Определение № 503 от 04.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 514/2011 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. И. В. от [населено място] срещу определение № 83 от 21.04.2011 г. по т. д. № 290/2011 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, с което е оставена без разглеждане подадената от същото лице касационна жалба срещу решение № 14 от 16.12.2010 г. по в. т. д. № 467/2010 г. на Старозагорски окръжен съд. Частният жалбоподател изразява несъгласие с извода на съдебния състав за недопустимост на касационната жалба, като счита, че същият е в противоречие с изричната разпоредба на § 25 от ПЗР на ЗИДГПК /ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г./. Ответникът по частната жалба – ЗК [фирма], [населено място] – не заявява становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал.1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, но разгледана по същество – същата е неоснователна. За да остави без разглеждане подадената от В. И. В. от [населено място] касационна жалба срещу решение № 14 от 16.12.2010 г. по в. т. д. № 467/2010 г. на Старозагорски окръжен съд, тричленният състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение е приел, че атакуваното с нея въззивно решение не подлежи на касационен контрол, тъй като обжалваемият интерес по него възлиза на 1 118.50 лв., т. е. под установения в чл. 280, ал. 2 ГПК минимум. В тази връзка е отчетено изменението на посочената разпоредба от 21.12.2010 г. /ДВ, бр. 100/, което е в сила от същата дата, като е направен извод, че от този момент въззивното решение е станало необжалваемо. Определението е правилно. Извършената от първия тричленен състав преценка относно допустимостта на касационното обжалване е в съответствие с императивното изискване на чл. 280, ал. 2 ГПК в редакцията на нормата към датата на образуване на касационното производство /26.01.2011 г./. Неоснователно в тази връзка е позоваването от страна на частния жалбоподател на разпоредбата на § 25 от ПЗР от ЗИДГПК /ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г./., предвиждаща, че висящите производства се разглеждат по досегашния ред. Под „висящо производство” следва да се разбира производството по делото пред съответната инстанция, а не производството по делото въобще. Този извод следва категорично от логическото тълкуване на преходните и заключителни разпоредби, приети с ГПК и с всички останали закони за изменението и допълнението му. Следователно, настоящата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК, допускаща касационен контрол върху въззивните решения по търговски дела само за искове с цена над 10 000 лв., е приложима за касационните производства, които са образувани след влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на ГПК /ДВ, бр. 100/2010 г./, т. е. от датата на обнародването му – 21.12.2010 г. И тъй като в случая касационното производство е образувано сред тази дата и цената на предявения иск е 1 509.16 лв. /която именно, а не обжалваемият интерес 1 118.50 лв., е релевантна за преценката по чл. 280, ал. 2 ГПК/, крайният извод на първия тричленен състав за недопустимост на касационната жалба е правилен и следва да бъде споделен. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК