Определение № 656 от 15.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3302/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Р. А. Ципаров и Т. А. Ц. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. Н. К.-Ч., против въззивно решение № 593 от 4 май 2023 г., постановено по в.гр.д. № 1586/2022 г. по описа на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 501 от 10 декември 2021 г., постановено по гр.д. № 148/2021 г. по описа на Окръжен съд Благоевград в обжалваната му част, с която Ципарови са осъдени да заплатят на Н. П. Й. сумата от 71600 лева, представляваща невърнат остатък от получен заем по договор от 19.09.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.01.2021 г. до окончателното плащане. С въззивното решение е потвърдено и определение № 274 от 11.03.2022 г., постановено по същото първоинстанционно дело, с което е отказано изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Според касаторите въззивният съд не е изложил мотиви защо смята, че сключеният между Й. и Ципарови предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот е договор за заем. Ако е такъв, той би следвало да е нищожен на основание чл. 152 ЗЗД, тъй като предвиждал начин за удовлетворяване на кредитора, различен от установения в закона. Изводите на съда за доказаност на иска били необосновани и почивали на косвени доказателства, като освен това доказателствата били непълно и неточно обсъдени. И двете групи свидетели установявали по категоричен начин, че при подписване на договора от 19.09.2015 г. парични средства не били предадени от ищеца на ответниците, а един от свидетелите на ищцовата страна заявил, че лично е предал сумата от 22000 лева на трето лице на място, различно от мястото на сключване на договора. Такава уговорка за предаване на сумата на трето лице в договора обаче липсвала. Между страните изобщо нямало заемно правоотношение поради липса на негов основен елемент – предаване на парични средства или други заместими вещи. Такова не се установявало и от представените от ищеца писмени доказателства – платежно нареждане за сумата от 54000 лева; същото удостоверявало единствено факта на предаване, респ. получаване на посочената сума от трето лице, но не и основанието, на което този превод е направен. Използваният в документа израз „погасяване на кредит на ЕТ Р. А.“ не можел да служи като доказателство за действителните отношения между страните и не бил еднозначен със заема. Договорът за заем е реален договор, който се счита за сключен, когато една от страните по него даде, а другата получи парична сума. Фактическият състав на сделката е неосъществен, когато такова реално предаване липсва, а в доказателствена тежест на ищеца е да установи както предаването на сумата, така и основанието, на което е извършено. Не съществува законова презумпция, че задължението е възникнало от договор за заем, която да замести доказването на основанието, на което сумата е преведена. Твърди се още, че съдът неправилно приел, че реалният характер на договора не се нарушавал дори заемателят да не е получил нищо, ако той е поел или е отговарял за друго свое или чуждо задължение. Освен това неправилно е кредитирано представеното платежно нареждане за сумата от 4400 лева като извънсъдебно признание на дълга от страна на Р. Ципаров – в действителност с него се установявали други правоотношения между други страни. Превратно били тълкувани отделни клаузи от процесния договор, без да се обсъди цялата му същност и волята на страните по него. Съдът постановил решението си в нарушение на чл. 154, ал. 1 ГПК, тъй като извел заключение за плащането на парите от Й. на Ципарови по косвен път и въз основа на предположения. Липсвало произнасяне по изрично направените доводи за нищожност на договора на основание чл. 152 ЗЗД. В изложението към касационната жалба се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Ответникът по касационната жалба Н. П. Й., чрез адв. Д. Паунова, в писмен отговор изразява становище за нейната неоснователност. Предявен е иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата (съгласно уточнението в о.с.з. от 05.07.2021 г.) в размер от 71600 лева, съставляваща невърнат остатък от получен от ответниците заем по писмено съглашение от 19.09.2015 г., именувано „предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот“. Въззивният съд приема, че изявленията, обективирани в т. 1. 2. и т. 1. 3. от раздел I на процесния договор, сочат, че между страните е постигнато съгласие за връщането на заетата от ищеца на ответниците сума от 76000 лева в срок до 31.12.2020 г.; че мотивите за отпускане на заема са свързани с погасяване на задълженията на ответниците, произтичащи от договор за кредит с банка и заличаване на вписаните върху имота, предмет на предварителния договор, ипотека и възбрана по изпълнително дело; че предварителният договор е сключен с цел обезпечаване на възникнало от договора за заем вземане на ищеца. Счетено е, че договорът, като подписан от страните частен документ, установява, че съдържащите се в него изявления са направени от страните. Съдът сочи, че прогласената с влязлото в сила решение по гр.д. № 1194/2017 г. по описа на Районен съд Гоце Делчев нищожност на предварителния договор не засяга останалото му съдържание – инкорпорираното в него съгласие за връщане на заетата сума: в т. 2.6. е посочено, че „купувачът се задължава“ при подписване на договора да заплати на „продавачите“ сумата от 22000 лева, а остатъкът от 54000 лева – по посочена в договора банкова сметка на продавача Ципаров, разкрита в съответната банка в деня на подписване на договора. Макар в тази част документът да не служи за разписка за предаване на сумата, съдът приема за възможно при посочената уговорка сумата от 22000 лева да е предадена преди сключването му. Останалата част от заема, а именно 54000 лева, по твърдения на ищеца била внесена по посочената в договора банкова сметка на 23.09.2015 г. след сключването на договора. Според съда тази фактическа обстановка кореспондира с изложеното от свидетеля адв. Д., консултирал ответниците и изготвил предварителния договор, че при подписването на договора в негово присъствие парични средства не са предадени от ищеца на ответниците. Според заключението на счетоводна експертиза, на 18.05.2015 г. Р. Ципаров внесъл в брой сума в общ размер от 22276,28 лева по специалната сметка на частен съдебен изпълнител, пред когото е образувано изп.д. № 11/2012 за принудително удовлетворяване на вземанията на банката срещу Ципарови по договора за банков кредит; частта от нея в размер от 22000,28 лева частният съдебен изпълнител наредил в същия ден по сметка на взискателя; на 23.09.2015 г. Й. внесъл в брой по посочената в т. 2.6. от предварителния договор банкова сметка с титуляр взискателя (банката) сумата от 54000 лева; сметката е открита за целите на изплащане на задълженията на длъжниците й; с частта от сумата в размер от 53413,07 лева е погасен остатъкът от паричните притезания по договора за банков кредит, а надвнесената част от 586,93 лева е преведена по указания на платеца Й. на ответника Ципаров. С постановление от 25.09.2015 г., поради погасяване на всички вземания по изпълнителния лист, частният съдебен изпълнител е прекратил изпълнителното производство. Въз основа на експертното заключение, и тълкувайки уговорките по т. 1.2., т. 1.3. и т. 2.6. от процесния договор и изразения в него от страните мотив за отпускане на заема, съдът приема, че ответниците са получили от Й. сумата в размер на 22000 лева преди постигането на писменото съгласие, а ищецът е изплатил задълженията им по договора за банков кредит с остатъка от заемната сума в размер на 54000 лева след постигане на писменото съгласие. Счетени са за осъществени всички елементи от фактическия състав на договора за заем: предаването на заемната сума на две части и постигане на съгласие за връщането й от ответниците на падежа - 31.12.2020 г. Тъй като задължението за връщане на претендираната сума от 71600 лева не е било изпълнено, съдът намира предявения иск за основателен и потвърждава първоинстанционното решение. Касационният съд приема, че не се обосновават поддържаните от касаторите основания за допускане на касационното обжалване. Първият поставен въпрос касае задължението на съда да се произнесе по наведените от страните по делото доводи за нищожността на договора на посоченото основание по чл. 152 ЗЗД и да следи служебно за нищожността на договора, от който ищецът черпи права. В тази връзка следва да се има предвид, че твърдението за нищожността на договора на основание чл. 152 ЗЗД е разрешено между страните с влязло в сила решение по гр.д. № 1194/2017 г. по описа на Районен съд Гоце Делчев и не може да бъде преразглеждано в следващо производство. Доколкото нищожността на договора е прогласена, съдът в последващо производство не може да приеме нещо различно, а единствено може да се позове на влязлото в сила решение, както е и сторил в мотивите на обжалвания съдебен акт, като е уточнил, че нищожността на предварителния договор за покупко-продажба не се отразява върху писменото съгласие за връщане на заема. Поради изложеното оплакванията на касатора се явяват несъстоятелни. Вторият въпрос е следва ли съдът да определя предмета на спора и вида на предявения иск, след като същият не е изрично предявен от ищеца в нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК. В съдебната практика трайно се приема, че правната квалификация на предявения от ищеца иск се дава от съда въз основа на изложените в исковата молба твърдения. В случая с решение по в.гр.д. № 5227/2019 г. на Апелативен съд София първоначалното първоинстанционно решение е обезсилено, а заявената претенция е квалифицирана като такава по чл. 240 ЗЗД въз основа на твърденията в исковата молба, че между страните е съществувало заемно правоотношение, по което ответниците са неизправна страна. Тази правна квалификация е възприета и в обжалваното решение. Съдът не е излязъл от пределите на диспозитивното начало в гражданския процес, нито се е отклонил от трайната съдебна практика, поради което въпросът не обуславя допускане на касационно обжалване. Третият въпрос касае тежестта на доказване и какво се доказва при установяване договор за заем – съгласие или предаване на заетата сума. Константната практика на ВКС по този въпрос, израз на която са решение № 192 по гр.д. № 2519/2014 г. на ВКС, III г.о., и решение № 317 по гр.д. № 1238/2014 г. на ВКС, IV г.о., приема, че по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем. Доказателствената тежест по делото е била разпределена в съответствие с изложеното разбиране, а то е възприето и от въззивния съд, който е изследвал именно дали претендираната сума е предадена и на какво основание. Дали тези обстоятелства действително се установяват по делото, е въпрос, свързан с доказването и обсъждането на събраните доказателства, който не може да бъде разгледан в настоящата фаза на касационното производство. Четвъртият въпрос е как датата на сключване на договора за заем става част от съдържанието на договора и дали е елемент от основанието на вземането на заемодателя, когато предаването на сумата е уговорено „при подписване на договора“, съответно влиза ли в предмета на доказване. В обжалваното решение изводите за дължимост на заетата сума се основават на граматическото тълкуване на уговорките в договора, както и на събраните свидетелски показания и заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Датата на сключване на договора не е обсъждана като елемент от съдържанието му, имащ самостоятелно значение относно задължението за връщане на заетата сума. За яснота следва да се посочи, че в практиката, застъпена и в решение № 60256 по гр.д. № 3590/2020 г. на ВКС, IV г.о., се приема, че когато датата има значение за валидността на даден договор (в процесния случай договор за заем), страната, която се позовава на него, не носи доказателствената тежест за установяване на датата на сключването му, а такава се носи от страната, която го оспорва. В случая обаче страните не спорят относно момента на подписване на договора, за да се разпределя доказателствена тежест за доказването му. Затова поставеният въпрос е неотносим към решаващите изводи на съда. Петият въпрос е дали следва мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът ги счита за неоснователни или защо игнорира доказателствата по делото. Няма спор в практиката, че съдът е длъжен в мотивите към решението си да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, и да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка (в този смисъл напр. решение № 154 по гр.д. № 3848/2015 г. на ВКС, IV г.о.). Обжалваното решение е постановено в съответствие с тази практика, тъй като съдът е взел предвид твърденията и възраженията на страните, анализирал е подробно и е съпоставил събраните по делото доказателства и въз основа на тях е направил своите фактически и правни изводи. Поставените въпроси не обосновават и допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От една страна, наличието на това основание не се обосновава от касаторите. От друга страна, цитираната съдебна практика по една част от въпросите е актуална и не се нуждае от преосмисляне или осъвременяване, а за друга част от въпросите се изясни, че са неотносими към предмета на спора. Неоснователно е твърдението на касаторите за очевидна неправилност на въззивното решение. Поддържаната квалифицирана форма на неправилността предполага законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая касаторите твърдят, че правната квалификация на предявения иск е неправилно определена. Сочените доводи са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, който при служебна проверка на обжалваното решение касационният съд не констатира. Ответникът с отговора на касационната жалба претендира присъждане на разноски, но доказателство за извършени такива не се представя, поради което съдът не присъжда разноски. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,