Определение № 2049 от 10.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4528/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. В. Д., чрез адв. Н. К., против въззивно решение № 293 от 20.07.2022 г., постановено по в. гр. д. № 981/2021 г. по описа на Окръжен съд - Велико Търново, с което е потвърдено решение № 403 от 08.10.2021 г. по гр. д. № 457/2021 г. по описа на Районен съд - Горна Оряховица, с което касаторът е осъден да заплати на А. П. Т. на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 18 000 лв. – главница по договор за заем между страните от 25.01.2016 г., ведно със законната лихва от 09.03.2021 г. до погасяването и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 5661,56 лв. – обезщетение за забава върху главницата, дължима за периода 10.03.2018 г. – 08.03.2021 г. С решението са присъдени съдебни разноски. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба А. П. Т., чрез процесуален представител адв. О. Н., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и изразява становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира: Въззивният съд е приел, че за да установи твърдението си за сключен договор за заем с ответника, ищецът представя по делото разписка, съдържаща изявление на ответника, че е получил на 25.01.2016 г. сумата от 20 000 лв. от ищеца със задължение да я „възстанови“ на последния в срок от 45 дни. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 180 ГПК подписаният от лицето, което го е издало, частен документ притежават формална доказателствена сила и съставлява доказателство, че изявленията, които се съдържат в него са направени от това лице. Когато частният свидетелстващ документ, какъвто се явява представената разписка, удостоверява неизгодни за издателя си факти, той има доказателствено значение за стоящите вън от него факти, до които се отнася удостоверителното изявление. В този случай твърдението, че признатият от издателя факт всъщност не се е осъществил, представлява оспорване съдържанието на документа. Доказателствената тежест за опровергаване на верността на удостовереното обстоятелство, в случая за получаване на паричната сума, е на страната, която оспорва верността на направеното от нея удостоверително изявление, т. е. на страната, която твърди, че признатият от нея факт в действителност не се е осъществил. Доколкото ответникът не е ангажирал доказателства в този смисъл, то предаването на паричната сума от ищеца на ответника с поемането на задължение от последния за връщането й е установено по делото. При това положение, но при липсата на други данни на какво основание е стореното, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като то може да произтича от друг източник. Ответникът по иска е направил такова възражение, като е изложил твърдения за наличието на редица други правоотношения между него и ищеца, свързани с покупко-продажба на месни и рибни продукти и предаването на парични средства за закупуването на стока за стопанисвания от ищеца хранителен магазин, но ангажираните от него гласни доказателства са лишени от каквато и да било конкретика и не могат да бъдат свързани по никакъв начин с представената по делото разписка. Въпреки това ищецът не е освободен от задължението да установи факта, че е предоставил предадената сума именно в заем, което той е сторил с показанията на св. В.. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължение за връщане, е доказване на договора. При наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания, противно на оплакването във въззивната жалба за формиране изводите на съда въз основа на недопустими свидетелски показания. Ищцовата претенция е основателна и доказана. Уговореният между страните срок на договора е изтекъл към датата на подаване на исковата молба. Ответникът не е ангажирал доказателства по делото, установяващи връщане на заетата сума. Недекларирането от страна на ищеца на предоставения паричен заем е основание за ангажиране на административно-наказателната му отговорност от съответните органи, но не е годно да докаже възражението на ответника за липсата на твърдяното заемно правоотношение с ищеца по делото. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че са налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. „Ако спорът между страните е за съществуването на заемно правоотношение, а не за смисъла, значението, пълнотата и изпълнението на отделни уговорки от договора, важи ли ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева?“, 2. „Каква е доказателствената стойност на годишната данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ по отношение на фактите, декларирани като съществуващи или несъществуващи с нея?“; 3. „Следва ли да се ценят като извънсъдебно признание на факти декларираните данни в годишната данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ от данъчно задълженото лице?“ и 4. „Извънсъдебното признание на страните на неизгодни за тях факти съставлява ли годно доказателство, каква е неговата стойност и приравнява ли се то на направено пред съда признание на факт? Съдът длъжен ли е да преценява направеното извънсъдебно признание на факт с оглед всички обстоятелства по делото?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС – първият с решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 82 от 12.05.2015 г. по гр. д. № 5122/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 374 от 04.11.2014 г. по гр. д. № 2752/2014 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 253 от 17.10.2014 г. по гр. д. № 2902/2014 г. на ВКС, III г. о., а вторият, третият и четвъртият с решение № 122 от 09.11.2015 г. по т. д. № 1946/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 133 от 28.10.2014 г. по т. д. № 2675/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ВКС, IV г. о. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване по поставените процесуални въпроси. Първият въпрос е обусловил правните изводи на съда, но не отговаря на допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същият е решен от въззивния съд в съответствие с приетото в практиката на ВКС разрешение – напр. решение № 16 от 31.01.2019 г. по гр. д. № 1779/2018 г. на ВКС, IV г. о., както и в цитираната в изложението практика, съгласно която ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК /чл. 133, б. "в" ГПК, отм./, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лв., не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. Останалите три въпроси са неотносими, доколкото въззивният съд не се е произнесъл в сочения от касатора смисъл. В представените по делото в годишни данъчни декларации по чл. 50 ЗДФЛ не се съдържа признание за неизгоден факт, каквото е настояването на касатора. Предоставянето на заем не е било декларирано от ищеца. Това обстоятелство е преценено от въззивния съд като основание за ангажиране на административно-наказателната отговорност от съответните органи, не като и годно да докаже възражението на ответника за липсата на твърдяното заемно правоотношение с ищеца по делото. Ето защо, по тези въпроси не покриват изискването на общо основание за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответната страна по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение