглед принципа на пълно обезщетяване на вредите по чл. 52 ЗЗД; 10. Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след техния анализ, като се вземат предвид и доводите на страните, като мотивира изводите си като посочи кои доказателства приема и кои не; 11. Следва ли въззивният съд да анализира всички наведени с жалбата възражения, включително и тези касаещи критериите за справедливост, в това число - „инфлацията като относителен критерии за определяне на покупателна/обезщетителна стойност“; 12. Допустимо ли е съдът при определяне размера на неимуществените вреди да ползва „инфлацията“ като критерий за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди; 13. В случай, че е допустимо ползването на „инфлацията“ като критерий за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и получаване на обезщетението десет години след настъпилото събитие, обезщетението следва ли да се увеличи или намали с инфлационния индекс към датата на получаването му с оглед промяната в икономическата обстановка в страната; 14. Задължение ли е на въззивния съд да обсъди доказателствата по делото и доводите на страните, като изложи мотиви защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните; 15. За определяне справедлив размер на застрахователно обезщетение следва ли да се вземат предвид социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на непозволеното увреждане, с оглед лимитите на застрахователно покритие по § 27 от ПЗР от КЗ /отм./, и следва ли да бъдат отчетени реалните икономически условия, имащи значение за приложението на чл. 52 от ЗЗД; Минималната работна заплата ли е единствен критерий, който следва да бъде отчетен, съобразявайки социално-икономическите условия в страната към датата на инцидента; 16. Може ли съдът да обоснове решението си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства както по отделно, така и в тяхната съвкупност“. Във връзка с поставените въпроси се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС (ППВС № 4/68 г.) и с практиката на ВКС в решения по чл. 290 ГПК - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението е посочено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което не следва да бъде обсъждано при преценката на предпоставките за допускане на касационно обжалване, тъй като е заявено бланкетно. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ЗД „Бул Инс“ АД - чрез адв. А. И., в който е изразено становище за отсъствие на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Препис от жалбата е връчен и на подпомагащата страна Р. Н. К., който не е изразил становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е извършил самостоятелен анализ и преценка на събраните в първоинстанционното производство доказателства и е достигнал до извод, че ищецът М. Н. има право на справедливо обезщетение в размер на 20 000 лв. за неимуществените вреди, които е претърпял при ПТП на 31.07.2015 г., причинено виновно и противоправно от водача на лек автомобил „Тойота Хайлукс“ с рег. [рег.номер на МПС] Р. Н. К. със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ЗД „Бул Инс“ АД. В съответствие с така направения извод въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявеният от М. Н. иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е уважен за сумата 20 000 лв., както и в частта за отхвърляне на иска за разликата над присъдените 30 326 лв. до претендираните 70 000 лв., и след отмяна на решението е отхвърлил иска за разликата над определеното от него справедливо обезщетение от 20 000 лв. до сумата 30 326 лв. В зависимост от произнасянето по главния иск въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и по отношение на предявения от ЗД „Бул Инс“ АД срещу привлечения като подпомагаща страна делинквент Р. К. обратен иск и е отхвърлил същия за разликата над сумата 20 000 лв. до претендираните 30 000 лв. (част от вземане с посочен общ размер 70 000 лв.), като е потвърдил решението в осъдителната част за сумата 20 000 лв. Въззивният съд е възприел фактическите констатации на първоинстанционния съд, че с влязла в сила присъда по НОХД № 5599/2018 г. Р. К. е признат за виновен в това, че на 31.07.2015 г. в [населено място], на [улица], при управление на лек автомобил „Тойота Хайлукс“ с рег. [рег.номер на МПС] с посока на движение от подземен паркинг на бл. 380 в [населено място],[жк], към [улица], нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 116 ЗДвП, като с цел да осуети митническа проверка на управлявания от него автомобил от длъжностните лица - митнически служители М. Б. С. и М. В. Н. навлязъл на тротоарната площ (ляв тротоар) на [улица]срещу [жилищен адрес] вляво от изхода на паркинга, спрял на подаденото разпореждане и след легитимиране на служителя Н. и покана да осигури достъп за митническа проверка на автомобила, рязко потеглил и реализирал пътнотранспортно произшествие с намиращия се вляво от автомобила митнически служител в „Митническо разузнаване“ при Столична митница - М. Н., като умишлено му причинил две средни телесни повреди без имуществени вреди: дълбока рана на лявата подбедрица по задната повърхност, хематом и охлузвания на лявата подбедрица, циркулярен белег от нараняване на лявата подбедрица под колянната става с клинични данни за фиброза на мускулната тъкан и оток на подбедрицата, голям белег от нараняване на лявата подбедрица по задната повърхност с деформация на подлежащата мускулатура, компресивна исхемична лезия на нерв Перонеус в ляво - травматични увреждания на меките тъкани на лявата подбедрица с остатъчни сетивни, моторни нарушения, нарушено кръвообращение на долния крайник и видими деформации на мускулатурата, персистиращи дори и след продължителен оздравителен процес, които осъществяват медикобиологичния признак на разстройство на здравето, неопасно за живота, както и счупване на 5-та предкиткова (среднокиткова, дланна) кост на дясната ръка под главичката, което е реализирало медикобиологичен признак трайно затруднение на движенията на десния горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни, поради което и на основание чл. 342, ал. 3, пр. 2, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, пр. 3 НК вр. чл. 54 НК на К. е наложено предвидено в НК наказание. Присъдата е изменена с решение по ВНОХД № 515/2021 г. на Апелативен съд - София, оставено в сила с решение по к. н. д. № 1092/2021 г. на ВКС, с което подсъдимият Р. К. е оправдан за нарушение на правилата за движение по чл. 5, ал. 1, т. 1 НК и за извършване на престъпление по чл. 342, ал. 3, пр. 2, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, пр. 3 НК чрез счупване на пета предкиткова (среднокиткова, дланна) кост на дясната ръка под главичката, реализирало медикобиологичния признак трайно затруднение на движенията на десния горен крайник за срок по дълъг от 30 дни. В производството пред първата инстанция е прието заключение на автотехническа експертиза, с което е изяснен механизмът на произшествието, като е направена констатация, че причина за настъпване на произшествието са субективните действия на водача на лекия автомобил, който не се е подчинил на разпореждането на ищеца за извършване на проверка и е избягал, а също и субективните действия на ищеца, който след като е видял, че автомобилът започва да се движи, е направил опит да възпрепятства водача, приближавайки се до автомобила, въпреки невъзможността с човешко тяло да бъде спрян потеглящ автомобил. Констатацията, че с действията си ищецът е съпричинил произшествието, не е възприета от въззивния съд с мотив, че тези действия са предприети с цел да се въздейства физически върху водача и той да спре, а не са били насочени към спиране на автомобила. За да се произнесе относно справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е обсъдил заключенията на назначените от първата инстанция съдебномедицински експертизи и показанията на свидетеля Н. - брат на ищеца. Въз основа на експертните заключения съдът е приел за установено, че при произшествието на 31.07.2015 г. ищецът е получил травма на лявата подбедрица, изразяваща се в пунктиформена (прободна) рана в просималната част (горната трета), дълбок хематом в мускулите, предимно в задната част, охлузвания - предимно по външната част, които увреждания кореспондират с установения от автотехническата експертиза механизъм на произшествието - прегазване на лявата подбедрица с лявата задна гума на автомобила. По повод на травмата е извършена ревизия на прободната рана с ексцизия на авитални меки тъкани и лаваж (промивка) на раната. В периода на възстановяване след травмата ищецът е търпял болки с висок интензитет през първата седмица, постепенно намаляващи до слаби в края на периода, и е имал затруднения в придвижването през първите две седмици поради необходимост от използване на помощни средства. Хематомът в мускулите се е резорбирал бавно и е оказвал задълбочаващ се във времето компресивен натиск върху подлежащите меки тъкани, включително върху един от магистралните нерви на левия крайник - фибуларен нерв, като е образувал фиброзно срастване в тялото на големия триглав мускул. При проведено на 26.03.2018 г. ЕМГ изследване е отчетено периферно - стволова увреда на нерва с леко понижена проводимост по двигателните и сетивните влакна; Увредата е трайна, но е лека по характер и за проводимостта на нерва е наложителна рехабилитация. По време на извършен личен преглед на ищеца за целите на експертизата е констатирано, че няма двигателни и сетивни нарушения, характерни за увредата на този нерв, и че движенията на лявата глезенна става и на стъпалото са в пълен обем, но самата увреда на нерв Перонеус е с дефинитивен характер и е пожизнена; има остатъчни явления от травмите като циркулярен белег на лявата подбедрица под колянната става с клинични данни за фиброза на мускулната тъкан и оток на подбедрицата с деформация на подлежащата мускулатура - компресивна исхемична лезия на нерв Перонеус. Според експертите, по време на изготвяне на експертизата ищецът не търпи болки и страдания, но за в бъдеще образувалите се фиброзни сраствания в мускулатурата на лявата подбедрица ще ограничават максималното физическо натоварване и евентуално спортуване поради образувания оток с умерена болка. След инцидента ищецът е ползвал отпуск поради временна неработоспособност за срок от 96 дни, като според показанията на свидетеля Н. - негов брат, за около две седмици след излизането от болница той е бил в инвалидна количк, не е можел да се придвижва самостоятелно и се е нуждаел от чужда помощ, а после за около месец е ползвал патерица и не е бил на работа около четири месеца; Преди инцидента ищецът спортувал активно, но след това станал неуверен и преустановил спортуването. След съвкупна преценка на доказателствата въззивният съд е достигнал до извод, че на обезщетяване от ответника - застраховател подлежат само неимуществените вреди, претърпени от ищеца по повод травмата на лявата подбедрица, тъй като за травматичното увреждане на дясната ръка делинквентът е оправдан с влязло в сила съдебно решение. Като е акцентирал върху констатациите на вещите лица - медици, че само през първата седмица ищецът е изпитвал относително интензивни болки, които впоследствие са отшумели, че проведеното лечение е било неоперативно и е затруднило придвижването само за период от две седмици, че периодът на възстановяване от разкъсно - контузните рани на лявата подбедрица е бил сравнително кратък и не е бил съпроводен с болки, въззивният съд се е произнесъл, че за обезщетяване на неимуществените вреди е необходима и достатъчна сумата 20 000 лв., която удовлетворява изискването на чл. 52 ЗЗД за справедливост. Оплакванията на ответника за неправилно завишаване на обезщетението над сумата 5 000 лв. са преценени като неоснователни предвид характера и тежестта на причинената травма, възрастта на ищеца по време на увреждането - 41 г., дефинитивния характер на увреждането на нерв Перонеус, което е с пожизнен срок, понесените болки и страдания и наложените от травмата ограничения в ежедневния живот и в активното спортуване. Същевременно въззивният съд е преценил, че претенцията за присъждане на обезщетение над сумата 20 000 лв. е неоснователна с оглед краткотрайната продължителност на преживения емоционален стрес, преодолян напълно при завръщането на ищеца на работа след три месеца, липсата на доказателства за трайни психически травми, променили начина на живот и/или личността на ищеца, отсъствието на двигателни и сетивни нарушения, характерни за увредата на нерв Перонеус, както и констатираното от вещите лица пълно възстановяване на движенията и на сетивността на лявата глезенна става и на стъпалото. Присъждането на обезщетение в по-малък от претендирания с исковата молба размер е мотивирано и с икономическите условия и стандарта на живот в страната към момента на увреждането, когато минималната работна заплата е била 380 лв. и общественото разбиране за справедливост се е задоволявало със значително по-ниска сума от определяните спрямо периода на предявяване на иска, съотв. на постановяване на решението, обезщетения. Настоящият състав на ВКС намира, че постановеното от въззивния съд решение следва да се допусне до касационно обжалване по първите два въпроса от изложението, свързани с прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.). Въпросите са включени в спорния предмет на делото и разрешаването им от въззивния съд е обусловило частичното отхвърляне на предявения от касатора иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Мотивите на въззивния съд за определяне на обезщетение в преценения като справедлив размер от 20 000 лв. разкриват противоречие със задължителната съдебна практика в ПППВС № 4/68 г., а също и с формираната при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, част от която е цитирана в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Констатираното противоречие предпоставя допускане на обжалваното решение до касационен контрол на основанието, предвидено в чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулираните в т. 11 - т. 13 от изложението въпроси са изведени от мотивите към първоинстанционното решение, не са обсъждани от въззивния съд и нямат значение за постановения с обжалваното решение правен резултат, поради което не могат да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Останалите поставени въпроси са насочени към оспорване на правилността на осъществената от въззивния съд решаваща правораздавателна дейност и на крайния извод в решението, че справедливият размер на обезщетението, определен съгласно чл. 52 ЗЗД и съобразен с обществено - икономическите условия в страна по време на увреждането, възлиза на сумата 20 000 лв. Поради относимостта им към правилността на решението въпросите не могат да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване, а следва да бъдат обсъдени по реда на чл. 290 ГПК при произнасяне по кореспондиращите им оплаквания в касационната жалба. Поради обусловеността на обратния иск от изхода на спора по главния иск въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и в частта, с която предявеният от ЗД „Бул Инс“ АД срещу Р. К. обратен иск е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 30 000 лв. Касаторът - ищец е освободен от държавна такса за водене на делото по силата на закона - чл.83, ал.1, т.4 ГПК, поради което не дължи заплащане на такса по чл.18, ал.2, т.2 ТДТКССГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,