Определение № 1995 от 17.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2692/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. И. Д., чрез процесуалния й представител, срещу решение № 268 от 11.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2121/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 14 състав.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 219/25.04.2024г. постановено по гр. д. № 346/2022г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, ГО, IV състав, в обжалваната му част по отношение на А. И. Д., с което са уважени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 153, ал. 2 ЗОНПИ и е отнето в полза на държавата от А. И. Д., следното имущество:

1. недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с

ид. № 65334.300.2900.1.5 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-80/11.11.2009 г. на ИД на АГКК и последно изменение със Заповед № РД-14-01-853/07.08.2013 г. на началника на СГКК [населено място], находящ се в [населено място], обл. Благоевград, [улица], ет. 3, апартамент № 5, с площ 71,72 кв.м., ведно с прилежащите части: 9,79 кв. м. ид. ч. от общите части на сградата, както и съответните части от правото на строеж върху мястото;

2. недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с

ид. № 65334.300.2900.1.5 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-80/11.11.2009г. на ИД на АГКК и последно изменение със Заповед № РД-14-01-853/07.08.2013 г. на началника на СГКК [населено място], находящ се в [населено място], обл. Благоевград, [улица], ет. 3, апартамент № 6, с площ 70,50 кв.м., ведно с прилежащите части: 9,44 кв. м. ид. ч. от общите части на сградата, мазе № 2 с площ 2,87 кв. м., както и съответните части от правото на строеж върху мястото.

3. л.а. „БМВ 3 ЕР РЕИХЕ“ с ДК [рег.номер на МПС];

4. сумата от 6 500 лв., представляваща пазарната стойност на л.а. „Ауди А3“, рег. [рег.номер на МПС], дата на първа регистрация: 16.06.2006 г., придобит с договор за покупко-продажба на МПС от 05.03.2013 г. и отчужден на 15.02.2020 г., както и сумата от 3 673,28 лв., представляваща вноски на каса през проверявания период от 2013 г. до 2020 г., установени по разплащателната й сметка в лева BG 3 8 BPBI 7922 10 16067701, открита на 30.09.2011 г. в „Юробанк България“ АД.

В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Релевира се оплакване, че от събраните писмени и гласни доказателства по делото по категоричен начин било установено, че А. Д. не е във фактическо съжителство с К. Н. и тя не може да носи отговорност за действията му. Сочи се, че двамата с К. Н. понякога се виждали, но това било поради обстоятелството, че той е баща на двете й малолетни деца. В жалбата се твърди, че сумата, за която касаторът бил осъден в размер на 6500 лв. не била налична от 2021 г. С оглед изложеното е отправено искане въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искови претенции да бъдат отхвърлени.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – „очевидна неправилност“ като основание за достъп до касация. Въпроси не са формулирани.

В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ищеца в производството – Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество /КОНПИ/. В писмения отговор се поддържа искането на първо място съдът да не допусне до касационен контрол въззивното решение, а в случай, че бъде допуснато, да остави без уважение подадената касационна жалба, а решението на САС да бъде оставено в сила. Поддържа се довод, че не са налице допуснати нарушения на материалните и процесуални правила, както неоснователно и изцяло бланкетно е посочено в жалбата, без каквато и да било аргументация в какво се изразяват твърдените за допуснати нарушения. Изразява се становище, че в касационната жалба, а и в изложението към нея, касаторът не бил посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по делото, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, което да определи рамките, в които Върховният касационен съд да селектира касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответникът по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като прецени данните по делото относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното:

Въззивният съд се е произнесъл по въззивна жалба, подадена от ответницата по предявените от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество против К. Н. Н. и А. И. Д. искове с правно основание чл. 153, ал. 1 от ЗОНПИ. Констатирал е, че решението, с което исковете са били уважени по отношение на К. Н. Н. е влязло в сила като необжалвано. Посочил е, че основният спорен по делото въпрос, релевиран с въззивната жалба, е дали ответниците фактически са живели на семейни начала по см. на § 1, т. 18 от ДР на ЗОНПИ в [населено място], [улица], общ. С.. В тази насока е обсъдил събраните пред първата инстанция показания на св. Т., съгласно които двамата от години живеят в дома на бащата на К. Н. като семейство с децата си. Решаващият съд е кредитирал тези показания, като се е обосновал с факта, че те са дадени въз основа на лични впечатления, придобити от неколкократните посещения в дома им, изпълнявайки служебните си полицейски задължения, което предполага по-изострено внимание и аналитичност на възприятията. Допълнил е, че тези показания на полицейския началник в селото съответстват на приетите и неоспорени писмени доказателства писмо № 3466/10.03.2021г. на РУ-С., видно от което К. Н. и А. Д. живеят в [населено място], [улица], общ. С., като имат две общи деца. При извършения анализ на събраните в тази връзка гласни доказателства съдът е посочил, че показанията на св. Ц., който още в начало е заявил, че не знае дали ответниците живеят заедно са повърхностни и противоречат на останалия доказателствен материал. От правна страна се е позовал на разпоредбата на § 1, т. 18 от ДР на ЗОНПИ, като е посочил, че фактическо съжителство на съпружески начала е налице, когато две пълнолетни лица, по отношение на които не съществува родство, доброволно съвместно съжителстват и се грижат един за друг и за общо домакинство повече от 2 г. Приел е, че в процесния случай фактическо съжителство на съпружески начала между ответниците е налице, като продължителността му е повече от 2 г., съответно: от началото на 2012 г. до края на проверявания период. Установил е, че първото дете на ответниците е родено на 04.09.2012 г., а второто дете е родено на 19.12.2018 г. Отбелязал е, че разликата между двете деца е повече от 6 г., като в този период от време именно през 2013 г. са придобити двата процесни недвижими имота в [населено място], както и петте автомобила - предмет на отнемане в полза на държавата. Посочил е, че през 2016 г. и 2017 г. ответниците са пътували извън страната, заедно с първото си дете, поради което е направил извод, че този факт е показателен за близките отношения на семейството и грижата един към друг. Аргументирайки се със съществуващата съдебна практика, съдът е посочил, че постоянното съвместно живеене не е задължителна предпоставка и не е белег на фактическото съжителство. При липса на други оплаквания във въззивната жалба решаващият съд изцяло е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка, като е посочил, че с влязло в сила определение № 2558/12.06.2020 г. на БлОС по нохд №321/20г. е одобрено споразумение, по силата на което К. Н. е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, вр. ал. 1, изр. 1, пр. 4, вр. чл. 20, ал. 2 НК, попадащо в приложното поле на чл. 108, ал. 1, т. 25 ЗПКОНПИ. Позовал се е на основното и допълнителното заключение на съдебно-икономическата експертиза, от които е приел за установено, че размерът на придобитото от ответниците имущество възлиза на 208 530,40 лева. От основното заключение е приел, че през проверявания период ответниците са получили законоустановени доходи в общ размер на 87 931,33лв.; разходите им, вкл. за двете им деца, като семейство е приел, че възлизат общо на 123 814,42 лв. Посочил е, че след приспадане обичайните и извънредни разходи, общият нетен доход на ответниците е минус 35 883,09 лв. При това положение е изчислил, че несъответствието между нетните доходи и пазарната стойност на придобитото имущество е в размер на минус 244 383,49лв. В заключение е посочил, че тази отрицателна разлика води до несъответствие, което е значително по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ. При липса на възражения в жалбата, въззивният съд е приел, че е доказана пряка причинно-следствена връзка между твърдението на Комисията за незаконни доходи и придобито имущество. В тази насока се е позовал на ноторно известна практика на ЕСПЧ, по дело „Тодоров и други срещу България“ (жалба № 50705/11 и 6 други), съгласно която намесата в правата на жалбоподателите следва да е пропорционална на преследваните цели. Но е приел, че в случая намесата е съразмерна и пропорционална с оглед обществения интерес и факта, че разпространението на наркотици генерира незаконни приходи. С оглед тези мотиви, е потвърдил решението на първата инстанция в обжалваната част.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване не са налице.

За да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, следва касаторът да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същият следва да е ясно и точно формулиран от касатора, а не изводим от съда от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК. В случая касаторът не е формулирал правен въпрос от значение за изхода на делото, а е заявил, че въззивният съд не е направил анализ на гласните доказателства. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е само по себе си основание за недопускане на касационно обжалване. Независимо от това, от съдържащите се в жалбата оплаквания, настоящият съдебен състав намира, че същите се свеждат най-общо до въпроса свързан със задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е обсъдил всички приети и относими към спора доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, прилагайки точно правилото за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК, като подробно е обсъдил гласните доказателства, след което е изложил собствени мотиви защо ги кредитира. Въз основа на съвкупен анализ на всички приети и относими към спора писмени и гласни доказателства, второинстанционният съд е намерил за доказано по убедителен начин фактическото съжителство на съпружески начала между А. Д. и К. Н.. В заключение: решаването на формулирания процесуалноправен въпрос в съответствие с практиката на ВКС изключва допълнителната предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а с това - изключена е общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложеното, както и останалите доводи на касатора по този въпрос, са израз на оплакванията му за неправилна преценка на доказателствата и необоснованост на изводите на решаващия съд за установяване на фактическо съжителство на съпружески начала между ответниците, обуславящи евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което в първата фаза на производството Върховният касационен съд няма правомощието да провери.

Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност, на която касаторът се позовава, е уредена в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване. Тя се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. В настоящия случай, такива нито се твърдят, нито се установяват след извършената служебна проверка от настоящия съд. Поради това не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Следва да се посочи, че по отношение на сумата от 6 500 лв. не се съдържат никакви оплаквания във въззивната жалба, като такива се релевират за първи път пред касационната инстанция. Липсва и поставен правен въпрос по отношение на това оплакване.

В обобщение не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените пред настоящата инстанция разноски, които се изразяват в претендираното с отговора юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определя на 150 евро, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение