Определение № 4744 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3436/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. И. Ю., срещу определение № 417/28.04.2026 г. по възз. ч. гр. д. № 268/2026 г. на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено определение № 12393/15.03.2025 г. по гр. д. № 53672/2023 г. на Софийския районен съд, с което исковата молба на жалбоподателя е върната и производството по делото е прекратено на основание чл. 130 ГПК. В частната касационна жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното определение, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и се иска неговата отмяна. В изложението си касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, но конкретен правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал.1 ГПК не е формулиран. Бланкетно се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 - очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответната страна по жалбата – Софийски градски съд, чрез С. Р. – съдебен помощник, в писмен отговор изразява становище за липса на однования за допускане на касационния контрол. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: За да потвърди определението на първоинстанционния съд, с което исковата молба е преценена за недопустима (чл. 130 ГПК), въззивната инстанция, препращайки към мотивите на районния съд (чл. 272 ГПК), е посочила, че първоинстанционното производство е било образувано по искова молба, уточнена с молба от 17.01.2024 г., на Е. М. срещу Софийски градски съд, с която е предявен иск по чл. 2в ЗОДОВ за сумата от 24 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, изразяващо се „в ограничаване достъпа на ищеца до правосъдие при постановяване на определение № 4217/31.03.2023 г. по възз. ч. гр. д. № 1776/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 1140/11.01.2023 г. по гр. д. № 50030/2022 г. на Софийския районен съд“. В обжалваното определение е посочено, че по принцип отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ за вреди от нарушение на правото на ЕС може да бъде реализирана срещу орган на съдебната власт, който действа като последна инстанция. Настоящият случай е различен, тъй като определение № 4217/31.03.2023 г. по възз. ч. гр. д. № 1776/2023 г. по описа на Софийския градски съд не е било окончателно, подлежало е на касационно обжалване, т.е. ищецът е разполагал с „ефикасно вътрешноправно средство за защита“ – с право да подаде частна касационна жалба. Той е упражнил това свое право, в резултат на което с определение № 1343/ 30.05.2023 г. по ч. гр. д. № 1929/2023 г. на ВКС, III г. о., въззивният акт (определение № 4217/31.03.2023 г. по възз. ч. гр. д. № 1776/2023 г. на СГС) е отменен и производството е върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Следователно, Ем.М. е получил ефективна правна защита на правата си, а освен това невлезлият в сила съдебен акт няма обвързващо правно действие, отменен е при инстанционния контрол и не е могъл да доведе до увреждане правата на ищеца. Доколкото ответникът СГС не се е произнесъл по спора с окончателен съдебен акт, предявеният срещу него иск по чл. 2в ЗОДОВ за обезщетение на вреди, причинени от допуснати с процесното въззивно определение нарушения на националното законодателство при разглеждането на делото, е недопустим и подадената искова молба подлежи на връщане на основание чл.130 ГПК. В допълнение въззивният съд е посочил, че преценката дали по естеството си твърдените от ищеца обстоятелства представляват твърдения за наличие на съществено нарушение на правна норма от общностното право, предоставяща права на частноправни субекти, от което нарушение ищецът е претъпял вреди, следва да се приеме, че е въпрос по допустимостта на иска, а не по същество на правния спор. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – този въпрос да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост - чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК. В случая, в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване отсъстват формулирани правни въпроси, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд и за които касаторът да е обосновал наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Цифровото посочване на тези норми в изложението, без надлежна аргументация и изведени правни въпроси, не може да обуслови достъпа до касационно обжалване. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Недопустимо е съдът да извлича от съдържанието на изложението правни въпроси, които страната евентуално би имала предвид. Липсата на формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос и бланкетното посочване на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно само по себе си за да не се допусне касационният контрол (вж. - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, за което в изложението липсва надлежна аргументация. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която трябва да може да се възприеме пряко от съдържанието на съдебния акт и се обуславя от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Обжалваното въззивно определение би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В случая, аргументация за такива пороци на обжалвания акт, които да могат да бъдат констатирани от съдържанието на мотивите към обжалвания акт, касаторът не е изложил. Извън това следва да се посочи, че грешките на съда при приложението на националния материален или процесуален закон, които са отстранени от по-горната инстанция в хода на инстанционния контрол, по правило не съставляват основание за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата. Фактът, че страната е разполагала и е използвала уреденото вътрешно-правно средство за защита на правата си (частна жалба, касационна частна жалба), сочи, че държавата й е осигурила достъп до правосъдие. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение