Определение № 926 от 01.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 104/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „ Соломед“ ЕООД, [населено място], против решение №498 от 13.07.2022г. по т.д. №283/22г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба- „Университетска специализирана болница за активно лечение по онкология“ЕАД, [населено място], чрез пълномощника си – адв. Б. В. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е интерпретирал накратко решението на въззивния съд. Заявил е, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС / посочено решение на същия съд/ по въпроса – „ Следва ли съдът да прецени извънсъдебното признание за неизгоден за страната факт като приеме, че е осъществен само, ако това признание е установено чрез пълно доказване“. Лаконично е посочено решение №262/17г. на ВКС ІV г.о. без да се обосновава неговата относимост към спора, нито да се посочи конкретно противоречие. Поставен е въпрос – „ Следва ли писмен документ да съдържа изрично основанието на признатите задължения, а не само размер, за да бъде прието като доказателство, което установява прекъсване на погасителната давност “ и „ При направено възражение за погасени по давност суми и представен документ от насрещната страна, в който не се сочи основание на задължението, а само размер но представилата го страна твърди, че въз основа на изявление направено в него давността е прекъсната, трябва ли съдът да укаже на страната, която прави възражение за погасени по давност суми, че носи доказателствената тежест да установява основанието на задължението в представения документ.“ И по двата въпроса само е възпроизведен текста на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Съгласно чл.280, ал.1 ГПК, правният въпрос е задължителен елемент от преценката за допускане на решението до касационно обжалване. Същият съставлява общо основание, формулира се от касатора, който следва да го изведе от решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили постановения правен резултат- арг. т.1 ТР ОСГТК № 1 / 01 г. С оглед така приетата със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че поставеният първи въпрос е общ. Касаторът не е пояснил каква е връзката с решаващите мотиви на състава, който за да постанови обжалвания резултат е мотивирал установено наличие на основание за заплащане на претендираните неустойки – неизпълнение на задължения за предоставяне на лекарства с определен срок на годност от ответника, и съобразно договореното в чл.28 от сключените между страните в резултат на обществена поръчка договори, дължимост на неустойките, диференцирани в текста съобразно, продължителността на остатъчните срокове на годност на медикаментите. Обсъдил е като правилно приетото от първостепенния съд по отношение факта- че сумата от 175366.6-лв. е призната от дружеството длъжник, което, чрез управителя си, в отговор на искане отправено от ищеца, е заявил изрично готовност да погаси дълга. По отношение периода 2015-2016г. е прието, с оглед представен документ - писмо №79 от 21.02.2018г., обективиращ изявление на управителя на ищеца насочен към ответника и съответно неговият отговор, изходящ от управителя на ответното дружество, че признава задълженията си към ищеца в общ размер за сумата 209119.44 лв.Съдът е счел, че този документ обективира надлежно признание на дълга от ответника, тъй като то обхваща цялата дължима от него сума към 31.12.2017г. / т.е. към процесния период/. Съставът е приел още, че липсват доказателства относно това, че към същата дата е имало и други задължения на ответника към ищеца, обстоятелство, което не се е поддържало в хода на производството и не се твърди и към настоящия момент.Съдът е обобщил, при тези фактически данни, че признанието следва да се отнася към съществуване на самото задължение, а не само до наличие на фактите, от които произхожда. Приел е още, че за да е налице признание на задължението то трябва да бъде направено преди изтичане на погасителната давност, да е отправено до кредитора и да е ясно, като с ТР ОСГТК № 4/2019г. ВКС освен това, приема и че, това признание при липса на изискване за форма може да бъде направено и чрез конклудентни действия, стига да е ясно и изрично. Тези изводи решаващият състав, след отчитане, че към момента на постановяване на неговият акт ТР ОСГТК № 4, макар и образувано не е прието / към момента вече е задължителна практика/, е възприел, като се е позовал на посочеани от него решения на ВКС, възприели същото. Или, поставеният въпрос не е релевантен. Не са развити и съображения по соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Липсват каквито и да било доводи, развити от касатора относно относимостта на соченото решение на ВКС към спора въобще. Със същият съдебен акт състав на ВКС, ІV г.о. е разрешил по реда на чл.290 ГПК въпроса – „При спор относно съществуване, изпълнение, респ. неизпълнение и прекратяване на договор за заем, тежестта на доказване единствено на наемодателя ли следва да се възложи, както и каква е доказателствената стойност на извънсъдебното признание по делото съдържащо неизгодни за страната факти“.Така съставът на ВКС е развил съображения именно по този въпрос изцяло ирелевантен към настоящия спор. Мотиви свързани с посочените решаващи изводи на състава липсват. Или страната не е въвела годно общо основание и не е развила съображения по допълнителния критерий. Другите два поставени въпроса, дори и да се възприемат като общо основание изобщо не са обосновани като допълнителен критерий, съобразно изясненото съдържание на основанието с т.4 на ТР ОСГТК № 1 / 09г. Освен това както бе посочено налице е и тълкувателна практика по тези въпроси, която изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С оглед така депозираното изложение, не се обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. На основание чл.78,ал.3 ГПК на ответника по касация се дължат разноски за процесуално представителство пред настоящата инстанция, поискано и установено като заплатено по банков път. Неоснователно е въведеното възражение от противната страна по чл.78,ал.5 ГПК. При направено възражение за прекомерност, съдът следва да съобрази фактическата и правна сложност на делото, т.е. доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси. Съдът, а не страната извършва тази преценка тъй като намаляването на договорени и заплатени разноски е изключение, а не правило, както неоснователно счита касатора. Съдът извършва това намаляване само ако има основание за това, тъй като този който понася тежестта за разноски е повдигнал правния спор неоснователно и макар разноските да нямат санкционен характер те възмездяват усилията и негативните последици за противната страна. В разглеждания случай и с оглед включените и развити оплаквания и правни доводи в касационната жалба и изключително обемния доказателствен материал, предполагащи отговор и защита, настоящата инстанция счита, че е налице съответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права. С оглед това, съдът не следва да намалява заплатения адвокатски хонорар. Или не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 5 ГПК, и разноските следва да се присъдят така както са направени и надлежно поискани по реда на чл.80 ГПК в размер на 13020лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение