Определение № 2687 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1812/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. Е. Е., вх. № 6411/12.04.2024 г., подадена срещу определение № 1123 от 13.03.2024 г. по гр. д. № 2054/2023 г. на Върховния касационен съд, І г. о., с което е върната касационна жалба вх. № 24000/17.10.2022 г. на Д. Е. Е. срещу решение № 810 от 23.06.2022 г., постановено по гр. д. № 650/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна. В обжалваното определение е изложено, че производството по гр. д. № 2054/2023 г. на ВКС, І г. о. е образувано по три касационни жалби срещу решение № 810 от 23.06.2022 г. по гр. д. № 650/2021г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е отменено решение № 2994 от 09.07.2020 г. по гр. д. № 11222/2018 г. на Районен съд – Варна. С определение № 4190 от 19.12.2023 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба на Д. Е.. Със същото определение Д. Е. е задължен в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 644.00 лв. и представи доказателства за това, като е предупреден, че в противен случай жалбата му ще бъде върната. Съобщението, съдържащо горните указания, е изпратено на пълномощника на жалбоподателя - адвокат Ж., но е върнато като неполучено с отбелязване, че последният временно изпълнява длъжността кмет на район. Съобщението, изпратено лично до Е. на посочения по делото, съвпадащ със служебно установения от съда, адрес по регистрация, е върнато в цялост с отбелязване на длъжностното лице по призоваването, че по сведение на Г. И., живущ в същия блок, лицето е непознато на адреса. По разпореждане на съда, на 06.02.2024 г. е залепено уведомление на посочения в служебната справка адрес, като във върнатото съобщение е отразено, че никой не се е отзовал за получаване на призовката. Въз основа на така изложеното, ВКС, І г. о. е приел, че касаторът не е изпълнил задължението си по чл. 41 ГПК да уведоми съда за новия си адрес, поради което и на основание чл. 41, ал. 2 ГПК той се счита за редовно уведомен за задължението си за внасяне на такса. Въпреки предприетите от съда мерки, посредством служебното издирване на неговия адрес и залепване на уведомление, по делото не са представени доказателства за внесена такава. Ето защо, съдът е върнал касационната жалба като нередовна. Жалбоподателят твърди, че атакуваното от него определение е незаконосъобразно и необосновано. Заявява, че не е знаел, че Н. Ж. – негов процесуален представител и съдебен адресат, е преустановил дейността си на адвокат, и че е научил за това обстоятелство в края на м. март 2024 г. Счита, че е бил добросъвестен, като в случая е неприложима процедурата по чл. 47 ГПК, а ако е приложима, не са изпълнени изискванията на ГПК. Намира, че съдът е следвало да укаже на адвокат Ж. да посочи нов адрес за връчване; връчителят е можел да потърси Е. по телефона, както и да извърши служебна справка за място на осъществяване от последния на стопанска дейност, посредством справка в търговския регистър. Признава, че от години не живее на адреса в [населено място], [улица]. Постъпили са отговори от В. Б. К., Т. Х. Т., Т. Н. Т. и В. С. О., в които са изложени съображения за основателност на частната жалба. И. Н. П. счита частната жалба за неоснователна. Настоящият съд намира частната жалба за процесуално допустима, но неоснователна. Съображенията му за това са следните: С определение № 4190 от 19.12.2023 г. по гр. д. № 2054/2023 г. ВКС, І г. о. е допуснал касационно обжалване на решение № 810 от 23.06.2022 г.по гр. д. № 650/2021 г. на Окръжен съд – Варна и е указал на Д. Е. Е. в 1-седмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса по касационната му жалба в размер на 644.00 лв., като в противен случай жалбата ще бъде върната. Съобщението с горното указание е изпратено на визирания в касационната жалба съдебен адрес – адреса на пълномощника на страната адвокат Н. Ж.. Същото е върнато в цялост, с отбелязване от 02.01.2024 г., че адвокат Ж. временно е изпълняващ длъжността кмет на район. Не е осъществена връзка и на посочения във въззивното производство телефонен номер на адвокат Ж. – съгласно доклад на деловодителя на състава от 26.01.2024 г., на позвъняванията отговаря оператор „Виваком“, че ще предаде за обаждането. Ж. е потърсен и чрез кметството на Район „Приморски“, но оттам е отговорено, че е в отпуск; въпреки молбата на деловодителя за обратно позвъняване от страна на Ж., такова не е направено. На служебно установения от съда постоянен и настоящ адрес на Е. – [населено място], [улица], ет. 1, ап. № 1 (посочен и от страната пред долните съдебни инстанции, и на който е било осъществено редовно връчване от районния съд), е изпратено съобщение на 08.01.2024 г., върнато в цялост с отбелязване, че по сведение на живущия в кооперацията Г. И. лицето е непознато. Предвид това, съдът е указал залепване на уведомление на същия адрес по реда на чл. 47 ГПК. Залепването е осъществено на 06.02.2024 г. на входната врата на входа, предвид липсата на достъп до пощенската кутия и апартамента. На залепеното уведомление Е. не се е отзовал. Ето защо, съдът е приел (резолюция от 27.02.2024 г.), че последният следва да се счита уведомен по реда на чл. 41, ал. 2 ГПК, след което е постановил определението си от 13.03.2024 г. Видно от изложеното в частната жалба и приложеното към нея удостоверение, Д. Е. действително не е обитавал адреса на [улица]към горните дати, като от 26.03.2024 г. е и регистриран на нов адрес. Въз основа на горното, настоящият съд намира, че ВКС, І г. о. е действал в съответствие с изискването на чл. 39, ал. 1 ГПК да уведоми страната за задължението й да внесе държавна такса на посочения от нея в касационната жалба съдебен адрес. След като е било установено, че адвокат Ж. е станал кмет на район и контакт с него не е било възможно да бъде осъществен, включително по телефона, съдът в съответствие с нормите на ГПК е изпратил съобщението до постоянния и настоящия адрес на страната. Оттам то е върнато с отбелязване, че адресатът е непознат, като обстоятелството, че Д. Е. по това време действително не е живеел на този адрес, се установява по безспорен начин по делото. При това положение следва да се приеме, че Д. Е. не е изпълнил задължението си по чл. 41, ал. 1 ГПК да уведоми съда за новия си адрес, с произтичащите от това последици; касационният съдебен състав законосъобразно е приложил разпоредбата на чл. 41, ал. 2 ГПК, като за него не е съществувало задължение да извършване на други процесуални действия по издирване адрес за съобщаване на Е. на указанието, дадено с определението по чл. 288 ГПК. Изложеното обуславя потвърждаване на обжалваното определение. По изложените съображения Върховният касационен съд, второ гражданско отделение