Определение № 324 от 25.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2499/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 9663/19.04.2023г. на Ж. Х. М., подадена чрез назначения от съда особен представител адв.Д. С., против решение № 312 от 10.03.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 108/2023г. на Окръжен съд-Варна. С въззивното решение е отменено решение № 3314/04.11.2022г. по гр.дело № 13445/2021г. на РС-Варна за осъждане на Ж. Х. М. да плати на Ж. Г. В., на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД сумата 4 155 евро по прекратен договор за поръчка от 16.06.2021г. и вместо това е уважен предявеният при условията на евентуалност иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД и Ж. М. е осъден да плати на Ж. В. сумата 4 155 евро, платена на 16.06.2021г. при първоначална липса на основание. Касаторът обжалва въззивното решение в осъдителната му част. Поддържа, че в тази част решението е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т.3 ГПК, по въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 22/10.12.1996г. по к.д. № 14/1996г. и решение №17/16.12.1999г. по к.д. № 22/1999г. на Конституционния съд, на правото на ЕС по приложението на чл.19, §1, ал.2 от ДЕС и на даденото от ЕС правно тълкуване на чл.2, ал.3 ДЕС, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно: 1. Посочено в банков документ основание за транзакция „внасяне“ ползва ли се с обвързваща материална доказателствена сила; 2. Кой носи доказателствената тежест за установяване мотивите на наредителя при извършено внасяне на парична сума с безусловен банков превод при иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД и допустимо ли е да се установяват допълнителни мотиви, когато посоченото в платежното нареждане основание е „внасяне“; 3. Парична сума, която е получена по банкова сметка с изрично посочване от наредителя, като основание „внасяне“, може ли да се счита за платена при начална липса на основание; 4. Коя страна в процеса носи тежестта да докаже, че е платено без основание при иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД, в случаите на чл. 29, ал.3 ГПК, респ.чл.47, ал.6 ГПК, когато назначената защита на ответника няма връзка с назначаваната страна; 5. При осъществено процесуално представителства на страна по чл. 29, ал.3 ГПК, следва ли съдът да съобрази това обстоятелство и разпредели доказателствената тежест, според възможността за защита на всяка от страните, включително да приложи служебното начало с цел изясняване на факти и обстоятелства от съществено значение по случая; 6. Предвид хипотезата на чл. 26, ал.2, изр.последно ЗЗД, че основанието се предполага до доказване на противното, не следва ли страната, която твърди, че е платила без основание да носи тежестта да докаже, че основание липсва, още повече в случаите на чл. 29, ал.3 ГПК, респ.47, ал.6 ГПК, когато назначената защита на ответника няма връзка със защитаваната страна. Касаторът поддържа също, че решението на въззивния съд в обжалваната част е очевидно неправилно-основание по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Ж. Г. В., чрез пълномощника адв. К. Р., изразява становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Разгледани са обективно евентуално съединени искове: главен иск за осъждане на ответника Ж. М. да плати на ищеца Ж. В., на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, сумата 4 155 евро, платена по развален договор за поръчка от 16.06.2021г. с предмет закупуване от чужбина на употребяван лек автомобил „БМВ 530d“, година на производство – 2008 г., формирана, както следва: 4 000 евро - продажната цена на автомобила и 155 евро - заплатено в полза на ответника възнаграждение за изпълнение на поръчката. При условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да бъде осъден ответникът да плати на ищеца сумата 4 155 евро, престирана при първоначална липса на основание. Първоинстанционният съд е уважил главния иск. Сезиран с въззивна жалба от ответника, въззивният съд е приел, че главният иск по чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД е неоснователен. За да го отхвърли съдът е приел, че ищецът не е доказал съществуването на валидна договорна връзка, на основание на която твърди, че е платил процесните суми. С оглед сбъдването на вътрешното процесуално условие, въззивният съд е разгледал предявеният евентуален иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. От фактическа страна е установил, че на 16.06.2021г. ищецът е превел по банкова сметка в „ПИБ“ АД с титуляр Ж. Х. М. сумата 4 155 евро. Предвид това е приел, че ищецът е доказал плащането в претендирания размер, а в тежест на ответника е да докаже конкретно правно основание за получаването на сумата. Според въззивния съд посоченото в банковия документ основание за трансакцията-„внасяне“ не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила, а поради прекалено общата формулировка не може да бъде дори индиция за съществуването на конкретен мотив за извършването на паричната престация. Счел е, че ответникът не е ангажирал никакви доказателства относно твърденията си, че с преведената сума са погасени негови вземания към ищеца; не е конкретизирал техния произход, дължимост или каквито и да е било други правнорелевантни елементи от фактически състав на твърдяното задължение. Не е доказано и твърдението, че между страните е сключен договор за дарение. Приел е за неоснователно и възражението на ответника, че сумата е платена в изпълнение на нравствен дълг, като се е позовал на ППВС № 1/28.05.1979г. по гр. д. № 1/1979г. съдът е посочил, че в случая ответникът не е навел конкретни твърдения относно характера на нравствения дълг, в чието изпълнение е извършено плащането и не е ангажирал никакви доказателства за наличието на такова морално задължение на ищеца. Съдът е обобщил, че при липса на проведено доказване от ответника на което и да е от възраженията му за съществуващо основание за получаването и задържането на процесната сума, същите са неоснователни, а паричният превод е извършен при начална липса на основание и подлежи на връщане от получилата я без основание страна, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд намира, че не са налице основания за допускане до касационен контрол на атакуваното решение в обжалваната част. По отношение на 1 и 3 въпрос не е налице общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като същите не са правни. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Отговорът по тях предполага обсъждане и преценка на доказателствата – процесуално действие, което е относимо към втората фаза на производството пред ВКС. В случая съдържанието на изложението изразява по същество доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал. Чрез поставените въпроси касаторът се домогва да получи различно правно разрешение по основателността на предявения иск, като директно иска да се обсъдят доказателствата по делото и направените въз основа на тях правни изводи и се пита правилно ли е даденото разрешение, че посоченото в платежното нареждане „внасяне”, като основание за паричния превод, не представлява „основание” по смисъла на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Въпрос 2, в частта относно доказателствената тежест при иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, е обуславящ обжалваното решение. По този въпрос е налице практика на ВКС, която изцяло е съобразена от въззивния съд. При съблюдаване на принципните постановки на Постановление № 1/28.05.1979г. по гр. д. № 1/1979г. на Пленума на ВС, въз основа на които е изградена трайната и непротиворечива съдебна практика по въпросите, касаещи трите основни фактически състава на неоснователно обогатяване, въззивният съд е съобразил обстоятелствената част и петитума на исковата молба и е определил правната квалификация на иска като такъв по чл. 55, ал. 1, изр.1 ЗЗД, за връщане на сума, получена при начална липса на основание. Съдът е съобразил, че следва да бъде установено предаването, съответно получаването на сумата и липсата, още при самото получаване, на основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Искът ще е основателен, когато ищецът докаже, че е дал, а ответникът не докаже претендираното от него основание, както и когато ответникът докаже основанието, на което е получил, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право. Изводите на въззивния съд се изцяло съобразени с постановките за разпределение на доказателствената тежест в разглеждания случай. Така въззивния съд изрично е посочил, че ищецът е доказал факта на предаване на сумата, а ответника не е установил основание за нейното получаване респ. задържане. Наличието на задължителна, трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване изключва основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпросите 4, 5 и 6, свеждащи се най-общо до разпределението на доказателствената тежест, в случаите, в които ответникът е представляван от особен представител. По отношение на тези въпроси не е налице нито общата, нито допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за достъп до касация. Тежестта на доказване не е задължение да се представят доказателства. Въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. За разпределението на доказателствената тежест е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната и дали е представлявана от упълномощен адвокат или от назначен от съда особен представител в случаите на чл. 47, ал.6 ГПК, респ. чл. 29, ал.3 ГПК. Решаващо е каква правна последица страната претендира като настъпила, което следва непосредствено от материалноправните норми, а те сочат както правнорелевантните факти така и спрямо кои лица възникват техните правни последици. По отношение на шестия въпрос, следва да се допълни, че в случаите по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД законът не установява презумпция, която да предвижда, че основанието за имущественото разместване се предполага до доказване на противното. Предвид това ищецът не е задължен да доказва липсата на основание, каквито доводи са изложени в изложението. Обратното, ответникът е този, който по силата на чл. 154 от ГПК трябва да установи съществуването на основанието. Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не е налице и хипотезата на чл.280, ал.1, т. 2 ГПК - жалбоподателят не се е позовал на конкретни актове на Съда на Европейския съюз, на които решението на Варненския окръжен съд да противоречи. Цитираните решения на Конституционния съд на РБ - № 22/10.12.1996г. по конст. д. № 24/1996г. (грешно посочен номер на делото 14) и № 17/16.12.1999г. по конст.дело № 14/1999г. (грешно посочено като дело № 22/1999г.), са неотносими в случая, тъй като се отнасят до държавните вземания. В тези решения е прието, че принципът на правовата държава, освен всичко друго означава и това, че основите на правовия ред, заложени в Конституцията, важат в еднаква степен и за органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власти, както и за всички правни субекти, а като естествена последица от този принцип е изискването за предварителна законоустановеност на държавните вземания. Предвид това очевидно не е налице и соченото противоречие на въззивното решение с тези актове на Конституционния съд. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Необосноваването на общо и допълнително основание по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. На ответника по касация Ж. В. не следва да се присъждат разноски, въпреки заявеното с отговора на касационната жалба искане, доколкото по делото липсват доказателства за сторени такива в производството пред ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО