Определение № 204 от 16.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1372/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от процесуалния пълномощник на М. Б. като ЕТ“ТОНИКИ-М. Б.“ ЕИК[ЕИК] срещу решение № 69 от 20.02.2020 г. по в.т.д. № 754/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 332/01.08.2019 г. по т.д. № 49/2018 г. на ОС-Смолян, с което е отхвърлен искът на касатора срещу ВПК“Николка“-гр.Чепеларе за сумата от 142 823,80 лева-стойност на извършени от ищеца СМР в имот на ответната кооперация, както и в частта за присъдените разноски. Касаторът се позовава на неправилно приложение на материалния закон, и необоснованост. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.2 ГПК по съображенията, подробно изложени в искането за допускане до касация. По реда на чл.287, ал.1 ГПК е постъпил отговор от страна на ВПК „Николка“-гр.Чепеларе, в който се излагат доводи за липса на основания за допускане до касация. Претендират се разноските пред настоящата инстанция в размер на договорени и платени възнаграждения за процесуално представителство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност. При постановяване на въззивното решение, второинстанцинният съд е приел следното: Между страните по делото, ищцата като наемател и ответната кооперация - наемодател е налице сключен наемен договор за отдаване под наем на обект: механа с бистро, находяща се в [населено място], което се установява от съдържанието на Договор за наем от 08.10.2010 г. и Анекси към него от 15.11.2010 г., 15.10.2012 г. и 12.11.2013 г.. На основание Анекса от 15.11.2010 г. през 2011 г. – 2012 г. наемателката-ищца е преустроила механата в дискотека, а през 2013 г. е построила със собствени средства изцяло нов обект – бистро със застроена площ от 105, 84 кв.м. и облагородила прилежащия му терен – направила алея с павета с вградено осветление към входа. В ИМ се твърди, че строителството на този обект, ищцата е извършила, с оглед дадено обещание от страна на кооперацията да й прехвърли собствеността върху построения нов обект. Обещанието датирало от 2013 г. и до момента не е изпълнено. С оглед което претендира заплащане на стойността на вложените в обекта СМР от 142 823, 80 лева, с които кооперацията се е обогатила неоснователно. По делото е прието заключение на СТЕ, което установява какви са били съществуващите към 2012 г. – 2013 г. в отдадения под наем имот сгради и конкретно че процесното бистро не е съществувало. На терена, на който е построено е липсвало застрояване, заснемането е било празно дворно място и бистрото е нанесено в КК със Заповед № КД – 14-21-243 от 03.06.2013 г. на СГКК – Смолян като нов самостоятелен обект - сграда за търговия със застроена площ 102 кв.м.. В този смисъл са и показанията на разпитаните свидетели. За да приеме исковата претенция за неоснователна, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск за връщане на даденото на неосъществено основание-сключване на окончателен договор във форма на нотариален акт за прехвърляне на правото на собственост върху новоизградената със средства на ищцата сграда в имота на ответната кооперация. Приел е, че така твърдяното основание не е налице, доколкото устното обещание за продажба, дадено от председателя на кооперацията не е в надлежна форма / чл. 19 ал. 1 от ЗЗД / и не е от надлежен орган на юридическото лице - с правомощия да отчуждава негови недвижими имоти, което правомощие е единствено от компетентността на Общото събрание на кооператорите – чл. 15 ал.4 т. 10 от ЗК. Според съда, не съставлява такова основание и представеното решение на Общото Събрание от 13.08.2016 г. /по т. 4 от дневния ред /. Взетото решение е за продажба на имоти на кооперацията, в т.ч. и процесната сграда, но без да е определян купувач и продажна цена. Следователно не са изпълнени изискванията на чл. 19 ал. 2 от ЗЗД. По тези съображения е счетено от въззивния съд, че възведеното основание на иска – неоснователно обогатяване, поради неосъществено обещание за продажба, не е налице и искът е приет за неоснователен на така предявеното основание. Съгласно ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело №1/2010, при евентуално произнасяне по допускане на въззивното решение до касационно обжалване само на соченото от касатора основание, без такова относно неговата валидност и допустимост, би довело във фазата на разглеждане на касационната жалба по същество, Върховният касационен съд да извършва проверка за неправилност, без да се произнася по предхождащата го такава- за евентуална нищожност или недопустимост. Преди да разреши спора по същество, съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост и ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В настоящия случай, касационно обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл.280 ал.2, предл.2 ГПК, доколкото изложените в обстоятелствената част на исковата молба като правопораждащи факти навеждат на съмнения за разминаване на иска, с който съдът е бил сезиран по основание, с този, по който въззивният съд се е произнесъл, и следователно са налице индиции за недопустимост на обжалваното решение. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение