Определение № 84 от 09.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3907/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. И. А., чрез адвокат М. Д., срещу решение № 837 от 5.05.2021 г. по гр. д. № 2993/2020 г. на Окръжен съд – Варна, с което е отменено решение № 3555/29.07.2020 г. по гр. д. № 1450/2019 г. на Районен съд - Варна и вместо него е постановено друго, с което въззивният съд е намалил със 7295.83/36850 ид. ч. дарението от 17.10.2012 г., обективирано в нот. акт № 42, том I, peг. № 561, дело № 42/17.10.2012 г. на нотариус № 213 Г. И., с вх. peг. № 21798, акт № 135, том LVII, дело № 12025/17.10.2012 г. по описа на СлВп - Варна, с което И. М. А. е дарил на сина си К. И. А. 1/2 ид. ч. от апартамент № 17, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващ самостоятелен обект с идентификатор № ***** по КК на [населено място], със застроена площ от 106.30 кв. м, състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения и принадлежащото му избено помещение № 17 с полезна площ 8.94 кв. м, ведно с 3.6371 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, като е възстановил, на основание чл. 30, ал. 1 ЗН, запазената част на М. И. М. от наследството на баща му И. М. А., починал на 29.12.2018 г., накърнена с горното дарение.

Въззивният съд е съобразил, че производството пред Районен съд - Варна е образувано по предявен от М. И. М. срещу К. И. А. иск с правно основание чл. 30 ЗН. Ищецът твърди, че с ответника са наследници по закон (деца) на И. М. А.. И. А. и съпругата му М. А. А. (с която ищецът няма родствена връзка) придобили по време на брака си в режим на съпружеска имуществена общност собствеността върху апартамент № 17, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 106.30 кв. м, съставляващ понастоящем обект с идентификатор ***** по КК на [населено място]. С договор за дарение, сключен с нот. акт № 42/17.10.2012 г., том I, peг. № 561, дело № 42/2012 г., съпрузите И. М. А. и М. А. А. дарили на ответника и брат на ищеца К. И. А. процесния апартамент. И. А. починал на 29.12.2018 г. и оставил за свои наследници по закон преживялата съпруга М. А. А. и трите си деца - ищецът М. И. М., ответникът К. И. А. и А. И. А.. Ищецът счита, че с извършеното дарение наследодателят И. М. А. е накърнил запазената му част от наследственото имущество.

От своя страна, ответникът е оспорил иска с доводи, че е недопустим, евентуално - неоснователен. Твърди, че ищецът е недостоен да наследи баща си И. М. А., тъй като през 1989 г. извършил наказуемо деяние, а именно: управлявайки МПС, без да има издадено СУМПС, предизвикал тежка катастрофа, при която застрашил живота и здравето на общия наследодател и на К. И. А.. През 2002 г. – 2003 г. ищецът отправил обидни квалификации към наследодателя, като пред негов приятел, на въпрос „Как е баща ти?“, отговорил „Аз нямам баща. За мен баща ми е мъртъв.“. Когато узнал за това, наследодателят преживял силно нервно-психично разстройство, отчаяние и тревожност, довели до желанието му да дари своя дял от процесното имущество на другия си син - К.. В последвалото продължително и изключително тежко боледуване на наследодателя и до неговата смърт, изключителни грижи за него полагал ответникът, а ищецът демонстративно се дистанцирал, не се интересувал от състоянието на баща си и дори не присъствал на погребението му. К. А. навежда и че наследодателят притежавал и други недвижими имоти - идеална част от апартамент в [населено място] и земеделски земи в района на [населено място] или околните села, които се включвали в наследствената маса и от които ищецът можел да удовлетвори претендираното възстановяване на запазената си част.

Окръжен съд – Варна е приел за установено следното от фактическа страна:

Съгласно удостоверение за наследници № 11/14.01.2019 г. и препис- извлечение от акт за смърт И. М. А. е починал на 29.12.2018 г. и е оставил за наследници по закон М. А. А. - преживяла съпруга и децата си М. И. М., К. И. А. и А. И. А.. И. М. А. и М. А. А. са сключили граждански брак на 12.03.1990 г., като бракът е бил втори поред за съпруга И. А..

С договор за покупко-продажба № 28831/22.09.1993 г., сключен по реда на НДИ (отм.), съпрузите И. и М. А. са придобили собствеността върху апартамент № 17 (описан по-горе). С договор за покупко-продажба № 355/11.10.1993 г., сключен по реда на НДИ (отм.), И. М. А. и М. А. А. са придобили в режим на съпружеска имуществена общност апартамент № 42, вход „В“, ет. 4, [жилищен адрес] [улица], комплекс „Д.“, [населено място], състоящо се от две стаи, кухня, сервизни помещения и две тераси, със застроена площ от 58.57 кв. м, ведно с принадлежащото му избено помещение № 42 с полезна площ от 7.45 кв. м, ведно с 2.2323 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена.

С договор за дарение, сключен с нотариален акт № 42, том I, peг. № 561, дело № 42/17.10.2012 г., И. М. А. и М. А. А. са дарили на сина си К. И. А. визирания по-горе апартамент № 17, като са си запазили правото на ползване заедно и поотделно на имота до края на живота си.

С договор за замяна, сключен с нот. акт № 25/18.03.2019 г., том II, peг. № 3020, дело № 218/2019 г., К. И. А. е прехвърлил на трето лице собствеността върху подарения му апартамент. Договорът е сключен преди да е изтекла една година от смъртта на наследодателя И. М. А. и откриване на наследството му.

Въззивният съд е посочил, че по делото не са ангажирани доказателства, от които да се установи, че към момента на откриване на наследството на И. М. А., освен притежаваната от него 1/2 ид. ч. от апартамента в [населено място], са налице и други активи в имуществото, останало след смъртта му. По делото не са ангажирани доказателства (липсват и твърдения) за наличие на задължения на наследодателя към трети лица или обременяване на наследството му със задължения по чл. 12, ал. 2 ЗН, които следва да се отчетат при определяне на масата по чл. 31 ЗН.

Кредитирал е, като обективно и безпристрастно, заключението на съдебно-оценителната експертиза от 26.03.2021 г., изслушана пред него, съгласно което пазарната стойност на подарения апартамент № 17, към момента на откриване на наследството на И. М. А. (29.12.2018 г.), в състоянието, в което се е намирал към датата на извършване на дарението (17.10.2012 г.), възлиза на 73 700 лв.; пазарната стойност на апартамента към датата на заключението на експертизата е 83 300 лв., съобразно състоянието му преди да бъде направен основен ремонт от приобретателя на апартамента по договора за замяна от 18.03.2019 г., а пазарната му стойност в състоянието, констатирано от вещото лице при огледа, т. е. след извършения основен ремонт на апартамента, е 130 800 лв. Пазарната стойност на апартамента № 42, находящ се в [населено място], към момента на откриване на наследството на И. М. А. е в размер на 18 300 лв.

Въз основа на така приетата фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че искът е процесуално допустим. Визирал е, че обстоятелството, че след извършване на дарението К. А. се е разпоредил с подарения му имот, няма за последица недопустимост на иска по чл. 30 ЗН. Това обстоятелство е от значение за начина, по който следва да бъде възмезден наследник, чиято запазена част е накърнена с извършения от наследодателя му дарствен акт (в натура или парично и то при определени в закона предпоставки).

Съдът е намерил за неоснователни и доводите на ответника по иска, че ищецът е недостоен да наследява, като е приел, че описаните от К. А. действия и поведение на ищеца спрямо наследодателя И. М. А. не попадат в нито една от хипотезите, установени в чл. 3 ЗН и обуславящи недостойнство за наследяване.

Приел е за безспорно установено по делото, че М. М. е син на общия наследодател и е от кръга наследници със запазена част, т. нар. „необходими наследници“.

Във въззивното решение е изложено, че по правилото на чл. 29, ал. 3, изр. второ и трето ЗН, когато наследодателят е оставил низходящи и съпруг, запазената част на съпруга е равна на запазената част на всяко дете. В тези случаи разполагаемата част при едно дете е равна на 1/3, при две деца е равна на 1/4, а при три и повече деца - на 1/6 от наследството. Ето защо, в случая разполагаемата част на И. М. А. е 1/6 от имуществото му, запазената част на всички наследници със запазена част е общо 5/6, а запазената част на ищеца - 5/24.

Окръжен съд – Варна е посочил, също така, че съгласно чл. 31 ЗН, за да се определи разполагаемата част, както и размерът на запазената част на наследника, се образува една маса от всички имоти, които са принадлежали на наследодателя в момента на смъртта му, като се извадят задълженията и увеличението на наследството по чл. 12, ал. 2. След това се прибавят към нея даренията, с изключение на обичайните такива, според тяхното положение по време на подаряването и според стойността им по време на откриването на наследството за недвижимите имоти и по време на подаряване - за движимите.

Приел е, че в случая масата по чл. 31 ЗН включва сбора от стойностите към датата на откриване на наследството (29.12.2018 г.) на следните имущества - 1/2 ид. ч. от апартамента в [населено място], описан по-горе, и 1/2 ид. ч. от апартамента в [населено място], предмет на договора за дарение, оценен в състоянието, в което се е намирал към момента на подаряването му през м. октомври 2012 г. Намерил е за установено по делото, че пазарната стойност на апартамента № 42 в [населено място] към датата на откриване на наследството (29.12.2018 г.) е в размер на 18 300 лв., съответно половината от тази стойност е 9150 лв.; стойността на апартамент № 17 в [населено място] към датата на откриване на наследството в състоянието му към момента на подаряването му (м. октомври 2012 г.) е 73 700 лв., т. е. половината от тази стойност възлиза на 36 850 лв. Не са установени пасиви, останали след смъртта на наследодателя.

С оглед горното въззивният съд е заключил, че масата по чл. 31 ЗН в стойностно изражение е в размер на 46 000 лв. Разполагаемата част на наследодателя И. А. е на стойност 7666.66 лв. (1/6 от 46 000 лв.); общо запазената част на всички наследници със запазена част е в размер на 38 333.33 лв., а запазената част на всеки един от наследниците със запазена част, в това число и на ищеца М. И. М., е 9583.33 лв. Свободното имущество, останало след смъртта на наследодателя, включва правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от апартамента № 42 в [населено място]. Ищецът-претендент на правото по чл. 30 ЗН, съобразно наследствения му дял, получава в наследство от своя наследодател чисто имущество на стойност от 2287.50 лв. (1/4 от чистия актив от наследството на баща си), а запазената му част, съобразно изложеното по-горе, е в размер на 9583.33 лв. Предвид това съдът е намерил, че с извършеното дарение на апартамент № 17, находящ се в [населено място], наследодателят И. М. А. е накърнил запазената част на ищеца, упражнил правото си по чл. 30 ЗН, със 7295.83 лв. (която сума е разликата между сумите 9583.33 лв. и 2287.50 лв. При това положение искът на М. И. М. по чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената му част от наследството на баща му И. М. А., починал на 29.12.2018 г., е основателен. В съответствие с разпоредбата на чл. 30 ЗН, запазената част на М. М. от имуществото, останало в наследство от баща му, следва да бъде възстановена, като се намали със 7295.83/36850 ид. ч. извършеното от наследодателя И. М. А. в полза на К. И. А. дарение на недвижим имот - 1/2 ид. ч. от апартамент № 17.

Съдът е визирал, че съобразно предоставената му от въззивната инстанция възможност ответникът е заявил, че желае да задържи подарения му имот, в случай, че са налице предпоставките на чл. 36, ал. 2 ЗН.

Приел е за установено по делото, че надареният ответник също е наследник със запазена част; както и че стойността на подарения имот, изчислена съгласно чл. 31 ЗН, е 36 850 лв., т. е. стойността му надвишава сбора на разполагаемата част и неговата запазена част, взети заедно, сборът на които е на стойност от 17 249.99 лв. Ето защо е заключил, че при това положение по отношение на К. А. не са налице предпоставките на чл. 36, ал. 2 ЗН да задържи подарения му имот и да допълни в пари запазената част на ищеца по цени към момента на намаляването, при съответното приложение на разпоредбата на чл. 36, ал. 1, изр. второ ЗН. Изложил е, че в случая не са налице и условията попълването на запазената част на ищеца с пари, чрез осъждането на ответника за заплащането им, да бъде извършено в настоящото производство, тъй като отчуждаването на подарения имот от ответника, срещу когото е постановено намаляване на извършеното в негова полза дарение за възстановяването на запазената част на ищеца, е било извършено преди да е изтекла една година от откриване на наследството, т.е. отчуждаването на подарения имот е извършено в сроковете по чл. 37 ЗН, при което и ищецът разполага с иска по чл. 37 ЗН срещу надарения и приобретателя на подарения имот. Само когато отчуждаването на подарения имот от лицето, срещу когото е постановено намаляване на извършеното в негова полза дарение за възстановяването на запазената част на наследник със запазена част, е извършено след сроковете по чл. 37 ЗН, само тогава накърнената запазената част се възмездява с пари според цената по време на намаляването, при съответното приложение на нормата на чл. 36, ал. 1, изр. второ ЗН.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо, евентуално – за неправилно, поради постановяването му при противоречие на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК К. А. се позовава, на първо място, на очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, тъй като в резултат на нарушение на процесуалните норми е постановено решение, което не включва цялата наследствена маса. Сочи, че съдът не е приложил императивната разпоредба на чл. 31 ЗН, като не е събрал служебно доказателства за цялата наследствена маса. Твърди, че поради неизползване в пълнота на задължението на съда относно служебното начало в процеса се е стигнало до неосигуряване ефективна съдебна защита на равенство и обективност в процеса, както и до неосигуряване крайната справедливост на съдебния акт.

На следващо място, в изложението са формулирани следните въпроси, по отношение на които се сочи наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. За задължителното другарство, когато имотът, предмет на спора по чл. 30, ал. 1 ЗН, е придобит от трето лице, неучастващо в спора и което лице е увеличило неколкократно (в пъти), със собствени средства, а вкл. и чрез теглене на кредит, стойността на имота в сравнение със стойността на същия към момента на откриване на наследството;

2. За характеристиките на „запазената част“, вкл. и тези, зависещи от времето, в което са били изградени и различаващи се значително от характеристиките на имота към момента на откриване на наследството;

3. За значението на експертизата при определяне действителната стойност на полученото наследство;

4. Длъжен ли е съдът при иск по чл. 30, ал. 1 ЗН да събере, вкл. служебно, всички доказателства, необходими за изграждане на вътрешното му убеждение по:

• пълния обем на цялата наследствена маса;

• точната стойност на придобитото наследство към момента на откриването на последното;

• възможността за удовлетворяване на ищеца по чл. 30. ал. 1 ЗН с имущество от наследствената маса, различно от имуществото, избирателно посочено от същия (ищец) като предмет на спора.

Визира се противоречие на атакуваното решение с приетото в: решение № 89/2.11.2020 г. по гр. д. № 885/2020 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 14/14.02.2019 г. по гр. д. № 953/2018 г. на ВКС, І г. о., решение № 34/26.02.2015 г. по гр. д. № 6256/2014 г. на ВКС, решение № 81/20.04.2012 г. по гр. д. № 937/2011 г. на ВКС, решение № 404/3.01.2012 г. по гр. д. № 995/2010 г. на ВКС, решение № 92/9.12.2020 г. по гр. д. № 4760/2019 г. на ВКС, І г. о., решение № 61/14.06.2019 г. по гр. д. № 2439/2018 г. на ВКС, ІІ г. о.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са наведени и множество доводи, които попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и не поради това не подлежат в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

От М. И. М. е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Предявеният пред Районен съд – Варна иск по чл. 30, ал. 1 ЗН е допустим, като същият в съответствие със закона е насочен срещу наследника по закон, който е облагодетелстван от направеното от наследодателя дарение. Както приема практиката на ВКС (решение № 170/28.05.2011 г. по гр. д. № 844/2010 г., ІІ г. о., решение № 150/25.11.2016 г. по гр. д. № 1818/2016 г., ІІ г. о., решение № 157/31.10.2019 г. по гр. д. № 4152/2018 г., І г. о. и др.), извън случаите на универсално завещание, размерът на запазената част се установява по правилата на чл. 31 ЗН, като наследството се възстановява такова, каквото би било като имущество и стойност в деня на смъртта на наследодателя, ако последният не беше направил безвъзмездни разпореждания. За образуването на наследствената маса е без правно значение чия собственост са завещаните или подарените имущества към момента на разглеждане на спора, както и дали същите съществуват понастоящем. В масата не се включва само подарен или завещан имот, който понастоящем е погинал поради обективни, стоящи извън волята на лицата причини (напр. природно бедствие), т.е. такива причини, при които имотът би погинал, дори и дарението да не е било извършено. За възможността да се намали дарението и да се възстанови запазената част също е без значение чия собственост към момента на разглеждане на спора е дареният имот - арг. от чл. 37 ЗН. Обстоятелството, че към момента на постановяване на решението по чл. 30 ЗН имотът е собственост на трето лице, придобило го по сделка с надарения или на оригинерно основание, препятства единствено възстановяването на запазената част в натура, като в такава хипотеза възстановяването се извършва чрез присъждане на паричния еквивалент на накърнението по цени към момента на разрешаване на спора.

Относно това чие е задължението да установи пълния обем на наследствената маса, съгласно трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС – напр. решение № 1144/26.11.2008 г. по гр. д. № 4899/2007 г., V г. о., решение № 261/9.07.2012 г. по гр. д. № 46/2012 г., І г. о., решение № 50/16.05.2014 г. по гр. д. № 3614/2013 г., І г. о., в тежест на ответника по иска по чл. 30 ЗН е да докаже какво друго имущество включва наследствената маса, като в противен случай съдът следва да приеме, че тя се изчерпва с имуществото, предмет на безвъзмездната сделка и да го намали съответно на запазената част. В случая въззивното решение е съобразено изцяло с тази практика. На К. А. изрично е било указано от първоинстанционния съд, с определението по чл. 140 ГПК, че негова е тежестта за докаже твърденията си за наличието и на други имоти в наследствената маса. В тази връзка следва да се отбележи, че по делото не е установено от К. А. и наличието на т. н. „свободно имущество от наследството“ - свободни наследствени имоти, от които наследникът със запазена част, заявил искането си по чл. 30, ал. 1 ЗН, да се удовлетвори.

Всички въпроси относно установяването точната стойност на наследството към датата на откриването му, както и относно увеличаването стойността на имота-предмет на дарението, в резултат на извършени след откриване на наследственото подобрения, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като в случая при извършената оценка на наследствената маса е процедирано по правилата на чл. 31 ЗН, като е взета предвид стойността по време на откриване на наследството, като е съобразено състоянието на подарения имот към датата на дарението.

Третият въпрос е твърде общо формулиран. Независимо от това настоящият съдебен състав държи да отбележи, че доказателственото значение на експертизата в гражданския процес е уредено законодателно в чл. 95 и сл. ГПК. Съгласно чл. 195, ал. 1 ГПК вещо лице се назначава, когато за изясняване на възникнали по делото въпроси са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и др., каквито съдът няма. Конкретно, по отношение определяне на наследствената маса по чл. 31 ЗН практиката на ВКС приема (решение № 19/26.01.2009 г. по гр. д. № 5896/2007 г., ІV г. о. и решение № 755/17.11.2009 г. по гр. д. № 4484/2008 г., ІV г. о. и др.), че тъй като се касае за конкретен механизъм на остойностяване на вещи и то към определен момент, съдът е длъжен да назначи, по почин на страните или служебно, вещо лице – експерт по оценка на недвижими имоти. Според трайната съдебна практика заключението следва да бъде основано на конкретни данни, събрани чрез използвани от страните доказателствени средства - писмени доказателства, свидетелски показания и др., както и чрез извършени от вещото лице проучвания - оглед на място, проверка на документи, намиращи се у трето лице и др., и се изразява в изводи по поставената задача във връзка с тези данни, съобразени с характеризиращите ги закономерности, правила, изисквания, връзки и други обстоятелства. Като едно от доказателствените средства, каквото е заключението, съдът не е длъжен да го възприеме безкритично, а го преценява в съвкупност с всички доказателства по делото. В случая въззивният съд е назначил съдебно-техническа експертиза, предвид липсата на специални знания, и е кредитирал приетото от него заключение, като е изложил надлежни мотиви за това, като в това отношение е действал съобразно закона и утвърдената съдебна практика.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

М. М. има право на 600 лв. разноски за адвокат, направени за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,