Определение № 46 от 04.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1975/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Б. Г. от [населено място] срещу решение № 80 от 17.04.2019 г. по в. т. д. № 76/2019 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 435 от 23.11.2018 г. по т. д. № 7/2017 г. на Великотърновски окръжен съд, са отхвърлени предявените от касатора-кредитор отрицателни установителни искове по чл. 694 ТЗ за приемане за установено по отношение на кредитора Г. С. И., длъжника в несъстоятелност „Научноизследователси институт по управление на регионални проекти“ ЕООД /н./, синдика и всички кредитори на несъстоятелността, че в полза на Г. С. И. не съществуват следните вземания, приети в производството по несъстоятелност: 1. вземане по договор за заем от 05.12.2009 г. за главница 48 200 лева, договорна лихва 19 569.10 лева и законна лихва 7950,44 лева; 2. вземане по установителен договор от 11.07.2014 г. за главница от 227 000 лева и договорна лихва от 46 803.18 лева във връзка с консултантски договор от 04.01.2005 г. и договор за поръчка от 03.04.2010 г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, съответно неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендира се присъждане на направените разноски за всички инстанции. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени въпросите: I. Във връзка с вземанията по договора за заем от 05.12.2009 г.: „1.1. Може ли сключването на договор за заем и съществуването на вземане по него за връщане на заета сума да се установи без доказателства за реално предаване на сумата, а само въз основа на наличие на сключен договор за заем, в който се уговаря предаването й; 1.2. Представлява ли уговорката в сключен договор за заем, че същият служи като разписка за прехвърляне на собствеността върху паричните средства, доказателство за реално предоставяне на сумата, при условие, че претендиращият връщане на сумата заемодател признава, че сумата е предоставена в друг момент и на друго основание; 1.3. Може ли изявление на длъжника, че съществува дълг по договор за заем, да се приеме като доказателство, че сумата е реално предадена със задължение за връщането й; 1.4. Следва ли при предявяване на вземане в производство по несъстоятелност, кредиторът да посочи основанието, от което вземането произтича и може ли съдът в производството по чл. 694 ТЗ да прави изводи за съществуването на същото от съставени впоследствие документи, представени след приемане на вземането; 1.5. Може ли да се изменя основанието на предявеното в производството по несъстоятелност вземане след приемането му от синдика и след изтичане на тримесечния срок по чл. 685 и чл. 688 ТЗ; 1.6. Следва ли предметът на положителния установителен иск по чл. 694 ТЗ да съвпада с предмета на предявяването на вземането, респ. отрицателният да отрича съществуването на вземането точно както е предявено – при пълно съвпадане на основание и размер; 1.7. Обвързан ли е съдът, разглеждащ този иск, от предявеното вземане, респективно от посоченото от одобрения от съда по несъстоятелност списък на приетите вземания относно основанието, на което посоченото вземане се претендира; 1.8. Кои са критериите, по които съдът тълкува смисъла на договорните клаузи и изяснява волята на страните и следва ли съдът да търси предполагаемата воля, каквато не следва от изразената; 1.9. Следва ли въззивният съд да обсъди всички обстоятелства, доводи, възражения и доказателства за правно релевантните факти и да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани и може ли съдът да основе изводите си само на избрани доказателства и доказателствени средства, без да обсъди същите в пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля; 1.10. Може ли съществуването на вземане по конкретен договор за заем да се счита установено единствено въз основа на счетоводно отразяване при получателя на вземания към заемодателя, при липса на разшифровка на счетоводния запис, без съвпадане между осчетоводената сума и тази по договора за заем и без съвпадане на периода на осчетоводяване с този на твърдяното предоставяне на сумата; 1.11. Може ли да се приеме, че вземане по договор за заем съществува, след като заемодателят-физическо лице е декларирал заеми само в годината на предоставянето им, а в следващите години няма декларирани непогасени заеми съгласно чл. 50 ЗОДФЛ; Не следва ли в този случай да се приеме, че вземането е погасено в годината, следваща тази на предоставянето на заема“. II. Във връзка с вземанията по установителния договор от 11.07.2014 г.: 2.1. Следва ли при предявяване на вземане в производство по несъстоятелност кредиторът да посочи точното основание, от което вземането произтича, и може ли съдът в производството по чл. 694 ТЗ да прави изводи за същото от съставени впоследствие документи, представени след приемане на вземането, които сами по себе си не създават права и задължения; 2.2. Може ли да се изменя основанието на предявеното в производството по несъстоятелност вземане, след приемането му от синдика и след изтичане на тримесечния срок по чл. 685 и чл. 688 ТЗ; 2.3. Следва ли предметът на положителния установителен иск по чл. 694 ТЗ да съвпада с предмета на предявяването на вземането, респ. отрицателният да отрича съществуването на вземането точно както е предявено - при пълно съвпадане на основание и размер; 2.4. Обвързан ли е съдът, разглеждащ този иск, от предявеното вземане, респ. от посоченото в одобрения от съда по несъстоятелност списък на приетите вземания относно основанието, на което посоченото вземане се претендира; 2.5. Кои са критериите, по които съдът тълкува смисъла на договорните клаузи и изяснява волята на страните и следва ли съдът да търси предполагаемата воля, каквато не следва от изразената; 2.6. Какъв е характерът на установителен договор за възникнали задължения по други договори и съставлява ли той основание, на което единствено вземането може да бъде прието в производство по несъстоятелност, както и да бъде прието за действително съществуващо в производство по чл. 694 ТЗ; 2.7. Доказателство ли е осчетоводяването на такъв установителен договор при длъжника за реално съществуващо вземане, без осчетоводяване на задълженията по описаните в него правоотношения; 2.8. Следва ли съдът в производството по чл. 694 ТЗ да установи действителното наличие на оспорените вземания или само направеното признание от длъжника в установителен договор може да е доказателство за валидно съществуващо вземане, произтичащо от други правоотношения; 2.9. Представлява ли новация договор, по силата на който страните уговарят падеж и изтекли лихви по предхождащ дълг; 2.10. Следва ли въззивният съд да обсъди всички обстоятелства, доводи, възражения и доказателства за правно релевантните факти и да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани и може ли съдът да основе изводите си само на избрани доказателства и доказателствени средства, без да обсъди същите в пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля“. По отношение на всички поставени въпроси касаторът поддържа, че са разрешени с противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), конкретно посочена и представена с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Освен това, бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на акта. Ответникът – Г. С. И. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна. Претендира заплащане на разноски за настоящата инстанция. Ответниците – „Научноизследователси институт по управление на регионални проекти“ ЕООД /н./ и неговият синдик – не представят отговор на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отхвърли два от предявените от Г. Б. Г. отрицателните установителни искове, въззивната инстанция е приела следното: С оглед реалния характер на договора за заем, апелативният съд е преценил за установено, че по процесния договор за заем от 05.12.2009 г. договорената заемна сума е предадена от Г. С. И. на длъжника. Направил е този извод, от една страна, предвид изрично отразеното в самия договор, че същият служи за разписка, удостоверяваща получаването на сумата от заемателя, а от друга страна – поради наличието на квитанции за предаване на парични суми от Г. С. И. на дружеството-ответник в общ размер на 48 200 лева. Счел е, че тези факти се потвърждават както от заключението на счетоводната експертиза, така и от безспорното между страните обстоятелство, че заемодателят Г. С. И. е декларирал по ЗОДФЛ в съответните години предоставените заеми - през 2008 г. и през 2009 г. Според заключението на ССЕ, договорът за заем от 05.12.2009 г. е счетоводно отразен, макар и на следващата година – 2010 г. (като се вземе предвид, че е сключен в края на 2009 г. през месец декември). Вещото лице е направило разшифровка на счетоводната сметка въз основа на счетоводната документация на ответното дружество и въз основа на разшифровката в счетоводството: „заем - м.12.2009 г. от Г. С.“. С оглед изричните изявления на страните, съдържащи се в договора за заем, счетоводните записвания при дружеството, заключението на ССЕ, квитанциите към ПКО и декларирането на заема по ЗОДФЛ от заемодателя-физическо лице, въззивният съд, за разлика от първата инстанция, е приел, че заемната сума по договора е предадена на ответното дружество. Като неправилен е преценил извода на окръжния съд, че счетоводните записвания не ползват кредитора Г. С., тъй като по съответните сметки за 2009 г. липсва отразяване на предоставен от него заем по договор от 05.12.2009 г., а през 2010 г. имало вписване на заета сума в различен размер. Посочил е, че през тази година има вписани различни задължения на дружеството към това лице по различни сметки и ако е налице неправилно отнасяне по сметките на заемите, както и наличие на други договори за заем между същите страни, част от които не са предмет на делото, това не е основание да се приеме, че записването по конкретния договор не съществува. Според въззивната инстанция, процесният договор от 05.12.2009 г. е счетоводно отразен и има достатъчно доказателства, че сумата по него е предадена на заемополучателя. С оглед на това и при липсата на доказателства за погасяване на задължението на заемополучателя, вкл. за лихвите по него, предявеният отрицателен установителен иск по чл. 694 ТЗ за вземанията по този договор, приети в производството по несъстоятелност на ответното дружество, е отхвърлен. По отношение на вземанията по установителния договор от 11.07.2014 г. с нотариална заверка на подписите от същата дата, за сумата 227 000 лева – главница и 46 803.18 лева – договорна лихва, апелативният съд е приел, че: Договорът установява действителното правно положение между подписалите го страни и има декларативно и регулиращо действие; Подписан е между „НИУРП“ ЕООД и Г. С. за задължения на дружеството към това физическо лице и именно той е основанието, на което е прието в производството по несъстоятелност съществуването на вземането; Договорът е с достоверна дата – 11.07.2014 г., предвид нотариалната заверка на подписите, поради което не може да се счете, че е съставен за нуждите на започналото през 2016 г. производство по несъстоятелност на „НИУРП“ ЕООД; Договорът е подписан по време, когато едноличен собственик на капитала на „НИУРП“ ЕООД е юридическото лице „ККЦ Русе“ ООД, а не ответникът Г. С., поради което не е налице хипотезата на пар.1 от ДР на ЗТР; Достоверната дата на установителния договор доказва още, че описаните в него консултантски договор от 2005 г. и договор за поръчка от 2010 г. също не са съставени с оглед производството по несъстоятелност, както се поддържа от ищеца; Освен това, вземането на Г. С. по процесния установителен договор е отразено в счетоводството на ответното дружество в годината на подписването му – 2014 г. по сметка 499 „Други кредитори“, на която е направена разшифровка. С оглед съдържанието на установителния договор, че дружеството дължи на Г. С. сумата 227 000 лева по силата на консултантски договор от 04.01.2005 г., допълнително споразумение към него от 21.12.2008 г. и договор за новация от 22.01.2014 г., както и договор за поръчка от 03.04.2010 г. и договор за новация от 06.01.2014 г., въззивният съд е приел, че озаглавените като договори за новация съглашения представляват анекси към договорите, с които се признава съществуването на неизпълнените задължения към кредитора С., както и че вземанията не са погасени по давност, а консултатският договор не е нищожен поради липса на основание. На база заключението на ССЕ, че счетоводството на дружеството не е водено редовно, както до 2009 г., така и след нея, решаващият състав е счел, че липсата на осчетоводени вземания през годините преди 2014 г. в полза на Г. С. не може да обоснове извод за несъществуването им. Съобразявайки въведеното в чл. 55, ал. 1 ТЗ ограничение досежно субектите и предмета на доказателствената сила на търговските счетоводни книги, а именно - че тя се отнася само до спорове между търговци и то за доказване на търговски сделки, както и че в случая търговец е само дружеството в несъстоятелност, съдът е приел, че нередовно воденото от него счетоводство не може да се противопостави на нетърговеца-физическо лице, нито доказва липсата или наличието на сключени договори, за което се е позовал на практиката на ВКС – решение № 423 от 01.06.2006 г. по т. д. № 9/2006 г. Направил е извод, че след като счетоводството на търговеца не е водено редовно, то не може да служи като доказателство в негова полза, нито може да се приеме, че фигуриращите в същото задължения към С. „не включват възнаграждения по процесните договори“ по причина, че отразяването не е в правилните сметки или „е неясно по кой от договорите е отразено задължението“. Според решаващия състав, това сочи евентуално на нарушения на финансовата дисциплина, но не променя факта на установените между страните договорни отношения, както и възникналите задължения за плащане в резултат на тяхното изпълнение. Освен наличие на валидни подписани от страните договори, потвърдени с установителния договор от 2014 г., въззивната инстанция е приела, че тези договори са изпълнявани – по договора за поръчка от 2010г. Г. С. е изпълнил задължението си да заплати кредита на дружеството към банката още през 2010 г., което не само е счетоводно отразено, но е и признато от ищеца, като това изпълнение не е, нито се твърди, да е безвъзмездно. Решаващият състав е счел, че оспорването на консултантския договор от 2005 г. от страна на ищеца е било само в насока, че към момента на сключването му Г. С. е бил на длъжност „юрист“ по трудово правоотношение с дружеството и тези му задължения се припокриват с възложените по консултантския договор, поради което не следва да се получава два пъти плащане за една и съща работа, а не че С. не е давал надлежните правни съвети и консултации. Взел е предвид и обстоятелството, че съгласно договора се дължи заплащане на твърда месечна сума като възнаграждение, без значение дали и колко консултации и съвети са дадени и на кое от изброените в договора дружества. Възприет е и изводът на първата инстанция, че не е налице идентичност на задълженията по консултантския договор с други трудови функции на ответника С.. Предвид изложеното и с оглед липсата на доказателства за погасяване на задължението, произтичащо от установителния договор, включващ задължения по два договора от 2005 г. и от 2010 г., Великотърновски апелативен съд е приел за съществуващо процесното вземане за 227 000 лева и за лихвите върху главницата, поради което отрицателите искове по чл. 694 ТЗ за тези вземания са отхвърлени. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По отношение на въпроси № 1.1. и 1.3. не е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като, противно на съдържащите се във въпросите твърдения, съдът се е позовал на съвкупната преценка на множество доказателства за реалното предаване на сумата по договора за заем, изхождайки от неговия реален характер – квитанции към ПКО (първични счетоводни документи), счетоводните записвания при ответното дружество (вторични счетоводни документи) и декларацията по ЗОДФЛ на физическото лице-заемодател. Именно с оглед на посочените доказателства, въпрос № 1.2. също не покрива предпоставката по чл. 280, ал. 1 ГПК, защото въпросът не може да обуслови самостоятелно промяна на изхода на спора, вкл. и с оглед липсата на твърдение на заемодателя да е предоставил сумата на друго основание. Спрямо въпроси № 1.10. и № 1.11. също не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото всеки от тях се отнася само за едно от доказателствата, въз основа на съвкупната преценка на които решаващият състав на апелативния съд е направил извода за предоставяне на заемната сума. Въпрос № 1.4. и въпрос № 2.1. не могат да обосноват допускане на решението до касация в обжалваната негова част, предвид решаването им съобразно безпротиворечивата съдебна практика, че съдът в производството по чл. 694 ТЗ може да основе правните си изводи за съществуването на вземането въз основа на документи, представени след приемане на вземането, независимо от това, кога са представени. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпроси №№ 1.5, 1.6. и 1.7., 2.2. 2.3. и 2.4. (в т. ч. и служебно поради вероятна недопустимост, предвид връзката на въпросите с допустимостта на производството), тъй като в пълно съответствие с практиката на ВКС исковият съд е разгледал вземанията в производството по чл. 694 ТЗ така, както те са предявени по основание и размер в производството по несъстоятелност, без промяна на основанието или размера им. Съдът е съобразил и установителния характер на договора от 11.07.2014 г., като правилно е счел, че и при предявяването му по делото по несъстоятелност, и в производството по чл. 694 ТЗ вземането сe основава на този договор. Поради това, въпрос № 2.6. също не може да обуслови допускането на касационния контрол. Фактът, че установителният договор е сключен във връзка с предходни договори (консултантски и за поръчка), не променя извода, че основание на вземанията е именно установителният договор, като предхождащите го договори са разгледани единствено във връзка с доводите на ищеца, свързани с тях и с оглед съдържанието на установителния договор. Въпрос 1.8. и въпрос № 2.5. не покриват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК поради несъответствието им с мотивите на акта – съдът не е счел за неясни клаузите на договора за заем, респ. на установителния договор, поради което не е основал изводите си на извършено тълкуване на тези договори, нито е взел предвид „предполагаема воля, каквато не следва от изразената“. Въпрос № 1.9. и въпрос № 2.10. също не обосновават допускането на касационния контрол, тъй като въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди всички доводи и възражения, както и доказателствата за правно релевантните факти в тяхната съвкупност. Въпрос № 2.7. не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е съобразен с установеното по делото обстоятелство за нередовност на счетоводните записвания, който факт се явява решаващ за изводите на въззивната инстанция. По отношение на въпрос № 2.8. също не е осъществена общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос се основава на невярното твърдение, че съдът е разрешил спора относно вземанията само въз основа на признание на длъжника, съдържащо се в установителния договор, докато от мотивите на акта е видно, че съдът е обсъдил действителността и изпълнението на консултантския договор и на договора за поръчка във връзка с доводите на ищеца за несъществуване на вземанията по тях. Общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице и за въпрос № 2.9., тъй като отговорът на същия не би могъл да доведе до промяна в изхода на спора. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая атакуваното решение не може да бъде преценено нито като постановено в явно нарушение на закона, нито като явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от изхода на делото, искането на ответника Г. С. И. за присъждане на разноски не следва да бъде уважено поради липсата на доказателства за извършването на такива. Така мотивиран, на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд